Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ихтиман, 22.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, III СЪСТАВ, в публичното заседание на девети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при секретаря Цветелина Велева, като разгледа докладваното гр.д. №951/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрисконсулт Полина Балабанова, срещу Д.И.К. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД за заплащане на следните суми: 800 лв. главница по Договор за паричен заем №2223059/08.01.2015г.; 89,11 лв. договорна лихва за периода от 15.01.2015г. до 16.07.2015г.; 511,92 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; 366,82 лв. мораторна лихва за периода от 16.01.2015г. до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 02.04.2019г.; 45 лв. такса разходи, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 02.04.2019г., до окончателното изплащане. Претендира направените в хода на заповедното и настоящото производство разноски.
Ищецът твърди, че между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем №2223059/08.01.2015г.. Поддържа, че заемателят е усвоил заемните суми. Твърди, че от ответника не са постъпвали плащания. Поддържа, че дължимите суми са в претендирания размер. Твърди, че така формираното вземане е цедирано от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на ищеца, за което длъжникът да бъде уведомен с връчване на уведомлението като приложение към исковата молба.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва същата. Поддържа, че не е уведомен за цесията. Твърди, че върху известието за доставяне от 14.08.2015г., с което се твърди да е връчено уведомлението за цесията, е положен подпис, който не е на ответника. Прави възражение за погасителна давност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
Исковете за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са допустими. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът-длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД за главница, договорна лихва, мораторна лихва и разходи и такси за ивънсъдебно събиране на вземането:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за паричен заем с твърдяното съдържание; 2) съответствието на клаузите с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същите не са във вреда на потребителя.; 3) реално предаване, респ. усвояване, на сумата по Договора на ответника и предоставяне на твърдяните услуги, за които се претендират такси; 4) валидно сключен договор за цесия; 5) надлежно уведомяване на длъжника за цесията.
Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В случай че се установят тези правнорелевантни факти, ответникът трябва да докаже, че е заплатил изцяло дължимите суми, респ. възраженията си срещу изискуемостта им, вкл. и възражението си за погасителна давност.
От Договор за паричен заем №2223059/08.01.2015г., подписан от представител на „Изи Асет Мендиджмънт“ и от ответника, се установява, че между последните са възникнали облигационни правоотношения по Договор за паричен заем.
От чл. 3 на Договора се установява, че същият има силата на разписка и с подписването му заемателят удостоверява, че е получил изцяло и в брой част от заемната сума, а с останалата част се извършва прихващане с друго негово задължение, което се погасява изцяло. Както вече беше посочено, договорът е подписан от ответника и следователно се установява реално предаване на сумата по Договора на ответника.
От Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 16.11.2010г. се установява, че от „Изи Асет Мениджмънт“ на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, са цедирани вземания, индивидуализирани в съответното Приложение. От чл. 4.9 на Рамковия договор се установява, че продавачът се задължава да изпраща уведомления до длъжниците за сключения Договор за цесия.
От Приложение №1/01.08.2015г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 16.11.2010г. между горепосочените страни се установява, че вземане по кредит с номер 2223059 с дата 08.01.2015г. (съвпадащи с номера и датата на Договор за паричен заем №2223059/08.01.2015г.) с длъжник ответникът по делото за главница 800 лв. и с дължим остатък по този кредит общо 1401,03 лв. е включено в това приложение.
От Потвърждение за сключена цесия на л. 13 от делото се установява, че прехвърлянето на вземанията, посочени в Приложение №1/01.08.2015г., е потвърдено писмено по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
От пълномощно от 09.09.2015г. се установява, че ищцовото дружество е упълномощено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД да уведомява всички длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредит, които дружеството е цедирало съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 16.11.2010г. и приложенията към него, като правата се предоставят във връзка с чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С оглед наличието на това пълномощно по делото е неоснователно възражението в отговора на исковата молба, че ищецът не е имал право да уведоми длъжника за цесията.
От Уведомление на л. 18 от делото се установява, че цесионерът, чрез цедента, уведомява ответника, че считано от датата на получаване на уведомлението кредитор е именно ищцовото дружество.
По делото са налице доказателства представеното по делото уведомително писмо за цесията да е достигнало до длъжника- известие за доставяне на л. 19 от делото. С отговора на исковата молба длъжникът възразява, че не е полагал подпис върху същото и иска назначаването на графологическа експертиза за установяване на това обстоятелство. Искането е оставено от съда без уважение, тъй като не е необходимо за правилното решаване на делото и ненужно би довело до допълнителни разноски за страните. Съображенията за този извод са следните. Дори да се приеме, че подписът върху известието за доставяне не е положен от ответника, респ. че известието за доставяне никога не му е връчвано, то уведомяването за цесията е извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедента за това, с исковата молба, към която е приложен договорът за цесия. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235 ал.3 от ГПК (В този смисъл Решение №109/13.07.2016 по дело №1050/2015 на ВКС,ТК, I т.о.).
От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза и изслушването на вещото лице в съдебно заседание се установява, че сумите по кредита са усвоени на 08.01.2015, като към настоящия момент дължимите суми са в размер на 800лв. главница, 89,11 лв. договорна лихва за периода от 15.01.2015г. до 16.07.2015г.а, 511,92 лв. неустойка. По отношение на лихвата за забава- същата се претендира с исковата молба за период от 16.01.2015г. до 02.04.2019г., като вещото лице посочва, че същата е на стойност 341,93лв. (изчислена върху главницата), а при изслушването му в съдебно заседание на 24.09.2020г. уточнява, че ако мораторната лихва се изчислява върху главница и върху договорна лихва общият й размер е 380лв.. за процесния период.
Следователно са налице всички материално правни предпоставки за уважаване на исковете за горепосочените суми.
По отношение на сумата от 45лв., представляваща разходи и такси за ивънсъдебно събиране на вземането, свързани с изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.. На първо място разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Изпращането и връчването на напомнителни писма или покани, както и ангажирането на служител, не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. По своята същност това са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията на потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита, обаче е изрично забранено с нормата н чл.10а, ал.2 от ЗПК. Поради изложеното претенцията за установяване на дължимост на сумата от 45 лв.- разходи и такси за ивънсъдебно събиране на вземането, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД, за неустойка:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право за заплащане на претендираната неустойка се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, 2) съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е във вреда на потребителя. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В тежест на ответника е при установяването на горните факти да докаже положителния факт на изпълнение на задължението или на плащане на неустойката.
В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б.б от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз / СЕС/. Разпоредбата дефинира понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
Съгласно чл. 4 (1) от процесния Договор за паричен заем ответникът се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение на задълженията по договора, а именно – две физически лица поръчители, което следва да отговаря на изрично разписани изисквания на заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова гаранция за цялото задължение на заемателя по договора. Съгласно Договора при неизпълнение на задължението на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем /банкова гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в определен размер, разсрочена на равни части и платима на съответните падежни дати към погасителните вноски.
Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. В конкретния случай индивидуално уговаряне на подобно условие не се твърди и не се установява по делото.
Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП.
Следователно ищецът следва да установи съответствието на клаузата за неустойка с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е във вреда на потребителя. Тази доказателствена тежест е изрично указана с приетия за окончателен доклад по делото.
Уговорената в договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Доколкото в случая размерът на неустойката е повече от половината от заетата сума (511,92лв. срещу 800 лв.), тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната ѝ функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавка към възнаградителната лихва на търговеца. Следва да се отбележи, че изискване за предоставяне на обезпечение на задължение с предоставяне на поръчителство от физическо лице или банкова гаранция в толкова кратък срок (тридневен), представлява поставяне на изисквания, създаващи значителни затруднения за изпълнението им, поради което противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката.
В този смисъл съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане по кредита е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си.
Клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл.143, т.5 ЗЗП/.
Такава клауза е в противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора /едната страна е по-слаба и уязвима- потребител/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението на това задължение за предоставяне на обезпечение в кратък срок.
Следователно искът, касаещ неустойка в размер на 511,92, се явява неоснователен.
По възражението за погасителна давност:
Както вече беше посочено неоснователна е претенцията на ищеца за сумите от 511,92 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечени, както и 45 лв. такса разходи.
Касателно останалите суми следва да бъде разгледано своевременно направеното с отговора на исковата молба възражение за давност.
По отношение на сумата от 800 лв. главница по Договор за паричен заем №2223059/08.01.2015г.. В Определение №396/18.07.2019 по дело №30/2019 на ВКС, ТК, I т.о. е посочено, че по въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ІІІ г. о.; решение №261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о., решение №38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. В решение №38/26.03.2019г. съставът на ІІ т.о. излага аргументи, че горното разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР №3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, тъй като периодичните задължения, макар да са породени от един и същи факт, са относително самостоятелни, а периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. Като излага мотиви, че по отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се, както и че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/, съставът на ВКС отговаря, че приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
В конкретния случай крайният срок за погасяване на кредита е 16.07.2015г. и от този момент започва да тече 5-годишна давност. Този срок не е изтекъл, тъй като датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК е 02.04.2019г. и съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК се счита за дата на подаване на иска, прекъсваща давността (чл. 116, буква "б" от ЗЗД). Следователно по отношение на тази сума вземането не е погасено по давност.
Касателно договорната лихва от 89,11 лв.. По отношение на възнаградителната лихва съгласно чл. 111, б. „в" от ЗЗД е приложим краткият 3-годишен давностен срок (Решение № 453 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 465/2013 г. на Софийски окръжен съд). Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо- в случая това е 16.07.2015г.. При това положение давностният срок по чл.111, б. "в" ЗЗД за погасяване на това задължение изтича на 16.07.2018г.. Заявлението по чл.410 ГПК е подадено след този момент - на 02.04.2019. Затова по отношение на таи сума възражението за изтекла погасителна давност на ответника се явява основателно.
По отношение на мораторната лихва. От заключението на вещото лице и приложената таблица към същото се установява, че за периода, посочен в исковата молба, от 16.01.2015г. до 02.04.2019г. мораторната лихва е на стойност 341,93лв. (изчислена върху главницата), а при изслушването му в съдебно заседание на 24.09.2020г. уточнява, че ако мораторната лихва се изчислява върху главница и върху договорна лихва общият й размер е 380лв. за процесния период. Разликата от 38.07лв. (380-341,93=38,07) представлява мораторната лихва върху договорната лихва за периода от 16.01.2015г. до 02.04.2019г..
Съдът намира за основателен доводът на
ищеца в молба от 23.09.2020г. (л. 77 от делото), че върху договорна лихва може
да се начислява мораторна лихва, без да е налице анатоцизъм.
Същевременно обаче, както вече беше
посочено, задължението за договорна лихва е погасено по давност, поради
съобразявайки разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД ( според която с погасяването на
главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания,
макар давността за тях да не е изтекла), то мораторната лихва не следва да бъде
изчислявана и върху договорната лихва, а само върху главницата.
Както вече беше посочено заявлението по чл.410 ГПК е подадено на 02.04.2019г.. Следователно е погасено вземането за мораторна лихва за периода преди 02.04.2016г., тъй като за този период е изтекла 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
С оглед представената към заключението на вещото лице таблица (л. 81 от делото), изслушването на вещото лице в съдебно заседание, основателността на молбата на ищеца от 23.09.2020г. и чрез използване на онлайн калкулатор за лихви на основание чл. 162 от ГПК съдът определя размера на дължимата мораторна лихва (изчислена върху главница) за периода от 02.04.2016г. до 02.04.2019г. на 243,57 лв.. Следователно по отношение на мораторната лихва възражението за погасителна давност е частично основателно.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта ѝ относно разноските отпада.
Ищецът в заповедното производство е претендирал юрисконсултско възнаграждение в размер от 50 лева, а в настоящото исково производство претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Съгласно разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по отношение присъждането на разноските, дължими на страната за заповедното и исковото производство, без да е обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото –от 100 до 300 лева. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа. Съдът като съобрази, че от една страна -делото е с малък материален интерес, за вземания, произтичащи от потребителски договор. От друга страна, извършената от юрисконсулта работа в заповедното производство се състои в попълване на кратко бланково заявление, съответно последващо изготвяне на искова молба, по множество еднотипни заповедни и искови производства и без явяване в открито съдебно заседание. Освен това настоящото дело не се отличава с фактическа и/или правна сложност, поради което и съдът намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер 50 лева за заповедното производство и в размер 100 лева –за исковото производство, общо 150 лева.
Следователно при този изход на делото ответникът следва да бъде осъден съобразно уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство в размер на сумата от общо 265,78лв. (21,42лв. държавна такса за заповедното производство, 67,18лв. държавна такса за исковото производство, 29,53лв. юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, 59,06лв. юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, 88,59лв. възнаграждение за вещо лице).
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД по отношение на Д.И.К., ЕГН **********,*** и настоящ адрес ***, че „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, е носител на право на парично вземане за следните суми, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 374/2019 г. по описа на РС- Ихтиман, а именно: 800 лв. главница по Договор за паричен заем №2223059/08.01.2015г.; 243,57 лв. мораторна лихва за периода от 02.04.2016г. до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 02.04.2019г.; ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 02.04.2019г., до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ поради погасяването им по давност иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 89,11 лв. договорна лихва, както и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва за разликата над 243,57 лв. до пълния предявен размер от 366,82 лв. и за периода от 16.01.2015г. до 01.04.2019г..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД за признаване на установено по отношение на Д.И.К., ЕГН **********,*** и настоящ адрес ***, че „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, е носител на право на парично вземане за следните суми, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 374/2019 г. по описа на РС- Ихтиман, а именно: 511,92 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; 45 лв. такса разходи.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК Д.И.К., ЕГН **********, да заплати „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, разноски за заповедното и исковото производство в размер на сумата от общо 265,78лв..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: