№ 21735
гр. София, 29.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско
дело № 20231110170328 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на „*********“ АД срещу
В. Н. Д., с която по реда на чл. 422 ГПК са предявени обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми,
представляващи 1/6 част от задълженията по предоставен кредит,
произтичащи от Договор за потребителски кредит № ******/17.02.2012 г.:
сумата от 435,09 лв., представляваща изискуема главница по предоставен
кредит по Договор за потребителски кредит № ******/17.02.2012 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 20.06.2023 г., до
изплащане на вземането; сумата от 68,24 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 17.08.2018 г. до 02.05.2023 г., както и сумата от 56,06 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 17.08.2018 г. до
20.12.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 34228/2023 г.
по описа на СРС, 69 състав.
Ищецът твърди, че на 17.02.2012 г. между „*********“ АД и К. В. Д.а
като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № ******,
по силата на който банката предоставила на кредитополучателя
потребителски кредит в размер на 5 780 лв. за пълното предсрочно погасяване
на задълженията по Договор за потребителски кредит № *********/24.06.2011
г., срещу което същият се задължил да върне отпуснатия и усвоен кредит
заедно с дължимите лихви в сроковете и условията, уговорени в договора.
Към договора бил подписан и погасителен план, неразделна част от него.
Плащането по договора било преустановено, поради което с непогасяването
1
на две последователни месечни вноски с падежи съгласно погасителния план
– 17.07.2018 г. и 17.08.2018 г., кредитополучателят изпаднал в забава и
кредиторът инициирал изпращане на уведомление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем на основание чл. 15, ал. 5 от договора. Междувременно
кредитополучателят К. В. Д.а починала и ищецът насочил претенциите си
чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417,ГПК към законните наследници - Н. Б. Д., В. Н. Д. и Д. Н.а Д.а за
заплащане на задълженията по договора в пълен размер съгласно дяловете от
наследството, които всеки от тях получил, а именно: 1/6 част за В. Н. Д., 1/6
част за Д. Н.а Д.а и 4/6 части за Н. Б. Д.. Междувременно вземането на ищеца
по договора станало изцяло изискуемо поради настъпил краен срок на
договора на 17.02.2022 г. съгласно чл. 5 от същия. Кредиторът уведомил
наследниците за настъпването на падежа чрез уведомления за обявяване на
изискуемост на вземането по кредита, връчени им чрез ЧСИ С. Я.. Освен
главницата по кредита дължими били и възнаградителна лихва по чл. 3 от
договора и мораторна лихва по чл. 8 от договора. С оглед настъпилата
изискуемост на кредита по договора ищецът поискал издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу законните наследници на
кредитополучателя, като настоящите установителни искове са предявени
единствено срещу В. Н. Д. за 1/6 част от размера на цялото вземане по кредит
в съответствие с издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, доколкото
се твърди, че другите двама длъжници са заплатили своята част от
задължението в хода на заповедното производство. Ето защо моли за
уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът В. Н. Д. чрез процесуалния си
представител адв. Р. Г. е подал отговор на исковата молба, с която оспорва
исковете като неоснователни. Твърди, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, доколкото не е спазена
предвидената в закона форма, а част от документите, в т.ч. общите условия, не
били подписани, поради което липсвало валидно изразено съгласие от страна
на починалия кредитополучател. Нарушено било и изискването договорът да
е написан по ясен и разбираем начин с представяне на всички негови елементи
в еднакъв размер шрифт. Излага доводи, че договорът е недействителен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като ГПР по договора бил посочен
единствено като процент и липсвала ясно разписана методика по формирането
му. Счита договорът за недействителен и поради противоречие с чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК на клаузата за възнаградителна лихва – същата е уговорена в
противоречие с добрите нрави. Счита, че клаузата на чл. 15, ал. 5 от договора е
неравноправна, доколкото същата постановява, че обявяването изискуемостта
на кредита става едностранно от банката, без да е необходимо уведомление
или покана до кредитополучателя. Твърди, че уведомлението за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита не му е връчено надлежно, поради което
ответникът не е изпаднал в забава. Релевира възражение за погасяване на
вземанията по давност. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно
2
чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По допустимостта:
Вземанията по настоящото производство съобразно петитума на исковата
молба съответстват на тези по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 34228/2023 г.
по описа на СРС, 69 състав. Указанията за предявяване на исковата претенция
са дадени предвид постъпило в срок възражение по чл. 414 ГПК от В. Н. Д. и
исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в
едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Налице е пълна идентичност между
страните и предмета на образуваното заповедно производство и настоящото
исково производство, като предявените искове са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
По основателността:
За основателността на предявените установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал.
1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен с праводателя
на ответника, по силата на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя парична сума в размер поне на претендираната; че
предоставената сума е била усвоена и за кредитополучателя е възникнало
задължение да я върне; настъпване и обявяване на предсрочна изискуемост на
вземането за връщане на кредита спрямо ответника; че е налице валидна
клауза, уреждаща дължимостта на претендираната възнаградителна лихва,
включително и нейният размер; изпадането на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
При установяване на горепосочените обстоятелства в тежест на ответника
е да докаже, че е погасил претендираните вземания на уговорения падеж.
С оглед на релевираното възражение за давност в тежест на ищеца е да
установи наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на
давността.
Наличието на възникнало на 17.02.2012 г. между ищеца „*********“ АД
и наследодателя на ответника К. В. Д.а в качеството на кредитополучател
валидно облигационно правоотношение въз основа на договор за
потребителски кредит се установява от приетите по делото писмени
доказателства – Договор за потребителски кредит № ******/17.02.2012 г.,
Погасителен план по кредит, Общи условия за отпускане и обслужване на
кредити на физически лица в „*********“ АД и Молба за потребителски
кредит от 14.02.2012 г. От приобщените документи съдът прави извод за
наличието на следните уговорени между страните параметри по сключения
договор: предоставен е кредит за сумата от 5 780 лв. за срок от 120 месеца при
действащ към момента на сключване на договора базов лихвен процент за
потребителски кредити: 13,200% и надбавка за първата година от срока на
3
кредита: -5,70 пункта и надбавка за оставащия период от срока на кредита:
0,800 пункта, с цел на кредита: пълно предсрочно погасяване на задължения
по договор за кредит, с падеж: 17.02.2022 г. Годишният процент на разходите
по отпуснатия кредит е 14,06%, а общата дължима от кредитополучателя сума
е в размер от 10 929,65 лв., изчислени към момента на сключване на договора.
Дължимите лихви се начисляват от датата на усвояване на кредита по
договора, като за дата на усвояване се счита датата на заверяване на сметката
на кредитополучателя. В тази връзка по делото е приобщено и Банково
бордеро № 2051818/17.02.2012 г., видно от което отпуснатата по договора за
потребителски кредит сума в размер на 5 780 лв. е усвоена на 17.02.2012 г. по
банковата сметка на кредитополучателя.
При така установеното наличие на валидно облигационно
правоотношение, възникнало между ищеца и наследодателя на ответника К.
В. Д.а, следва да се съобрази, че по силата на наследствено правоприемство в
имуществения комплекс на наследниците пропорционално на дела им
преминават както притежаваните от наследодателя права към момента на
смъртта му, така и неговите задължения, в т. ч. и задълженията, произтичащи
от сключени от последния приживе договори за кредит. Договорът за кредит
не прекратява действието си със смъртта на кредитополучателя, ако това
обстоятелство не е предвидено изрично в него. Той запазва действието си по
отношение на наследниците, които придобиват правата и задълженията по
него в качеството си на универсални правоприемници. При анализа на
съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира, че в него не е
инкорпорирана клауза, предвиждаща подобно ограничение на действието му в
темпорално отношение. Ето защо, съдът счита, че ответникът в качеството му
на наследник по закон на кредитополучателя, което качество не е оспорено с
отговора на исковата молба, е обвързан от процесния договор и отговаря
пропорционално на наследствения си дял за задълженията, произтичащи от
договора – а именно за 1/6 част от същите, съобразно уговорените в него
условия.
Наличието на валидно облигационно правоотношение предпоставя
съдът да се произнесе по релевираните с отговора на исковата молба
възражения за недействителност на процесния договор. Сключената сделка
несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената легална дефиниция в чл. 9 ЗПК /бр. 58 от 30.07.2010 г., в
сила от 31.08.2010 г., действащ към 17.02.2012 г./, като заемополучателят по
него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и на
чл. 9, ал. 3 ЗПК, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло
съобразено с изискванията на действащите към онзи момент ЗПК и ЗЗП.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на
договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави
и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателствата по
делото /арг. ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това, съдът следи
служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител /арг. чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК /бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г./
4
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма на хартиен
или друг траен носител в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора, а по арг. от чл. 11, ал. 1 ЗПК /бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от
31.08.2010 г./ договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език
и следва да съдържа всички изброени в т. 1 – т. 27 от разпоредбата реквизити,
вкл. и подписите на страните. Съдът намира, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен на хартиен носител на разбираем за страните
език и при спазване законоустановената писмена форма за действителност.
Договорът, ведно с погасителния план към него, са подписани и от двете
страни по договора, като кредитополучателят К. В. Д.а изрично е
декларирала, че е получила екземпляр от договора. По отношение на общите
условия за отпускане и обслужване на кредити на физически лица ЗПК,
действащ към момента на сключване на договора, предвижда единствено, че
кредиторът е длъжен да постави на видно място в помещенията за обслужване
на клиенти на разположение на интересуващите се лица достъпна информация
в писмена форма относно общите условия, тарифите и реда, при които той
предоставя потребителски кредити /по арг. от чл. 5, ал. 8 ЗПК/. Ето защо съдът
намира за неоснователно възражението на ответника, че поради неподписване
от страна на кредитополучателя на представените общи условия същият не е
изразил валидна воля за сключване на процесния договор. Напротив, видно от
молбата за потребителски кредит, подадена до ищеца от К. В. Д.а, както и
взимайки предвид факта, че процесният договор, ведно с погасителния план
към него, са надлежно подписани и от двете страни по правоотношението,
следва безспорният извод за наличието на сключен в съответствие с
горепосочените императивни разпоредби договор за потребителски кредит.
На следващо място, ответникът излага доводи, че договорът е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като ГПР бил
посочен единствено като процент и липсвала ясно разписана методика по
формирането му. Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 4 от договора годишният
процент на разходите по отпуснатия кредит е 14,06%, а по арг. от чл. 3, ал. 5
посочената в ал. 4 стойност на ГПР е изчислена при следните допускания: 1.
договорът за потребителски кредит е валиден за срока, за който е сключен, и
банката и кредитополучателят изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора; 2. лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и се прилагат до изтичането на срока на
договора; 3. сумата на всяка погасителна вноска се приема за най-ниската от
предвидените в договора суми; 4. за целия срок на договора за кредит се
прилага лихвения процент, изчислен съгласно ал. 2 по-горе. Разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от действащия към момента на сключването на договора
ЗПК /бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г./ гласи, че договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Сключеният между страните
договор недвусмислено посочва както изразения в точни проценти ГПР, така
5
и взетите предвид допускания при изчисляването му в съответствие с
приложение № 1 от закона. Съдът не установи в ЗПК като основание за
недействителност на договора да е уредена липсата на посочена методика по
формирането на ГПР, поради което и с оглед гореизложеното намира
възражението на ответника в този смисъл за неоснователно.
С отговора на исковата молба ответникът твърди, че процесният договор
е недействителен и поради несъответствие на уговорената в него клауза за
възнаградителна лихва с разпоредбата чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, поради което
същата е уговорена в противоречие с добрите нрави. На основание клаузата на
чл. 3, ал. 1 от договора за усвоения кредит кредитополучателят дължи на
банката през първата една година от срока на издължаване на кредита
променлива годишна лихва, формирана от сбора на базовия лихвен процент на
„*********“ АД за потребителски кредити в лева (БЛП) за съответния период
на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на -5,70 пункта,
като към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 13,200 пункта.
По арг. от чл. 3, ал. 2 от договора за периода след първата година до крайния
срок на издължаване на кредита кредитополучателят дължи на банката
променлива годишна лихва, формирана от сбора на БЛП за съответния период
на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 0,800 пункта,
а съгласно чл. 3, ал. 3 дължимите лихви се начисляват от датата на усвояване
на кредита по договора, като за дата на усвояване се счита датата на
заверяване на сметката на кредитополучателя. В клаузата на чл. 3, ал. 6 от
процесния договор страните са уговорили начина на определяне на БЛП,
както и че същият подлежи на ежемесечно преразглеждане, като при промяна
на конкретно изброени в разпоредбата показатели е налице основание за
актуализация на БЛП; постигнато е съгласие и по отношение публикуването
на промяната в БЛП и датата на одобрението му на интернет страницата на
банката, както и уведомяването за това чрез обявление за промяната,
поставено на видно място в офисите на банката, както и чрез лично
уведомяване на клиента за тази промяна. Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, в
случай че по време на действието на договора банката промени БЛП по реда
на чл. 3, ал. 6, размерът на вноските се променя едностранно от банката, а
промените се отразяват при изчисляването на дължимата променлива лихва по
кредита, считано от падежа на първата вноска след датата на промяна на БЛП,
за което кредитополучателят дава изрично своето съгласие с подписването на
договора. Уговорено е още, че в този случай банката изготвя нов погасителен
план за остатъка от дълга, съобразен с променения размер на лихвите, като
кредитополучателят има право да получи при поискване новия погасителен
план във всеки офис на банката. Последният се задължава да продължи
погасяването на кредита в съответствие с новия погасителен план. В тази
връзка по делото е приобщена и Методология за определяне на референтен
лихвен процент (прайм) по потребителски и жилищно-ипотечни кредити,
съгласно която ПРАЙМ е променлив лихвен процент и се прилага при кредити
с променлива лихва, като калкулираната му стойност се разглежда на
тримесечна база и се променя, когато отклонението на стойността от
последното одобрената такава е 50 базисни точки и повече. Съобразно
6
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК /бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от
31.08.2010 г./ договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти.
Взимайки предвид, че в случая между страните е уговорен променлив
лихвен процент, съдът намира, че договорът отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото същият съдържа индекс, приложим спрямо
първоначалния лихвен процент, периода на олихвяване, условията и
процедурата за промяна на лихвения процент, както и различните
обстоятелства, при които се прилагат различните лихвени проценти, т.е.,
надбавките. Анализът на така уговорените в посочените договорни клаузи
права и задължения на страните налага извода, че потребителят поема
задължение да заплаща лихва за ползването на уговорения кредит, чийто
размер е определяем. Компонентите, които формират лихвения процент, са
посочени като базов лихвен процент (БЛП – променлива компонента) и
твърда надбавка. Клаузите на договора, както впрочем и тези на Общите
условия (т. II.12-II.14), предвиждат за банката възможност да променя размера
на БЛП, като промяната не е обусловена от изразяване на съгласие от
насрещната страна. Следователно, при сключване на договора цитираните
клаузи, уреждащи лихвения процент, в частност БЛП като съставен елемент
на последния, предвиждат възможност за неговата промяна, но само за единия
от субектите по кредитното правоотношение – банката, като начинът на
формиране на БЛП, а следователно и на самата лихва и погасителната вноска,
е предоставен изцяло на волята на кредитора. Установената едностранност при
промяната на БЛП не води автоматично до извод за неравноправност на
цитираните договорни клаузи. За да са равноправни, те следва да предвиждат
промяната да се извършва въз основа на посочени в договора основания, т. е.
на предвидени/уговорени условия, при които може да се променя лихвата до
пълното погасяване на кредита (арг. от чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ и от чл. 143, т.
10 ЗЗП), или при наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП, или в случай че са
уговорени индивидуално (арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП). В настоящия случай в
представения договор за потребителски кредит и общите условия към него са
налице именно клаузи, в които са уговорени обективни критерии за промяна
на БЛП, което е в съответствие с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, както и с изричната
норма на чл. 143, т. 10 ЗЗП, съгласно която, за да бъде една клауза в договор,
сключен с потребител, равноправна, условието, при което за търговеца е
предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е
изрично предвидено в него. Следователно, по делото е налице яснота при
какви условия банката има право на промени БЛП по договора, поради което и
клаузите, уреждащи условията по уговорения променлив лихвен процент, се
явяват равноправни и уговорени при спазване изискванията за
добросъвестност и добрите нрави, както и тези за равновесие в правата и
задълженията на страните.
7
На следващо място, ответникът излага доводи, че клаузата на чл. 15, ал.
5, изр. 2 от договора, според която при непогасяване изцяло или отчасти на
която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при
неизпълнение на което и да е друго задължение по настоящия договор,
вземането на банката за възстановяване на целия кредит става предсрочно
изцяло изискуемо, без да се прекратява действието на договора /изр. 1/, а
съгласно изр. 2 изискуемостта настъпва, без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на страните, е неравноправна, което възражение съдът намира
за основателно.
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два
елемента: 1./ настъпване на фактическите обстоятелства, водещи до
изменението на срока на договора и даващи право за обявяването на договора
за предсрочно изискуем, и 2./ уведомяването на длъжника за това, след като
тези фактически обстоятелства са настъпили. Предсрочната изискуемост
представлява едно изменение на договора, настъпващо по силата на изрично
волеизявление на една от страните. Датата на настъпване на предсрочната
изискуемост играе ролята на падеж, т.е., това е моментът, от който кредитът се
счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 от ТР № 4/2014 г. по т. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда
на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента
на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването /в този
смисъл Решение № 64/09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о./.
Нито съдебната практика, нито правната теория поставят някакви формални
изисквания към съдържанието на волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост /вж. Решение № 106/20.06.2017 г. по т. д. №
60152/2016 г. на ВКС, IV г. о./. Въпреки основателността на възражението на
ответника сама по себе си неравноправната клауза по чл. 15, ал. 5, изр. 2 от
договора по никакъв начин не е довела до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя, доколкото не се
установи по делото ищецът действително да се е възползвал от правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем.
С отговора на исковата молба ответникът изрично е оспорил
уведомяването за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита да е
извършено надлежно. Междувременно ищецът твърди, че вземането на ищеца
по договора е станало изцяло изискуемо поради настъпил краен срок на
договора на 17.02.2022 г. съгласно чл. 5 от същия. В настоящия случай по
делото са налице писмени доказателства, установяващи, че ищецът като
кредитор по договора е предприел действия по уведомяване на наследниците
на кредитополучателя в качеството им на длъжници по договора за кредит, в
т.ч. и ответника, за настъпване изискуемостта на остатъка от вземането на
ищеца по процесния кредит. От приобщеното като доказателство по делото
Уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на вземане по Договор
8
за потребителски кредит № ******/17.02.2012 г. от 28.03.2023 г. се установява,
че същото е връчено на ответника в качеството на наследник на починалия
кредитополучател К. В. Д.а чрез ЧСИ С. Я., рег. № ***, с район на действие
СГС, като с уведомлението ответникът е поканен да погаси доброволно
задължението си съобразно припадащата му се 1/6 част от наследството на
кредитополучателя в 7-дневен срок, считано от датата на връчване. Видно от
представената Разписка от 02.05.2023 г., Л. А. Т. - призовкар при ЧСИ С. Я., е
посетил адреса на ответника неколкократно на 01.04.2023 г. в 15 ч. /работен
ден/ и на 10.04.2023 г. в 16:15 ч. /работен ден/, но същият не било открит.
Посочено е още, че на 02.05.2023 г. призовкарят потърсил В. Н. Д. и на адрес
по месторабота, където последният бил намерен, но отказал да получи и
разпише съобщението. Съобразно приетия по делото Констативен протокол от
03.05.2023 г. се установява, че ЧСИ С. Я. е удостоверил и приключил
връчването на уведомлението по реда на чл. 44, ал. 1 ГПК, считайки
уведомлението за редовно връчено на ответника. По делото като писмено
доказателство е приобщено и Извлечение от счетоводните книги на
„*********“ АД
Анализирайки гореописаните писмени доказателства в тяхната
съвкупност, съдът достига до извод, че ответникът е надлежно уведомен за
настъпилата изискуемост на вземанията на ищеца по кредита, но не
предсрочно, а след изтичане на крайния срок за погасяване на кредита и
дължимите лихви, който съгласно чл. 5 от договора е 17.02.2022 г. В тази
връзка съдът намира за недоказани твърденията на ищеца, че след като
плащането по договора било преустановено от страна на кредитополучателя
вследствие непогасяването на две последователни месечни вноски с падежи
съгласно погасителния план – 17.07.2018 г. и 17.08.2018 г., е инициирал
изпращане на уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на
основание чл. 15, ал. 5 от договора. По делото не бяха ангажирани
доказателства, от които да следва извод, че преди да почине
кредитополучателят К. В. Д.а е била надлежно уведомена за настъпила
предсрочна изискуемост, поради което не следва да се приеме за установено,
че изискуемостта на кредита е настъпила на 17.07.2018 г. – за главницата, и на
17.08.2018 г. – за лихвата /както е посочено в приобщеното по делото
Счетоводно извлечение на „*********“ АД/. В счетоводното извлечение
изрично е обективирано, че кредитът е падежирал на 17.02.2022 г. и законните
наследници са уведомени за това на 02.05.2023 г. Ето защо съдът намира, че
ответникът в качеството на наследник на кредитополучателя по процесния
договор за кредит следва да отговаря пропорционално на наследствения си
дял за задълженията, произтичащи от договора, а именно за 1/6 част от
непогасените, но падежирали и станали изискуеми, считано от 17.02.2022 г.,
месечни вноски по кредита за главница и за договорна лихва.
В счетоводното извлечение банката е отразила, че общият дълг на
наследниците на кредитополучателя К. В. Д.а към 07.06.2023 г. е в размер на
3 356,31 лв., както следва: главница – 2 610,54 лв., договорна лихва – 409,43
лв. за периода от 17.08.2018 г. до 02.05.2023 г., мораторна лихва – 336,34 лв. за
периода от 17.08.2018 г. до 20.12.2019 г.
9
За установяване размера на непогасените изискуеми вземания по
договора за потребителски кредит е приета и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като професионално изготвена
и достатъчно обоснована. При изготвяне на заключението си по експертизата
вещото лице се е запознало освен с приложените по делото материали, и със
счетоводната документация на „*********“ АД. Съгласно експертизата към
датата на изготвянето погасени по договора за кредит се явяват 69 вноски
по главницата в размер на 3 169,46 лв., като непогасеният остатък от
главницата е в размер на 2 610,54 лв. Дължимата възнаградителна лихва
възлиза на 411,08 лв., след приспадане на извършени 124 броя плащания по
начислена възнаградителна лихва на обща стойност 3 931,50 лв., а дължимата
мораторна лихва възлиза на 336,62 лв. Вещото лице не е установило наличие
на пропуски при счетоводното отразяване на операциите в системата на
банката, извършени във връзка с отчитането на процесния кредит, като през
последните 5 години индивидуалните ГФО на банката са заверявани от
одиторите с неквалифициран доклад (без забележки, удостоверявайки, че
отчетните процеси и вътрешният контрол в банката са адекватни и
функционални).
Съдът намира, че доколкото ответникът следва да отговаря
пропорционално на наследствения си дял за задълженията, произтичащи от
договора, то същият дължи на ищеца сумата от 443,79 лв., представляваща 1/6
част от непогасената главница по договора за кредит в общ размер съгласно
експертизата от 2 610,54 лв., както и сумата от 69,88 лв., представляваща 1/6
от непогасената договорна лихва по договора в общ размер съгласно
експертизата от 411,08 лв.
Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Но ако този ден е
изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в забава след
изтичане на 7 дни от поканата. Както се установи по-горе, уведомлението за
настъпила изискуемост е редовно връчено на ответника на 02.05.2023 г., като с
него ищецът е дал на ответника 7-дневен срок, считано от датата на
връчването, за доброволно погасяване на задълженията по договора. Оттук
следва извод, че ответникът е изпаднал в забава на 09.05.2023 г., поради което
съдът намира, че същият не дължи мораторна лихва в размер от 56,06 лв. за
посочения в исковата молба период от 17.08.2018 г. до 20.12.2019 г.
С оглед приетата от съда дължимост на посочените вземания за главница
и възнаградителна лихва, следва да бъде разгледано и релевираното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно трайната
практика на ВКС относно задълженията, произтичащи от договор за кредит,
дори същите да са разсрочени на отделни вноски, това не ги превръща в
периодични плащания, поради което спрямо тях (с изключение на вземанията
за лихви) винаги се прилага петгодишната погасителна давност съгласно чл.
110 ЗЗД /в този смисъл Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. №
1200/2011 г., II т. о., ТК, Определение № 214 от 13.03.2018 г. на ВКС по гр. д.
№ 2853/2017 г., IV г. о., ГК/. Съгласно решаващите мотиви на ТР 5/2022 г. по т.
10
д. 5/2019 г. на ОСГТК, ВКС при постигнато съгласие плащането на дължимата
сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни периодично
дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният
срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно,
началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е
обявена, респ. настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита. Ето защо и доколкото не се установи по
делото фактът на обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, съдът
намира, че в настоящия случай давността е започнала да тече на 17.02.2022 г. –
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита по процесния
договор. Предявяването на иска прекъсва давността, което в случая е
настъпило с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК (чл. 116, б. „б“
ЗЗД), като през времетраене на самия процес давност не тече. Заявлението е
депозирано от ищеца в съда на 20.06.2023 г., като спрямо падежа на
главницата – 17.02.2022 г., до датата на подаване на заявлението по чл. 417
ГПК е изтекъл период, по-малък от пет години.
По отношение на вземането на ищеца за възнаградителна лихва,
начислена за периода от 17.08.2018 г. до 02.05.2023 г., съдът намира, че
възражението на ответника се явява частично основателно, доколкото в случая
следва да се приложи погасителната тригодишна давност на основание чл.
111, б. „в“ ЗЗД, която е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД с
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК – 20.06.2023 г., поради
което вземанията за възнаградителна лихва, станали изискуеми преди
12.04.2020 г., т.е., вземанията за периода от 17.08.2018 г. до 12.04.2020 г., са
изтекли по давност. За установяване на така посочения времеви период съдът
отчете обстоятелството, че в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностният
срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците във връзка с §
13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от
14.05.2020 г./. Ето защо за периода от 13.04.2020 г. до 02.05.2023 г. съдът
намира, че ответникът дължи възнаградителна лихва в размер на сумата от
34,12 лв. /изчислена от съда на база приетата по делото ССчЕ/,
представляваща 1/6 от непогасената договорна лихва по договора в общ
размер съгласно експертизата от 411,08 лв.
Предвид всичко гореизложено, съдът намира, че предявените искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9
ЗПК следва да се уважат изцяло за сумата от 435,09 лв., представляваща
изискуема главница по предоставен кредит по Договор за потребителски
кредит № ******/17.02.2012 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда – 20.06.2023 г., до изплащане на вземането, и
11
частично за сумата от 34,12 лв., представляваща договорна лихва за периода
от 13.04.2020 г. до 02.05.2023 г., като за остатъка до пълния предявен размер
от 68,24 лв. следва да бъдат отхвърлени. Предявеният иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 за сумата от 56,06 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 17.08.2018 г. до 20.12.2019 г., следва да бъде изцяло отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
В съответствие с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.
12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за
разноски в заповедното и в исковото производство. При този изход на спора и
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски в двете производства, като в заповедното производство ищецът
е доказал разноски в размер на 67,13 лв. за държавна такса и 561,38 лв.
адвокатско възнаграждение /платено по банков път – лист 9/. Следва да се
вземе предвид и че в заповедното производство ищецът претендира от
ответника 1/6 част от задълженията, възникнали по процесния договор,
поради което му се полагат разноски в размер на 11,19 лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 93,56 лв., поради което от общия размер на
разноските – 104,75 лв., съразмерно на уважената част от исковете следва да
му се присъдят 87,86 лв. Съдът намира възражението на ответника за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, претендирано в
заповедното производство, за неоснователно, доколкото същото не надвишава
минималните размери съгласно чл. 7, ал. 7 вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В исковото производство ищецът е доказал разноски в размер на 67,13
лв. за държавна такса, 762,76 лв. адвокатско възнаграждение /платено по
банков път – лист 41/ и 350 лв. депозит за ССчЕ. Съдът намира възражението
на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца,
претендирано в исковото производство, за основателно, доколкото същото
надвишава минималните размери съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради
което на ищеца се следва адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.,
поради което от общия размер на разноските – 817,13 лв., съразмерно на
уважената част от исковете следва да му се присъдят 685,40 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на направените от
него разноски, като същият е поискал присъждането на такива единствено в
исковото производство. Ответникът е доказал извършването на разноски в
размер на 650 лв. за адвокатско възнаграждение /350 лв. платени в брой по
Договор за правна помощ и съдействие от 31.07.2024 г. – лист 76, и 300 лв.
платени по сметка – лист 97/. Съдът намира възражението на ищеца за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника, претендирано в
исковото производство, за основателно, доколкото същото надвишава
минималните размери съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което на
12
ответника се следва адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. От общия
размер на разноските – 400 лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете
на ответника следва да му се присъдят 64,48 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Н. Д., ЕГН **********,
със съдебен адрес гр. ***********, дължи на „*********“ АД, ЕИК
*********, с адрес на управление гр. ***********, следните суми: сумата от
435,09 лв., представляваща изискуема главница по предоставен кредит по
Договор за потребителски кредит № ******/17.02.2012 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 20.06.2023 г., до
изплащане на вземането, и сумата от 34,12 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 17.08.2018 г. до 02.05.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ частично
иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за
разликата над уважената сума от 34,12 лв. до пълния предявен размер от 68,24
лв. и изцяло иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 56,06 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 17.08.2018 г. до 20.12.2019 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 34228/2023 г. по описа на СРС, 69
състав.
ОСЪЖДА „*********“ АД, ЕИК *********, с адрес на управление гр.
***********, да заплати на В. Н. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.
***********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 64,48 лв. – разноски в
исковото производство.
ОСЪЖДА В. Н. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. ***********,
да заплати на „*********“ АД, ЕИК *********, с адрес на управление гр.
***********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 87,86 лв. – разноски в
заповедното производство.
ОСЪЖДА В. Н. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. ***********,
да заплати на „*********“ АД, ЕИК *********, с адрес на управление гр.
***********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 685,40 лв. – разноски в
исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
13
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14