РЕШЕНИЕ
№ 2420
гр. Пловдив, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330110818 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявен от Т. З. Т. против „Вива
Кредит“ ООД иск за приемане за установено в отношенията между страните
на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата, установяваща задължение за
заплащане на неустойка в размер на 628, 80 лв. от Договор за кредит от
05.05.2021 г. и клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер
на 943, 50 лв. от Договор за кредит от 05.05.2021 г., са нищожни като
противоречащи на добрите нрави, поради установяването им при заобикаляне
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит от
05.05.2021 г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била
предоставена сумата в размер от 1 500 лв. при фиксиран лихвен процент по
заема от 40, 32 % и годишен процент на разходите от 49, 37 %. Сочи, че с
клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установена такса за приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на кредит – в рамките на 20 минути от
подаване на заявлението, като следващата опция е обикновено разглеждане на
заявката в рамките на 10 работни дни. Посочено е, че при избор на
1
приоритетно разглеждане е установено задължение за заплащане на такса от
943, 50 лв., която счита за неравноправна, поради липса на еквивалентност на
престациите. В клаузата на чл. 4 от договора било установено задължение за
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата
поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от
кредитодателя. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение
кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 628,
80 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената възнаградителна
лихва съгласно погасителния план, което задължение било установено в
разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от договора. Ищецът твърди, че е усвоил сумата
по кредита, но счита, че не дължи плащания за такса за експресно
разглеждане и неустойка, тъй като е налице нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора лихвен процент не
отговаря на действително приложения, поради това, че уговорените
плащания, макар и установени като неустойка и такса, по правната си
същност представляват скрита добавка към възнаградителната лихва. Сочи,
че по този начин цената на предоставения за ползване финансов ресурс –
възнаградителната лихва, е установена при явна нееквивалентност на
престациите, което е в противоречие с нормите на добросъвестността.
Твърди, че възнаградителната лихва е установена в противоречие с добрите
нрави, тъй като размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва
при необезпечени кредити, в който смисъл се позовава на практика на
Върховния касационен съд. Сочи, че реално прилаганата договорна лихва
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността, поради което счита
последната за нищожна. на правилото, установено в разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Излага съображения за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от
договора като противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Доколкото установените в договора допълнителни разходи за такса за
разглеждане на кредита и за неустойка, представляват скрито възнаграждение
в полза на кредитора, счита, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 ЗПК, поради което приложение следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, като на основание чл. 23 ЗПК в тази хипотеза
подлежи на връщане единствено чистата стойност на кредита. Твърди, че при
2
недействителност на клаузата за възнаградителна лихва в случая не може да
намери приложение разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото договорът за
кредит е установен като възмездна правна сделка и не би могло да бъде
сключен без недействителната му част, т.е. без установено възнаграждение.
Моли за уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на
сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът
„Вива Кредит“ ООД е депозирал отговор на исковата молба. Излага подробни
съображения за неоснователност на предявения иск. Счита за невярно
соченото от ищеца, че неустойката е загубила присъщите си обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Последната е установена за
обезщетяване на вредите, които изправната страна би претърпяла от
неизпълнението или лошото изпълнение. Намира, че клаузата, установяваща
задължение за неустойка не противоречи на целта на Директива 2008/48.
Последната е установена като дължима при неизпълнение на задължението на
заемополучателя за предоставяне на обезпечение в срок, като на ищеца били
предоставени две алтернативни възможности за обезпечение. Разсрочване на
задължението за неустойка не било с цел увеличаване на разходите по заема,
а с цел облекчаване на заемателя за погасяване на задълженията му.
Годишният процент на разходите бил формиран по установен в ЗПК начин,
като счита, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при определяне на
годишния процент на разходите не следва да се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора,
какъвто счита, че е настоящия случай. Твърди, че клаузата установяваща
задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за
предоставяне на кредит не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП.
Счита за неоснователни твърденията на ищеца за липса на еквивалентност на
престациите по отношение на размера на таксата и вида на предоставената
услуга. Сочи, че длъжникът е имал свобода на преценка, като е можел да
избере да се възползва от услугата или да изчака 10 дни за отпускане на
кредита, като таксата представлява цената на осъществената услуга, като
следва да намери приложение принципа за свободата на договаряне,
установен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Твърди, че длъжникът доброволно е
избрал да се възползва от предоставената услуга срещу установената за това
цена. Твърди, че в сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и
3
годишния процент на разходите по кредита. Годишният лихвен процент от
40, 34 % минимално надвишавал трикратния размер на законната лихва,
поради което и не следвало да се приеме, че е налице нарушение на добрите
нрави при установяването му. Договорната лихва представлявала цента за
ползване на усвоения паричен ресурс. Твърди, че подписвайки договора при
посочените параметри ищецът сам е преценил възможностите си, поради
което счита, че не е налице противоречие с добрите нрави. Счита, че размерът
на годишният лихвен процент е определен изрично по размер, като е
съобразен с ограниченията, установени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По така изложените съображения счита, че договорът е установен с
изискванията на ЗПК, поради което е действителен. Моли за отхвърляне на
предявените искове, които счита за неоснователни.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск за установяване
недействителността на клаузата за неустойка и клаузата, установяваща
задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем, поради противоречието им с добрите нрави,
поради установяването им при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в
нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
По предявените установителни искове съдът дължи произнасяне по
релевираните от ищеца в исковата молба основания за недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, а именно –
поради сключването му в нарушение на изискванията, установени в
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Това е така, тъй като ищецът по
иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за
изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или
един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца Т.
З. Т. и „Вива Кредит“ ООД е сключен Договор за паричен заем „*****“ №
*****от 05.05.2021 г., сключен при условията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. По силата на така сключения договор
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 500 лв. срещу насрещното
задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за
възмездно ползване финансов ресурс на 60 седмични погасителни вноски –
всяка в размер на сумата от 94, 36 лв. в която са включени част от дължимите
главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Длъжникът се е задължил
4
да върне заемната сума, ведно с начислената възнаградителна лихва и такса за
експресно разглеждане на заявката или сумата в общ размер от 2 830, 80 лв.
Установен е годишен лихвен процент от 40, 32 % и годишен процент на
разходите от 49, 37 %.
В клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от
кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за
паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер от 943, 50 лв.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали
съгласие, че заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на
договора да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от
следните обезпечения: поръчител - физическо лице, което да представи
бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
предоставяне и да отговаря на следните изисквания: навършена 21 годишна
възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при
настоящия си работодател от 6 месеца и минимален осигурителен доход в
размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма кредитната история в
ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус не по-лош от 401
“Редовен”, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или банкова
гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер
на сумата от 628, 80 лв. Установено е, че неустойката се заплаща разсрочено,
заедно с всяка погасителна вноска, като размерът на последната в този случай
е от 115, 32 лв., а общия размер на задължението от 3 549, 60 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора
за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл.
23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите.
В случая в разпоредбата на чл. 2, т. 8 от Договора е посочен годишният
процент на разходите по кредита от 49, 37 %.
5
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за потребителски кредит страните
са установили, че длъжникът следва да заплати в полза на кредитодателя
неустойка при неизпълнение на задължението му за осигуряване на
обезпечение по чл. 4, ал. 1 от договора в тридневен срок от сключване на
договора. Тази неустойка е уговорена в глобален размер от 628, 80 лв., като е
посочено, че последната е платима разсрочено, ведно с погасителните вноски
по кредита. Към главницата е добавено и задължение за заплащане на такса за
експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричен заем от 943, 50
лв. – чл. 1, ал. 3 от Договора.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При
формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит,
но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1
ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне
на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и
други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени
ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
6
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в
чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на
ищеца, изложени в исковата молба, че невключване на предвидената в чл. 11,
ал. 1 от договора неустойка, в процентното изражение на годишния процент
на разходите, така както е установен в договора, води до недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
Не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува
разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22
ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и
когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Това е
така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на посочената
разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл. 10, пар.
2, б. “ж” от Директивата, осъществено от националния съд, което е
недопустимо, след като националното законодателство е възприело и
транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение,
което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не
води до недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца
основание. Макар неустойката и таксата за експресно разглеждане на заявката
по своята същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на договора, да
представляват скрито възнаграждение за кредитодателя, което води до по-
7
голям процент на разходите по кредита, не следва да се прилага санкцията
установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в
които годишният процент на разходите надвишава установения в закона
максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба
на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото
изискване, е недействителност на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на
потребителите, при сключване на договори за кредит при условия, които са
отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите,
установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния
казус, макар задължението за неустойка да не е включено в процентното
измерение на годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на
седмичната вноска по кредита, поради което за потребителя съществува
яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на
кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Не е допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на
чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния
лихвен процент, а именно от 40, 32 %, като макар отделно да не е установен
размерът на договорната лихва, последният е изводим от клаузите на
договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и размерът
на заемната сума, като разликата между посочените две суми, формира и
размера на левовата равностойност на възнаградителната лихва. В случая
следва да се посочи, че лихвеният процент е фиксиран, поради което не е
необходимо да бъде установена формулата за неговото определяне. Размерът
на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от ищеца съдебна практика,
съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е
уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по
необезпечени кредити. В договора е посочен общият размер на дължимата за
8
срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата
по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитодателя.
По същите съображения съдът намира, че не е налице соченото
основание за недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, като
макар установеното задължение за заплащане на неустойка и такса за
експресно разглеждане да имат характер на скрито възнаграждение,
последното представлява нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК,
което не води до недействителност на целия договор за кредит, а на
съответната клауза, както вече бе посочено. За пълнота на изложението
следва да се посочи, че недействителността на съответната клауза за
възнаградителна лихва не води до недействителност на цялото
правоотношение.
По така изложените съображения не са налице предпоставките по чл. 23
ЗПК за недължимост на процесните суми, на които ищецът се позовава в
обстоятелствената част на исковата молба.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на договора в
размер на сумата от 628, 80 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка
от погасителните вноски, чиито размер с добавяне на неустойката е от 115, 32
лв.
По своята правна природа неустойката представлява форма на
договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.
Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да
се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не
към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични
и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
9
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от
заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора. Следователно задължението за
заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на
поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в
срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като
неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът
намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност
съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение
за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по
който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено
неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и
възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за
заплащане на неустойка, с което задължение разходите по кредита се
увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е
нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
По така изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск за
установяване недействителността на клаузата на чл. 4, ал. 2 Договора, поради
установяването й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради
10
което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени от
ищеца основания за недействителност на тази клауза.
Клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи такса за
експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита води до
увеличаване на разходите по кредита, при заобикаляне на забраната
установена в чл. 19, ал. 4 ГПК, което води до нейната недействителност на
основание чл. 19, ал. 5 ГПК. Това е така, доколкото с установяване на тази
такса се достига до увеличаване на възнаграждението за кредитора, с
включване на посочените разходи, които са свързани с усвояване на кредита.
Тази клауза е установена и в противоречие с нормите на добросъвестността,
доколкото последната се заплаща при липса на насрещна престация от страна
на кредитора, тъй като последният дължи разглеждане на заявката, а това
възнаграждение е необосновано високо за установеното приоритетно
разглеждане в по-кратки времеви рамки.
По така изложените съображения следва да се уважи и искът за
установяване недължимостта на такса за експресно разглеждане на кредита,
поради установяването й при заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в
противоречие с добрите нрави.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в
размер на сумата от 100 лв. за заплатена държавна такса.
В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата
от 340 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на определяне на
възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора последното
не е определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. Възнаграждението следва да бъде определено за един иск с оглед
материалния интерес на правния спор, като следва да се посочи, че
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не следва да се съотнася с
определянето на вида и броя на предявените искове, съобразно правилата,
установени в процесуалния закон, а с осъществените действия от страна на
процесуалния представител във връзка с основанието, от което произтича
твърдяното спорно право. В този смисъл съдът съобрази практиката на
Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 366/18.07.2016 г.
по ч.гр.д. № 2443/2016 г., ГК, IV г.о. на ВКС, в което се приема, следното
разрешение във връзка с определяне на минималния размер на дължимото
адвокатско възнаграждение, а именно, че „материалния интерес се формира
от цената на обективно кумулативно съединените искове с правно основание
чл. 439 ГПК.“.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Вива Кредит“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин
, бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, офис 73 Г, по предявения от Т. З. Т.,
ЕГН **********, с адрес с. М., ул.****, иск с правно основание чл. 124 ГПК,
че клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка в размер на
628, 80 лв. от Договор за кредит от 05.05.2021 г. и клаузата, установяваща
задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем в размер на 943, 50 лв. от Договор за кредит от
05.05.2021 г., са нищожни като противоречащи на добрите нрави, поради
установяването им при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на Т. З. Т., ЕГН **********, сумата от 100 лв. –
съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 10818/2021 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
***. С.К. Н., АК – П., с адрес гр. П., ул. ****, сумата от 340 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д. №
10818/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____________/п/___________
12