№ 143
гр. Тетевен, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20254330100049 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от М. П. В., ЕГН
********** от гр. кк, област Ловеч, ж.к. „Изток“ № 2, вх. В, ет. 4, ап. 10, чрез адв. Е. И. от
АК - Пловдив, срещу „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 представлявано от изпълнителния
директор Цветан Кръстев и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, представлявано от Ангел Маджиров,за прогласяване нищожността на договор
за паричен заем и на договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, с цена на първия
главен иск 1056.51 лева и цена на втори главен иск: 399.24 лева.
Ищецът моли да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем №з
сключен с „Аксес Файнанс“-ООД,както и на договор за поръчителство/гаранция ,сключен с
„Файненшъл България“-ЕООД.Счита,че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга.Не са спазени и
изискванията на чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК,тъй като в договора за кредит не е вписан
действителния размер на годишния процент на разходите/ГПР/.Твърди,че ГПР е различен от
посочения в договора,налице е заблуждаваща търговска практика,уговореното
възнаграждение за фирмата-поръчител е разход по кредита,който следва да бъде включен в
ГПР.
1
На собствено основание е нищожен и договора за предоставяне на гаранция и
уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породило правни
последици.Поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на
лично обезпечение противоречи на ДиректИ. 2008/48,транспонирана в ЗПК.
Договорът за гаранция е с акцесорен характер,той може да съществува валидно
единствено при условие,че съществува главен дълг.Кредитната сделка е нищожна,поради
което не е породило правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско
правоотношение.
В срока по чл. 131 от ГПК са депозирани писмени отговори на исковата молба от
ответниците по делото.Ответникът „Аксес Файнанс“-АД изразява становище за
допустимост на исковете,но зя тяхната неоснователност и моли да бъде отхвърлена
исковата претенция.
От „Файненшъл България“-ЕООД се излага,че претенциите на ищеца са напълно
неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени.
От представените по делото писмени доказателства и заключението на съд.-
счетоводната експертиза,съдът приема за установено следното:
Приложен е договор за паричен заем А1 бърз кредит №0г,сключен между ищцата и
„Аксес Файнанс“-ООД-град София,при следните параметри: предадена в заем сума-900
лева,размер на месечна вноска 117.39 лева,срок на заема 9 месеца,фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40.00%,лихвен процент на ден-0,11%,годишен процент на разходите/ГПР/
по заема-49.01%.
Приложен е и договор за предоставяне на гаранция №0г.,сключен между ищцата и
ответника „Файненшъл България“-ЕООД-София,съгласно който гарантът-ответникът,се
съгласява да издаде в полза на „Аксес Файнанс“ гаранция,с цел гарантиране изпълнението
на всички лични задължения на ищцата,възникнали от договора за кредит ,както и за всички
последици от неизпълнението на задължението на ищцата/потребителя/ по договора за
кредит.Сумата на гаранцията е 1146.51 лева или сума,равна на усвоената и невърната
главница,начислената договорна лихва върху усвоената невърната главница,както и законна
лихва за забава в случай на забава на плащането,разходи за събиране на вземането,съдебни
разноски,адвокатски хонорари,в случай,че такИ. са начислени.
Уговорено е,че за поемане на задължението потребителят/ищцата/ дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 399.24 лева,платимо на разсрочени вноски,всяка от
които в размер на 44.35 лева,дължими на падежа на погасителните вноски по договора за
кредит.
От заключението на съд.-счетоводната експертиза се установява,че ГПР при
включване на възнаграждението за предоставяне на гаранция в размер на 399.24 лева е в
размер на 245.15 %.
2
При така изложената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин от писмените
доказателства, събрани по делото, че на 10.09.2021г. между ищеца, като кредитополучател, и
ответното дружество - „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********, като кредитор, е сключен
Договор за потребителски кредит/паричен заем/ № д при фиксиран лихвен процент 40.00 %
и годишен процент на разходите (ГПР) 49.01 %.
В изпълнение на договора, на ищеца е предоставена сумата от 900.00 лева, като
последният е следвало да върне същата на ответника, заедно с уговорената лихва на 9
вноски. В чл. 3, от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът
за заем да бъде обезпечен с гарант - едно физическо лице, поръчител или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита.
Съгласно посоченият член от договора ищцата и „Файненшъл България” ЕООД
сключили договор за предоставяне па гаранция №0г., по силата на който „Файненшъл
България” ЕООД поело задълженията да обезпечи пред „Аксес Файнанс“ АД задълженията
на В., като същата следвало да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на
399,24 лева, която сума била разсрочена за изплащане, заедно с дължимите вноски по
договора за кредит.
Изложените факти, при които се иска прогласяването нищожност на част или целия
договор, ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай подвеждането на
фактите под същинското законово основание за нищожност е въпрос на правна
квалификация на иска. Да даде точната квалификация на иска е задължение на съда, а не на
ищеца, доколкото не се включва в съдържателните изисквания за редовност на исковата
молба. Когато са предявени искове за нищожност на една договорна клауза, всички искове са
предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на
повече от едно основание. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията
за нищожност, подредени според тежестта на порока.
По настоящото дело се касае за твърдяна нищожност на процесните договори за
кредит/заем и предоставяне на гаранция на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Отделно от изложеното, по силата на чл. 7, ал. 3
от ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
От материалите по делото се установява по безспорен начин, че ищцата и ответникът
„Аксес Файнанс“-АД са били в облигационни отношения, възникнали по силата на
сключения между тях на 23.08.2021 г. Договор за потребителски кредит /заем. Не е спорен и
въпроса, че с клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят
наред с главницата, следва да заплаща на кредитодателя и определените суми по договора за
предоставяне на гаранция, възложени с разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за паричен заем/кредит от
10.09.2021г. по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
3
разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Доколкото длъжникът е физическо лице, на което по силата на сключения
договор от 23.08.2021г. е предоставен паричен заем, който не е предназначен за извършване
на търговска или професионална дейност, то същият се явява потребител по смисъл на § 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП. С оглед на изложеното следва да се приеме, че длъжникът, в качеството си
на кредитополучател в отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на
сключения Договор за потребителски заем се ползват от защитата на потребителите,
предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори въвежда разпоредбите на ДиректИ. 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5
април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя.
Ищцата М. В. се позовава на пълна недействителност на договора между страните.
Съдът установи, че с клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора кредитополучателя се задължава в
случай, че не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора в
установения срок и съгласно ОУ, следва да сключи договор за предоставяне на гаранция, с
посочен от дружеството кредитор гарант и единствено на него да заплаща суми по
предоставената гаранция. В този смисъл, за да избегне начисляването на тази сума,
предвидена за гаранция, в размер на 399,24 лева, кредитополучателят е следвало да
предостави обезпечение в срок от пет дни с банкова гаранция или поръчител.
Съдебният състав, приема, че под изискването за сключване на договор за
предоставяне на гаранция се въвежда за потребителя една скрита неустойка по договора за
кредит, която има за цел единствено да обогати допълнително дружеството кредитор.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е опредЕ.
имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоечна
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такИ., т. е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
4
В Глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
ДиректИ. 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, според
която при непредоставяне на поръчител или банкова гаранция, потребителят следва да
сключи договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитодателя дружество се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директИ..
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, т. е. опасността от
свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както е и изрично посочено в разпоредбата на чл. 16
от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да
се сключи договора за кредит. Следователно подобна уговорка за процесното сключване на
договор за гаранция, с посочено от кредитора дружество, пряко противоречи на закона и е
нищожна.
Предвид гореизложеното клаузата на чл. 3 от договора за кредит е нищожна на чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не обвързва ищцата по делото. Същата цели само да осигури на
ответника едно допълнително възнаграждение, като същата макар и не директно включена в
текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на обезпечението, то
същата бИ. дължана на посочено от кредитира дружество, поради което тя е нищожна и
поради противоречието й с добрите нрави.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че
договорът за кредит/заем е недействителен, поради неспазване на императивните
изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така, в процесния договор са посочени
само абсолютните стойности на лихвения процент по заема и годишен процент на разходите
/ГПР/. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 49.01 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
5
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т. е., в
посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в чл. 3 е уговорено допълнително
възнаграждение за кредитора, което съдът счита за нищожно. По този начин не става ясно
по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето защо са неясни, както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи
какво точно е включено в тях. Също така в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
предвидено, че: „годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по 5 просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с
постановление на Министерския съвет на Република България“. Цитираният законов текст е
насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-
слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него
може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде
избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален
размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредита. Посоченото в договора за кредит задължение за
предоставяне на гаранция от кредитополучателя води до увеличение на общия разход по
кредита за потребителя. В договора, дори формално посоченият размер на ГПР макар и
близо до петкратният размер и в допълнение, когато дължимата от кредитополучателя сума
по чл. 4 от договора за кредит, във връзка с договора за предоставяне на гаранция се включи
като компонент на ГПР води до надвишаване на размера му посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
същият е 245.15 % според заключението на ССЕ.
На следващо място следва да се посочи, че съгласно Решение от 13.03.2025 г. по дело
C-337/23 на СЕС, когато потребителят е сключил едновременно със сключването на договор
6
за кредит договор за поръчителство с дъщерно дружество на кредитора или с избрано от
последния лице, тъй като сключването на втория договор е условие било за получаване на
кредита, било за по-бързо отпускане на предоставените средства, и разходите по
поръчителството се дължат едновременно с вноските по заема, фактът, че задълженията на
поръчителя и на главния длъжник са уредени в договор за поръчителство, отделен от
договора за кредит, не може да включи клаузите на договора за поръчителство в приложното
поле на член 4, параграф 2 от ДиректИ. 93/13, защото в противен случай защитата, от която
трябва да се ползва потребителят, който е в положение на по-слаба страна спрямо продавача
или доставчика, би била изпразнена от съдържание. Член 4, параграф 2 от ДиректИ.
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за
евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които
определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства,
при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и
за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно
дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се
дължат едновременно с вноските по заема.
Също така се сочи, че Член 3, букви ж) и и) от ДиректИ. 2008/48 трябва да се тълкува
в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на
общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В
тази връзка е прието, че правото на ЕС допуска съдилищата да преценяват дали клаузите в
тези договори за поръчителство са неравноправни; разходите за поръчител в този случай
водят до увеличаването на общия размер на дълга и следователно влизат в годишния
процент на разходите; когато в ГПР на договор за потребителски кредит не са посочени
всички изисквани от ДиректИ.та относно договорите за потребителски кредити разходи, е
допустимо обявяването му за нищожен да води до връщане само на главницата, без да се
дължат лихви и разноски. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК решението на Съда на
Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Република
България, затова и настоящия съдебен състав е длъжен да се съобрази с цитираното решение
на СЕС.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищецът М. П. В. и ответника „Аксес
Файнанс“ АД, ЕИК *********, Договор за паричен заем А1 Бърз кредит/потребителски
кредит/ № 0г.. се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК и предявеният с исковата молба иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4
от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е основателен и доказан и следва да се уважи, като
се прогласи за нищожен сключеният между страните посочен по- горе договор за кредит.
На същото основание следва да бъде прогласена нищожността на договора за
7
предоставяне на гаранция № 0г., сключен между М. В. и „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *********.
С оглед всичко изложено, така предявените искове се явяват основателни и като
такИ. следва да бъдат уважени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответните дружества
ще следва да бъдат осъдени да заплатят дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 100.00 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й
и сумата от 200 лева разноски за изготвена Съдебно счетоводна експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрИ. достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
8
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС.
По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност на същото,
както и с оглед проведените две открити съдебни заседания, без явяване на адвоката, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на ЕАД Е. И.-Пловдив,представлявано от
адв. Е. И.- М. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 960.00 лева
без ДДС по двата иска.
Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва да взема
предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за
адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г.,
на ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.о.,
Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о. и др. на ВКС/, но
тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно цитираното решение
на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява
с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при определяне
на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК
решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2024
г., постановено по т.д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.2024 г., постановено по
ч.т.д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г.
на III ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение,
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на
Въззивната инстанция, обективирана в Определение № 324 от 16.05.2024
г. по В.ч.гр. Дело № 221/2024 г. по описа на ОС - Ловеч; Определение №
352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 254/2024 г. по описа на ОС - Ловеч; Определение №
450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 219/2024 г. по описа на ОС - Ловеч; Определение №
416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 255/2024 г. по описа на ОС - Ловеч; Решение № 223
от 04.07.2024 г. по В.Гр.Д. № 440/2024 г. по описа на ОС - Ловеч; Определение №
993/27.11.2024 г. по В.Ч.Гр.Дело № 742/2024 г. ОС и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
9
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр.
с чл. 10а, ал. 2, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП на Договор за паричен заем
А1 Бърз кредит № 0г., сключен между М. П. В., ЕГН:********** от гр. кк, област Ловеч,
ж.к. „Изток“ № 2, вх. В, ет. 4, ап. 10, и „Аксес Файнанс“ -АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 представлявано от
изпълнителния директор Цветан Кръстев, като противоречащ на императивни разпоредби
на ЗЗП и ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр. с
чл. 10а, ал. 2, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП на Договор за предоставяне
на гаранция № 0г., сключен между М. П. В., ЕГН ********** от гр. кк, област Ловеч, ж.к.
„Изток“ № 2, вх. В, ет. 4, ап. 10, и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Ангел Маджиров, като противоречащ на
императивни разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Аксес Файнанс“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9,
ет. 2 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, солидарно да
заплатят на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“Булстат: к, представлявано от адв. Е. И.
– М., сумата от 960.00/деветстотин и шейсет/лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска
помощ и съдействие, оказани на М. В. по гр.д. № 67/2025 г. по описа на РС - Тетевен.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, солидарно да заплатят на
Районен съд - Тетевен сума в размер на 300.00/триста/ лева ,представляваща сторени
разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
10