№ 1629
гр. София , 31.05.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ в закрито заседание на
тридесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Частно
гражданско дело № 20211110128312 по описа за 2021 година
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Кредисимо”
ЕАД против В. Р. В..
След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е
частично неоснователно, по следните съображения:
Заявителят претендира издаване на заповед за изпълнение за посочените в заявлението
суми, произтичащи от Договор за кредит № ../.. г.
На основание сключения договор и действащите към последния Общи условия претендира
издаване на заповед за изпълнение за суми, представляващи главница и сумата от 30,58 лв. –
административни разноски.
В заявлението е посочено, че административните разноски се дължат от длъжника по силата
на Общите условия, неразделна част от договора, съгласно които разпоредби заемодателят
има право на обезщетение за всички извършени разходи във връзка с извънсъдебното
събиране на вземането. В клаузата на т. 2.7., Раздел VIII от ОУ е установено, че при забава в
плащането на дължимата вноска кредиторът има право да предприеме необходимите
действия по извънсъдебно събиране на вземането си, като всички разходи за това са за
сметка на кредитополучателя. С разпоредбата на т. 1, Раздел Х от ОУ е установено, че
кредиторът има право на обезщетение за всички направени от него разходи за съдебно и
извънсъдебно събиране на просроченото вземане.
Съдът намира, че посочената сума, претендирана за разноски не следва да бъде присъждана,
доколкото се основава на постигнати между страните уговорки, които са нищожни.
Следва да се посочи, че ролята, възложена на националния съд от правото на Европейския
съюз, в областта на защита на потребителите, не се ограничава само до правото да се
произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също
включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите
1
за това правни и фактически обстоятелства. В този смисъл е практиката на СЕС,
формирана по преюдициални запитвания по прилагането на Директива 93/13/ЕИО - така
Решение от 4 юни 2009 г. по дело ....срещу ...., C-243/08. Тези изводи са още веднъж
потвърдени с Решение от 18.02.2016 г. по дело .. срещу ..., ..., ..., .... - C-49/14 на СЕС, с
което категорично се посочва, че ефективна защита на произтичащите от тази директива
права може да бъде гарантирана само при условие че системата на националното
процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на това по
изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно
евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания
договор. В Решение от 21.02.2013 г. по дело ... рещу .., .. - C‑472/11, от друга страна се
приема, че е необходимо националният съд, който е констатирал служебно неравноправния
характер на дадена клауза, да може да изведе всички последици от тази констатация, без да
чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска
отмяна на посочената клауза. В случая в националното законодателство такава възможност
е предвидена с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК, съгласно която съдът следва да даде
указание на заявителя, че може да предяви осъдителен иск, като при условията на
състезателно начало страните могат да обсъдят поставените въпроси от съда, свързани с
евентуалната неравноправност на клаузи в договора с участието и на длъжника.
Така изложеното на още по-голямо основание следва да се приеме за договорните клаузи,
които са нищожни, поради противоречието им със закона или с добрите нрави, за което
разпоредбата на чл. 411, ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да следи служебно в
производството по издаване на заповед за изпълнение. Нещо повече в този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, в мотивите, на което изрично е застъпено
становището, че за нищожността на неустойката съдът следи служебно.
С изменението на процесуалния закон с ДВ, бр. 100 от 2019 г., в сила от 24.12.2019 г. и
приемане на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК се установява служебно задължение на
съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като
ако такава се установи или е налице обоснована вероятност за това, съдът следва отхвърля
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съдът намира, че клаузата на т. 1, Раздел Х от ОУ към договора, установяваща, че
кредиторът има право на обезщетение за всички направени от него разходи за съдебно и
извънсъдебно събиране на просроченото вземане, е нищожна и не поражда права и
задължения за страните. Доколкото договорът за кредит е сключен при действието на Закона
за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по
специално императивното правило, установено в разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33
ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с въведената с договора
2
клауза за начисляване разходи при изискуем кредит, по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
de facto е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Тази клауза е установена и в
противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Разходите, свързани с изпълнение на поетото договорно задължение,
представляват разходи по управление на договора. Поради това тази клауза не поражда
права и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от нея вземания за сумата от 22, 36 лв., административни разноски,
заявлението по чл. 410 ГПК следва да се отхвърли.
Следва на основание чл. 415, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 3 ГПК да се укаже на заявителя, че може да
предяви осъдителен иск относно вземанията, за които е отхвърлено заявлението. Срокът,
установен в посочената разпоредба е едномесечен от връчване на разпореждането, но
доколкото настоящото разпореждане подлежи на обжалване с частна жалба, следва да се
укаже на заявителя, че може да предяви иск за вземането в едномесечен срок, който започва
да тече от датата на влизане в сила на настоящото разпореждане.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
„Кредисимо” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „..”
№ 146, сграда А, ет. 4, Бизнес център „България“, против В. Р. В., ЕГН **********, в
частта му, с която се иска да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от 30,58 лв.,
представляваща административни разноски.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от
съобщаването му на заявителя пред Софийски градски съд.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за които е
отхвърлено заявлението, в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото
разпореждането, като довнесе дължимата държавна такса. Ако искът не бъде предявен в
посочения едномесечен срок страната губи възможността да приспадне внесената по
настоящото дело държавна такса.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3