Р E Ш Е Н И Е
град София,
07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение – брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито
съдебно заседание на единадесети
март
две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН
ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 4296 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
С Решение № 218171 от
16.09.2019 г., постановено по гр. дело № 79923 по описа за 2018 г., Софийският районен съд, III Гражданско отделение, 83-ти състав, е осъдил, на основание чл. 144 СК, С.В.Т., ЕГН **********, да
заплаща на А.Ц.Г., ЕГН **********, като пълнолетен учащ редовно в СУ “Уилям
Гладстон“ в град София, месечна издръжка
в размер на 130.00 лева, считано от 18.12.2018 г. до настъпване на обстоятелства
за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка
просрочена вноска до окончателното изплащане. Отхвърлил е иска по чл. 144 СК за
сумата над 130.00 лева до пълния предявен размер от 300.00 лева, като неоснователен. Осъдил е С.В.Т. да заплати по
сметка на СРС сумата от 187.20 лева – държавна такса по така присъдената
издръжка. Осъдил е С.В.Т. да заплати
на адвокат Е.А.П., ЕГН **********,
сумата от 130.00 лева,
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
ЗАдв. Осъдил е А.Ц.Г. да заплати
на С.В.Т. сумата от 170.00 лева –
разноски по делото. Допуснал е, на
основание чл. 242, ал. 1 ГПК, предварително
изпълнение на решението в частта относно така присъдената издръжка.
Ищецът А.Ц.Г. (въззивник и въззиваема страна в настоящото производство), е останал
недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал, чрез пълномощник –
адвокат Е.П., с въззивна жалба, вх.
№ 5188219 от 13.11.2019 г. по описа на СРС, в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 144 СК за разликата над 130.00
лева до пълния размер от 300.00 лева.
В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на съдебния акт в обжалваните
части, като се поддържа, че по делото били събрани доказателства, установяващи,
че ответницата живее и работи във Великобритания, където получава доходи във
висок размер, позволяващи й да заплаща месечната издръжка от 300.00 лева.
Писмените доказателства относно доходите и имуществото на ответницата не били
преценени правилно от първата инстанция, което е довело до необоснованост на
извода, че ответницата не е в състояние да заплаща исковата сума. Съобразно
изложеното моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната отхвърлителна
част и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск изцяло. Претендира
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Ответницата С.В.Т. (въззивница
и въззиваема страна в настоящото производство), чрез пълномощник –
адвокат К.Д., е подала в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на
въззивната жалба, с който е оспорила
същата изцяло по изложените в нея оплаквания за неправилност на съдебния акт в
обжалваната част. Претендира присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивна жалба, вх. №
5165871 от 14.10.2019 г. по описа на СРС, от
ответницата С.В.Т., чрез пълномощник – адвокат К.Д., с която се обжалва
съдебния акт в частите, с които са
уважени предявените от А.Ц.Г. искове
по чл. 144, вр. чл. 146, ал. 1 СК, до
размера на сумата от 130.00 лева, считано от 18.12.2018 г., ведно със законната лихва върху всяка
просрочена вноска до окончателното изплащане.
В тази въззивна жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението в
атакуваните части, като се излагат доводи, че първостепенният съд не е взел
предвид, че към момента на постановяване на решението ищецът вече е завършил
средното си образование. Поддържа се още, че не било взето предвид
обстоятелството, че ответницата е майка на две непълнолетни деца, за които се
грижи и на които също дължи издръжка. Животът във Великобритания бил значително
по – скъп от този в България, като С.Т. получавала доходи, които не й
позволявали да заплаща присъдената издръжка без това да и съставлява особено
затруднение. Искането е да се отмени решението в обжалваните части да се
постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят като неоснователни.
Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.
Ищецът А.Ц.Г., чрез пълномощник –
адвокат Е.П., е подал в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на
въззивната жалба, с който е оспорил
тази въззивна жалба изцяло, излагайки подробни съображения за неоснователност
на изложените в нея оплаквания за неправилност на съдебния акт в атакуваните
части. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
С Определение № 23455 от
24.01.2020 г., постановено по гр. дело № 79923 по описа за 2018 г., Софийският районен съд, III ГО, 83-ти състав, е отхвърлил искането на адвокат Е.А.П. за
изменение на постановеното по делото решение, в частта за разноските.
Срещу определението, по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, е
постъпила частна жалба, вх. № 5046192
от 13.03.2020 г. (датата на пощенското клеймо), подадена от
адвокат Е.П..
С частната жалба се прави искане за отмяна на съдебния акт, като се излагат
съображения за неговата неправилност. Поддържа се, че приложима била нормата на
чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а не нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата. В
тази връзка излага, че цената на исковете за издръжка бил сборът на платежите
за 3 години, като в случая това се равнявало на сумата от 10 800.00 лева и
обосновавало приложението на т. 4 на чл. 7 от Наредбата. При това положение на
адвоката следвало да се присъди сума още 500.06 лева съобразно с уважената част
от исковете. Моли съдебния акт да бъде отменен и да се постанови исканото
изменение в частта за разноските, като се осъди С.В.Т. да заплати още 500.06
лева разноски на адвокат Е.П., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Ответната страна по частната жалба С.В.Т. е депозирала отговор на същата, с
който я е оспорила като неоснователна и с искане да бъде отхвърлена.
Въззивните
жалби са допустими. Подадени са в срок, от страни в
първоинстанционното производство, имащи правен интерес от обжалването, и са
насочени срещу подлежащ на въззивно обжалване в атакуваните части валиден и
допустим съдебен акт.
Частната
жалба е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана
да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Решението в частта, с която е допуснато предварително изпълнение, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, като необжалвано, е влязло в сила.
Софийският градски съд, с оглед
обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете
съдебни инстанции и обсъди доводите на страните, приема от фактическа и
правна страна следното:
При
постановяване на обжалвания съдебен акт, Софийският
районен съд е приел за установен, с оглед на неговата безспорност в
отношенията между страните, фактът, че ищецът А.Ц.Г. е син на ответницата С.В.Т..
Ищецът е роден на *** г. (удостоверение за раждане на л. 7 от
първоинстанционното дело), поради което към датата на исковата молба –
18.12.2018 г. е навършил пълнолетие, а
към датата на приключване на съдебното дирене не е навършил 20 години. От
писмени доказателства, изходящи от 18-то Средно училище (СУ)
“Уилям Гладстон“ – София (гърба на
л. 7 от първоинстанционното дело), се установило, че през учебната 2018/2019 г.
А.Ц.Г. е редовен ученик в XII-ти “Б“ клас. Доходите на ответницата, установени по делото и
които тя е получавала в чужда валута, са били в размер на 3541.67. Не е било
спорно, че майката С.Т. работи във Великобритания. От приети като писмени
доказателства документи по делото, е видно,
че ответницата имала две ненавършили пълнолетие дъщери – Ц.Ц.Г., родена на ***
г., и В.Ц.Г., родена на *** г. (удостоверения за раждане на л. 98 и л. 99 от
първоинстанционното дело), които живеели с нея във Великобритания и спрямо
които задължението за издръжка е безусловно. От влязло в сила Решение от
07.01.2016 г., постановено по гр. дело № 28426 по описа за 2015 г. на СРС, III ГО, 86-ти състав е установено, че бракът на
ответницата С.В. Г.и Ц.Н.Г. е бил прекратен, като родителските права и
местоживеенето на родените от брака деца – А.Г., Ц.Г.и В.Г.били предоставени на
майката. Бащата е осъден да заплаща месечна издръжка за всяко дете в размер на
100.00 лева. Първата инстанция е съобразила това обстоятелство във връзка с
доводите на ответницата, че същата се грижи за двете й малолетни деца. От
представени множество документи (л. 117; л. 118; л. 103, л. 100 от
първоинстанционното дело) е установено, че в Англия майката плащала наем и
разходи по отглеждане и възпитание на двете й дъщери. Съобразно така
установените факти и доказателствата за доходите, първата инстанция е обосновавала
извода, че ответницата е в състояние без затруднение да заплаща издръжка в
размер на 130.00 лева, до който размер искът е основателен и доказан. По делото
не са събрани доказателства, от които да се направи извод, че ответницата не разполага
с достатъчно средства, както за задоволяване на своите нужди от издръжка, така
и за издръжката на своите деца. Взето е предвид от съда и твърдението на
ответната страна, направено с депозирания по делото отговор на исковата молба,
че е плащала на ищеца издръжка от 150.00 лева, която е спряла да доставя, тъй
като отношенията със сина й се влошили.
По
разноските първата инстанция е изложила мотиви, че отговорността на страните
следва да бъде разпределена съобразно с изхода на делото. Съдът е съобразил разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. по
отношение на адвокатския хонорар, претендиран от ищеца за осъществената му
безплатна защита по делото от адвокат Е.А.П.. Определил е дължимото адвокатско
възнаграждение съобразно с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, след което
е отнесъл този минимален размер към уважената част от иска и е присъдил на
адвокат П. адвокатски хонорар от 130.00 лева.
Във въззивната инстанция не са ангажирани други
допустими и относими доказателства, на които въззивният съд да основава
изводите си.
Настоящият
състав на съда споделя така установената фактическа обстановка от
първоинстанционния съд и направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира
основания за изграждане на различни изводи въз основа на така приетата
доказателствена съвкупност. Освен това първоинстанционният
съд е събрал всички поискани от страните, относими и допустими доказателства и
е изяснил изцяло делото от фактическа страна. Въззивна инстанция
препраща към тези доказателства и изводи, на основание
чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт. С оглед
оплакванията в двете въззивни жалби и нормите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236,
ал. 2 ГПК, ще следва да изложи и свои мотиви.
Уважаването на иск за издръжка на
пълнолетно учащо дете от неговия родител
предполага ищецът, който е
въззивник в настоящото производство и чиято е доказателствената тежест,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, да докаже
кумулативната наличност на следните
предпоставки: 1/. че въззиваемата - ответница по иска е
негов родител, 2/. нуждите си от издръжка за релевантния период и в
претендирания размер, 3/. че не е навършил 20 години и учи редовно в
съответното средно учебно заведение, 4/. Ищецът е следвало да наведе и твърдения, които да докаже, че не разполага със собствено имущество и
доходи или, че имуществото му не е достатъчно, за да се издържа от него;
5/. На доказване подлежи и възможността дължащият издръжката родител да я
престира без това да съставлява особено затруднение за него.
В процесния случай, предвид безспорните
в отношенията между страните факти, на установяване са подлежали размера на
претендираната издръжка, невъзможността на пълнолетния ищец А.Г. да си я
осигурява сам и доходите на ответницата, позволяващи да плаща месечна издръжка
в размер на исковата сума. В тази връзка, правилно от първата инстанция е
прието, че необходимостта от издръжка се определя от самия факт на биологично
съществуване, а доколкото ищецът е бил ученик в средно училище, то въззивният
съд намира за необходимо да посочи, че ноторно известна е необходимостта при
учащите от средства за транспорт, храна, учебни пособия и посещения по
извънкласни занимания. От приети в хода на съдебното дирене пред първата
инстанция писмени доказателства е установено, че въззивникът - ищец е посещавал
уроци по български език и литература в периода 02.10.2018 г. до 31.05.2019 г. –
три пъти седмично, които е заплащал - всеки час с цена от 20.00 лева (уверение
на л. 193 от първоинстанционното дело). Ищецът е заплащал наем за апартамент, в
който живеел в размер на 300.00 лева месечно (разписки на л. 191 и сл. от
първоинстанционното дело). Същият притежава и 1/3 ид. част от апартамент
(нотариален акт на л. 8 от първоинстанционния съд), в съсобственост с малолетните
му сестри, което жилище обаче ответницата отдава под наем. Няма данни
пълнолетният ученик А.Г. да е разполагал с доходи за собствената му издръжка
или друго имущество, извън посочената 1/3 ид. част от апартамент, от която обаче
не може да извлича граждански плодове. Налага се изводът, че пред първата
инстанция по безспорен начин са били установени кумулативно изискуемите предпоставки
за уважаване на исковете по чл. 144, вр. чл. 146, ал. 1 СК. Досежно размера на
издръжката следва да се посочи, че той е минимален и не следва да се излагат съображения
обоснован ли е същият от ищеца.
Неоснователни
са оплакванията на въззивницата Т., че нямала възможност да заплаща
присъдената издръжка от 130.00 лева месечно, тъй като това би съставлявало
особено затруднение за нея. Единствено, когато обективно родителят няма достатъчни
доходи за собствената му издръжка, издръжката на пълнолетното дете, което поначало
е длъжно само да се грижи за себе си, представлява за този родител особено
затруднение по смисъла на чл. 144 СК, което изключва дължимостта й.
Конкретиката на настоящия случая не е такава. Въззивницата полага труд във
Великобритания, където видно от надлежните писмени доказателства на л. 121 - л.
138 от първоинстанционното дело, получава доход в размер на 3541.67 британски
лири. Действително, както е посочено от първата инстанция, в представените в
заверен превод книжа относно доходите не е отразен вида на валутата, в която се
плаща трудовото възнаграждение, но е ноторно известно, че официалната парична
единица във Великобритания е британската лира (британски
паунд). Въззивницата в жалбата е посочила, че доходите й
са в британски лири. Претендираната и присъдена издръжка е в български левове,
които след конвертирането им по официалния курс на БНБ за британска лира - сравнително
устойчив и без драстични колебания), показват, че
дължимата издръжка възлиза на сумата около 57 британски лири, които със сигурност
не биха лишили ответницата от средства да посреща собствените и нужди от
издръжка и да полага финансова грижа и за малолетните й дъщери. Така
определената издръжка, дължима на въззиваемия - ищец е многократно по – малка
от дохода на въззивницата, предвид което е обоснован извода на първостепенния
съд, че за С.В.Т. няма да представлява особено затруднение да заплаща на ищеца
издръжка в този размер от 130.00 лева.
Задължението на ответницата за издръжка към
малолетните й дъщери, което е безусловно предвид възрастта им, също не води до
извода, че същата ще бъде затруднена да заплаща на сина й издръжка в размер на
130.00 лева, с оглед материалното й състояние. Бащата Ц.Г. дължи издръжка на
своите дъщери, наред с майката, като разликата над дължимата от него сума действително следва да се поеме от С.Т.. Този
родител обаче доброволно е приел да живее и работи в друга държава, където е
вероятно разходите по отглеждането и възпитанието на децата да са действително по
– големи от тези в България, което свободно взето решение не може да се
отразява на задължението на родителите да отглеждат и възпитават децата им
правилно, включително и чрез съответното на нуждите им финансиране.
Така
предявеният иск намира своето основание в първата хипотеза на чл. 144 СК,
обхващаща периода до завършване на средното образование от ищеца. Тъй като този
факт вече е настъпил, то задължението за издръжка е прекратено ex lege и присъдената с обжалваното решение издръжка ще е дължима
за времето от датата на исковата молба – 18.12.2018 г. до завършване на
средното образование, което в процесния случай е станало с успешното полагане
на втория държавен зрелостен изпит по английски
език от ищеца на 23.05.2019 г., видно от справката на л. 194 от
първоинстанционното дело. В този смисъл е и чл. 7 от Закон за степента на
образование, общообразователния минимум и учебния план (обнародван в “Държавен
вестник“, бр. 67 от 27.07.1999 г.). Съгласно посочената разпоредба средно
образование се придобива след успешно завършен ХII клас и успешно положени два
държавни зрелостни изпита по учебни предмети или цикъл от учебни предмети,
които се изучават в гимназиалния етап, като единият от тях е по български език
и литература, а вторият се определя по избор на ученика от учебните предмети “чужд
език“, “математика“, “физика и астрономия“, “биология и здравно образование“, “химия
и опазване на околната среда“, “история и цивилизация“, “география и икономика“
и предметният цикъл “философия“, изучавани в часовете за задължителната
общообразователна подготовка. Ето защо продължителността на периода, в който въззивницата
дължи да доставя издръжката – 5 месеца и 1 ден, размерът на същата и доходите
на въззивницата опровергават доводите й за липса на елементите от фактическия
състав по чл. 144 СК, поради това че плащането на присъдената издръжка би
съставлявало непосилна финансова тежест за този родител.
Завършването
на средното образование от ищеца, както е посочено и по – горе, прекратява ex lege задължението за издръжка на родителя (майката С.Т.) на това
основание, предвид което правилно е постановеното в диспозитива на атакувания
съдебен акт, че сумата от 130.00 лева се дължи до настъпване на причина за
изменение или прекратяване на издръжката. Следователно, изложените във
въззивната жалба на ответницата доводи за нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила в тази посока, са неоснователни. С успешното
полагане на държавния зрелостен изпит по английски език от ищеца Г. вземането
му за издръжка като пълнолетен учащ в средно учебно заведение се е погасило.
С оглед оплакванията на въззивника - ищец,
следва да се посочи и това, че същият принципно не е установил да е в
невъзможност да реализира доходи със собствен труд, следователно е работоспособен.
Предвид което разликата над уважения размер от издръжката е следвало да се
доставя или от другия родител – бащата Г., или от самия ищец, които е
пълнолетен.
Ето защо и предвид изложеното в
конкретния случай относно предпоставките за дължимостта и заплащането на
издръжка на пълнолетния ищец като учащ в средно учебно заведение, за периода до
завършване на средното му образование, въззивният съд намира оплакванията и в жалбата на въззивника за
неоснователни. Настоящата инстанция приема, че правилно е отхвърлен искът
за издръжка за разликата над 130.00 лева до пълния предявен размер от 300.00 лева.
Съобразно изложеното, двете въззивни жалби са неоснователни. Първоинстанционното решение в обжалваните
части е постановено при спазване на материалния и процесуалния закон и следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивната инстанция.
При този изход
на спора на страните не следва да бъдат присъждани разноски – сторените такива
следва да останат в тежест на всяка страна, така, както са направени. Предвид
което претенцията на въззивницата за разноски за въззивната инстанция следва да
бъде отхвърлена, като неоснователна. Доколкото присъждането на възнаграждението
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е обусловено от правото на разноски на безплатно
представляваната страна в процеса, то и на пълномощника на въззивника А.Г.
- адвокат Е.П., в процесния случай
адвокатски хонорар за въззивното производство не следва да бъде присъждан. С
оглед на което претенцията на адвокат Е.П. за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за въззивното
производство, следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.
По частната жалба.
Въззивният съд
намира, че обжалваното Определение е неправилно и следва да бъде
отменено, поради неправилно приложение на материалния закон (доколкото
отговорността за разноски е особена деликтна отговорност).
Първоинстанционният
съд, изчислявайки размера на дължимия адвокатски хонорар съобразно изхода на
делото, неправилно е приложил нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно
чл. 21 от
Наредбата, намиращ се в Раздел V-ти “Възнаграждения за участие в
специално уредени със закон производства за една инстанция“, за процесуално
представителство, защита и съдействие в производства по глава IX, глава X и глава XI от Семейния кодекс минималното
възнаграждение е 400.00 лева. Тази сума съотнесена към уважената част от иска
показва, че размерът на адвокатския хонорар възлиза на сумата от 173.33 лева, а
не на присъдените 130.00 лева.
Наличието на два
договора, сключени на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗАдв. – един за
изготвяне на исковата молба и вторият за осъществено процесуално
представителство, не обосновават присъждане на две възнаграждения на адвоката -
пълномощник на страната и осъществил безплатната правна защита на ищеца.
Изготвянето на исковата молба и процесуалното представителство в производството
съставляват “процесуално представителство, защита и съдействие в производство
по Глава X от СК (“Издръжка“)
и се следва едно възнаграждение, изчислено съобразно с изхода на спора.
Предвид изложеното обжалваното Определение № 23455
от 24.01.2020 г. по
гр. дело № 79923/2018 г. по описа на СРС, III ГО,
83-ти състав, следва да се
отмени и вместо него да се постанови изменение в постановеното по
цитираното гражданско дело решение в
частта за разноските, като се присъди сума в размер на 173.33 лева в полза
на адвокат Е.А.П., по реда на чл.
38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗАдв. за осъществената безплатна
правна защита на ищеца А.Г. в първоинстанционното производство, вместо
присъдената й сума от 130.00 лева.
Така мотивиран,
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 218171
от 16.09.2019 г., постановено по гр. дело № 79923 по описа за 2018 г.
на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 83-ти състав, в обжалваните части.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на С.В.Т. за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
ОТХВЪРЛЯ претенцията
на адвокат Е.А.П. за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на въззивника А.Ц.Г. за
въззивното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ОТМЕНЯ Определение № 23455 от 24.01.2020 г., постановено по гр. дело № 79923 по описа за 2018 г. на Софийски районен
съд, III ГО, 83-ти състав, и
вместо него постанови:
ИЗМЕНЯ Решение
№ 218171 от 16.09.2019 г., постановено по гр. дело №
79923 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, III ГО, 83-ти
състав, в частта за разноските, като
ОСЪЖДА С.В.Т. да заплати на адвокат Е.А.П.
***, по реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗАдв., сумата в размер на 173.33 лева за
осъществена безплатна адвокатска защита на ищеца А.Ц.Г. в първоинстнационното
производство, вместо присъдената й с
решението сума от 130.00 лева.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно
ограничението на чл.
280, ал. 3, т. 2 ГПК.