№ 11379
гр. София, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Б С
при участието на секретаря А А
като разгледа докладваното от Б С Гражданско дело № 20241110108043 по
описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Т С” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. С...., срещу П. А. М. с ЕГН: ********** и
адрес: гр. С........ (.), за признаване за установено, че ответникът дължи сумите
1 051,46 лева (хиляда петдесет и един лева и 46 стотинки), представляваща
главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от
01.10.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 01.12.2023
г. до изплащане на вземането, сумата 208,97 лева (двеста и осем лева и 97
стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2021 г. до
23.11.2023 г., 22,68лева (двадесет и два лева и 68 стотинки), представляваща
главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от
01.11.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 01.12.2023
г. до изплащане на вземането, сумата 5,29 лева (пет лева и 29 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 15.01.2021 г. до 23.11.2023 г
както и направените по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение,
Ищецът твърди, че ответникът, е клиент на ТЕ по смисъла на чл, 153,
ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, съгласно който, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост (СЕС),
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на ТЕ и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за ТЕ при условията и по реда, определени в Наредба № 16-
334/06.04.2007г. за топлоснабдяването. Счита че, лицето е клиент на ТЕ и за
него важат разпоредбите на действащото за посочения период
1
законодателство в областта на енергетиката. Сочи че съгласно чл.150, ал. 1 от
ЗЕ продажбата на ТЕ за битови нужди от топлопреносното предприятие се
осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на
топлинна енергия от “Т С АД на клиенти за битови нужди в гр. София, които
се изготвят от “Т С” ЕАД и се одобряват от Комисията за енергийно и водно
регулиране. Същите общи условия били влезли в сила по отношение на
ответника. Изтъква, че съгласно чл.ЗЗ от ОУ, клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.1 и ал.2
в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Също така
имали задължение да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Също така съгласно
влезлите в сила ОУ топлопреносното предприятие начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл, 32, ал. 2 и ал.
3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. При неизпълнение в срок на
задълженията по ал. 2, Клиентите заплащат на продавача обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата до момента на заплащането на
дължимата сума за топлинна енергия. Твърди, че ответникът използвал
доставена топлинна енергия през процесния период, но към настоящия
момент не е заплатил задължението си, ето защо за ищеца възниквал правен
интерес от предявяването на настоящите искове.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на иксковата молба с който
се оспорват исковете по основание и се прави възражение за изтекла
погасителна давност.
Третото лице помагач не е взело становище по исковата молба.
Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като
обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и
правна страна намира следното:
Предявени са искове с правно основание с чл. 79, ал. 1, предл. първо
ЗЗД във вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422, ал.1
ГПК.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да докаже,
че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата,
свързани със съществуването на договорни отношения ответника и ищеца за
доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника
топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза
именно на спорната сума; суми за дялово разпределение и 2. по исковете за
законната лихва за забава – че главните парични задължения са възникнали,
че е настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът на законната лихва
възлиза именно на спорната сума;
В доказателствена тежест на ответника при установяване на горните
факти е да докаже погасяване на задълженията.
2
С приемането на доклада по делото в проведеното открито съдебно
заседание съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че до процесния имот е доставяна топлинна енергия в
количествата и на стойността, посочени от ищеца.
Първият спорен въпрос е дали ответника има качеството на потребител
на доставена топлинна енергия.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал.
1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за
доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1
ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни
общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна
енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според
легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от
17. 07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012г. редакции на чл. 149,
чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови
нужди, който ползва енергия за домакинството си (т. 42 пар. 1 ДР ЗЕ
(отменена), в редакции от ДВ, бр. 107 от 09. 12. 2003г. и ДВ, бр. 74 от 08. 09.
2006г.). Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
3
Ето защо установяването на качеството потребител зависи от
установяването на две групи факти или че ответникът е собственик на
топлоснабдения имот или че същият е сключил договор за доставка на
топлинна енергия.
В настоящия случай е представено заявление-декларация за откриване
на партида, подадено от П. А. М. на 07.01.2021г.
Заявлението-декларация по своето правно естество е предложение
(оферта) за сключване на договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл.
13 ЗЗД. На база на представените по делото фактури и обстоятелството, че
ищецът е приел офертата за сключване на договор за доставка на топлинна
енергия- в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на
ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.
От изложеното следва че за процесният топлоснабден имот потребител
на топлинна енергия е лицето П. А. М..
Ето защо съдът намира, че се установява, че през периода от
07.01.2021г. до края на исковия период 30.04.2022г. ответникът е имал
качеството на потребител на топлинна енергия в топлоснабдения имот.
От представените по делото доказателства се установява, че за периода
от 07.01.2021г. до 30.04.2022г. стойността на доставената топлинна енергия
възлиза на сумата от 726,12 лева.
Доколкото не са направени оспорвания по отношение на количеството
доставена топлинна енергия и нейната стойност то съдът намира че исковете
са установени по основание и размер за посочения период, за периода преди
07.01.2021г. следва да бъде отхвърлен.
При това положение на разглеждане подлежи своевременно
направеното възражение за изтекла погасителна давност.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на
ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК, понятието "периодични плащания" по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на
топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече
от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения
давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало - чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
4
Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на процесните
задължения за главници, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. И
това е така, тъй като страните по правоотношението са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след изтичането на този
срок и това е така по следните съображения:
Съгласно действащите към процесния период общи условия Клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.
32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичането на периода за който се отнасят - чл.
33, ал. 1 от горепосочените Общи условия.
Според цитираната нормативна уредба, падежът на задълженията
настъпва 45 дни след изтичане на периода за който се отнасят.
В настоящия случай всички вземания с настъпил падеж преди
01.12.2020г. са погасени по давност. Следователно не са налице суми които са
установени по основание и размер и да са погасени по давност.
По отношение на разноските.
При този изход на производството право на разноски има ищецът, който
е представил доказателства за сторени разноски в размер на 50 лева лева от
които следва да му бъдат присъдени 37,37 лева в исковото производство и
18,69 лева в заповедното.
На ищецът следва да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение
което съдът определя в размер на 100 лева от които съразмерно на уважената
част от исковете следва да бъде присъдена сума в размер на 74,75 лева в двете
производства.
Право на разноски има и ответникът. Същият не е представил
доказателства за сторени разноски но същият се е представлявал безплатно от
адв. С. К. К., която претендира да и бъдат разноски за осъществена безплатна
правна помощ в размер на 400 лева заповедното и 600 лева за исковото
производство.
Съгласно чл. 38, ал.1 и ал.2 ЗАдв съдът определя размера на
адвокатското възнаграждение по минимума в наредбата за миималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът намира, че в случая се касае за дело с нисък материален интерес
и същевременно с ниска фактическа и правна сложност.
При това положение съдът намира, че следва да бъде определено
възнаграждение в размер на 400 лева за двете производства.
Съдът намира, че съразмерно на отхвърлената част от исковете на адв.
К. се следва адвокатско възнаграждение в размер на 101,01 лева.
Съдът държи да посочи,че съгласно Решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф
1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
5
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл.
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер понисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в
конкретния случай уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като
прилагането й от съда ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще
доведе до необсновано висока тежест за ищеца, която е несъразмерна с
фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван материален
интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС
съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че определено с
настоящото решение адвокатско възнаграждение процесуалния представител
на ответника отговаря на фактическата и правна сложност на делото,
проявената процесуална активност на адвокатите, както и на защитавания
материален интерес. В този смисъл съдът намира, че не са налице основания
за определяне на адвокатско възнаграждение в по-висок размер.
По изложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете предявени по реда на чл.
422, ал.1 ГПК, че П. А. М. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С........ (.) ДЪЛЖИ
на „Т С” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С....,
на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 153, ал.1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, 726,12,
6
представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за период от 07.01.2021 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за
период от 01.12.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 208,97 лева (двеста
и осем лева и 97 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от
15.09.2021 г. до 23.11.2023 г., 22,68лева (двадесет и два лева и 68 стотинки),
представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово
разпределение за период от 01.11.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна
лихва за период от 01.12.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 5,29 лева
(пет лева и 29 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от
15.01.2021 г. до 23.11.2023 г с КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т С” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. С.... срещу П. А. М. с ЕГН: ********** и адрес: гр.
С........ (.), за разликата над присъдения размер от 726,12 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия /ТЕ/ до пълния
претендиран размер от 1051,46 лева КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА П. А. М. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С........ (.) ДА
ЗАПЛАТИ на „Т С” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С.... на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 37,37 лева
разноски в исковото производство и 18,69 лева разноски в заповедното и
74,75 лева юрисконсултско възнаграждение в двете производства.
ОСЪЖДА „Т С” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С.... ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. К. К. от САК на основание
чл. 78, ал.3, вр. с чл. 38, ал.1 ЗАдв сумата от 101,01 лева за оказана безплатна
правна помощ на П. А. М. в исковото и в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач на
страната на ищеца „Т С“ ЕООД.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7