Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Перник, 02.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият районен
съд, гражданска колегия, II – ри състав, в открито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
Районен съдия: Адриан Янев
като
разгледа гр. д. № 02597
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на “Теленор България” ЕАД
срещу М.К.К., с която се иска да бъде признато за установено, че ответната
страна дължи на ищцовото дружество сума в размер на 40,99 лева – стойността на
предоставени мобилни услуги по договор за мобилни услуги № ********* от
12.12.2016 г. за периода от 12.12.2016 г. до 14.01.2017 г., сумата от 74,97
лева – дължима неустойка по договор за мобилни услуги № ********* от 12.12.2016
г. и сума от 91,77 лева – лизингови вноски по договор за лизинг от 12.12.2016
г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.
Назначеният особен представител на ответната страна е подал отговор на исковата молба,
скойто сопорва исковите пртенции. Изразяват се подробни довид за недоказаност
на исковите претенции и нищожност на клаузата за неустойка.
Пернишкият
районен съд, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено следното:
Ищцовото дружество “Теленор България” ЕАД е депозирало
пред районния съд заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу М.К. К., отнасящо се за задължения, които са
предмет на настоящите искове. Пернишки районен съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №00133 по описа за 2019 г. на Пернишки
районен съд, която е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По делото е приложен договор договор за мобилни услуги № ********* от 12.12.2016г., сключен между “Теленор България” ЕАД и М.К. К.. Същият се отнася за мобилен номер +***** и е за срок от 24 месеца, считано от12.12.2016г. до 12.12.2018г.
Ответната страна е поела задължение да заплаща за срока
на договора месечна стандартна абонамента такса
в размер на 29,99 лева. Страните са уговорили промоционаланата отстъпка
в размер на 33,34 % от месечния абонаментен план, което означава, че същият е в
размер на 26,64 лева.
В договора има клауза, според която при прекратяване на
договора преди изтичане на неговия срок, което е по вина на ответника, то
последният дължи неустойка в размер на оставащите месечни стандартни
абонаментни такси за срока на договора.
От т. 27 от общите условия и приложените фактури става ясно, че срокът
за заплащане на услугите е до 18 – то число на месеца следващ отчетния месец.
По делото е приложен
договор за лизинг от 12.12.2016 г., сключен между „Теленор България” ЕАД и М.К.
К.. По силата на този договор ищцовото дружество предоставило за временно
ползване мобилно устройство, а
ответницата се задължила да заплати 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 9,99 лева, т. е. общата лизингова цена е 229,77 лева. Срокът на договора за лизинг е за 23 месеца, считано от датата на
подписването му - 12.12.2016 г.
Изслушано е заключение
на съдебно – счетоводна експертиза, от което се установява, че стойността на
абонаментния план за два дни е 1,93 лева. Съдът не кредира заключението, тъй
като същото е изготвено на базата фактури, издадени от ищеца и които документи
не съответстват на уговореното в договора. Като се взе предвид, че месечният
абонамент е 26,64 лева, то дневно се
дължи 0,888 лева, т. е. за два дни е 1,78 лева.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
По предявения установителен иск
по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, отнасящи
се заплащане на абонаментни планове и далекосъобщителни услуги по договора за
мобилни услуги:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на сключен между страните договор за преодставяне на
далекосъобщителна услуга. Следва да се докаже съдържанието на това облигационно
правоотношение – цена на далекосъобщителна услуга (абонаментен план,
допълнителни пакети, разговори, данни и смс – и). Ищецът следва да докаже, че е предоставил далекосъобщителна услуга на
ответника, при което се дължи претендираната стойност на услугата.
По делото се представиха доказателства за
сключен договор за мобилни услуги от 12.12.2016 г. Съдът намира, че за периода от 12.12.2016
г. до 14.01.2017 г. се дължат абонаментни такси по договора. Касае се за един
отчетен месец и два дни, при което стойността на абонаментния план за един
месец е 26,64 лева (след извършено намаление с промоционалната отстъпка от
33,34 %) и 1,78 лева за два дни, т. е. общо 28,40 лева.
Съдът намира, че цената за абонаментния план се дължи независимо от
обстоятелството дали ответникът е ползвал услуги за мобилни разговори, смс – и,
интернет и други, тъй като последните се заплащат допълнително съобразно
тарифите на абонаментния план. Месечният абонамент осигурява достъп до услугите
при определени цени, за които е сключен индивидуален договор и се предплаща от
потребителя ежемесечно в размер съобразно избрания от потребителя абонаментен
план/програма/пакет.
По делото не се представиха доказателства за потребени
далекосъобщителни услуги (извън стойността на абонаментния план), поради което
претенцията за заплащане на тяхната стойност не следва да се уважава. В
допълнение следва да се отбележи, че едностранните счетоводни записвания не
представляват доказателство за потребени мобилни услуги и техните стойности. Това
води до извод, че исковата претенция е основателна за сумата от 28,40 лева, като разликата до предявения
размер от 40,99 лева следва да се отхвърли.
По предявения установителен иск по реда на чл. чл. 422 ГПК,
вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, отнасящи се за заплащане на
неустойка по договора за мобилни услуги:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Задължението за неустойка има акцесорен характер и става изискуемо при
неизпълнение на друго главно задължение. За да бъде уважен иск на това правно
основание, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно
доказване, съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и в съответствие с
изложените в исковата молба твърдения, наличието на следните предпоставки –
наличието на клауза за неустойка; неизпълнение на задължение и неустойката да е
уговорена между страните в определен размер, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на именно това задължение.
Съдът намира за неравноправна и
нищожна обсъжданата клауза за неустойка. С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010
г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено задължително тълкуване, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции (обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави.
Размерът на неустойката
представлява сбор от стандартните за абонаментния план месечни такси от
прекратяването на съответния договор до края на първоначално предвидения срок
на действието му. В случая чрез
реализирането на правото си да получи неустойка ищецът ще получи престация от
длъжника, съответстваща на задълженията му по прекратения договор, но без да се
предоставя ползването на каквато и да било услуга, предмет на договора. Такава
уговорка излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, тъй като води
до неоснователно обогатяване на търговеца и нарушава принципа за справедливост. Начинът, по който е уговорено задължението за
заплащане на неустойки, създава значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя и в случая мобилният оператор получава
имуществена облага от потребителя като насрещна страна в размер, какъвто би
получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено предоставянето и
ползването на каквато и да било услуга на потребителя, т. е. с договора не са
предложени насрещни права за потребителя, съпоставими с предвидената неустойка при
прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на
добросъвестността и създава основание за облагодетелстване на търговеца за
сметка на физическото лице - потребител, който е икономически по-слабата
страна. Клаузите на неустойките за предсрочно прекратяване на услуги по
абонаментен план са несъразмерно високи и не следва да обвързват валидно
потребителя (чл. 146 ал. 1
ЗЗП).
Изцяло без значение, че е
обстоятелството, че се претендира неустойка в по – нисък размер. Това е така,
тъй като императивният режим на закрила на потребителите изключва изменението
на клаузите по начин, възстановяващ еквивалентността на правата на насрещните
страни. Законът предвижда именно нищожност на клаузата, а не намаляване на
прекомерната неустойка по общия ред именно, за да се осигури и превенция, като
се отрече каквато и да е възможност на доставчика, злоупотребил при договарянето,
да получи каквато и да е полза от неравноправната клауза. С други думи, при
наличие на нищожна клауза за неустойка, не е възможно претендирането на същата
дори в нисък размер.
Предвид изложеното претенцията за неустойка е
неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
По предявения установителен иск по реда на чл. чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ, отнасящи се за заплащане на неустойка по договора за мобилни услуги:
В тежест на ищеца е да докаже наличието на сключен между
страните договор за лизинг, както и да се установи предоставянето за ползване
на мобилното устройство и размера на дължимите лизинговите вноски. Ответникът следва да установи плащане на
претендираните вземания.
По делото се доказа
наличието на сключен лизингов договор между страните по делото. Установи се, че
ищцовата страна е предоставила на ответника за временно ползване мобилен
апарат. Установи се още, че ответникът е поел задължение да заплати 23 месечни
лизингови вноски в общ размер на 229,77
лева, като падежът на последната е настъпил на 12.11.2018 г. По делото
не се ангажира доказателства за плащането на лизингови вноски, което
установяване е в тежест на ответната страна. Това
води до извод за основателност на исковата претенция за заплащане на лизингови
вноски.
По разноските:
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят направените разноски в исковото и заповедното производство, съобразно уважената част на исковите претенции.
В настоящото исково производство ищцовото дружество е направило следните разноски: 75 лева - държавна такса, 150 лева – депозит за особен представител, 120 лева – възнаграждение за вещо лице и 360 лева – адвокатско възнаграждение, т. е. общо 705 лева, от които следва да се заплатят 407,26 лева от ответника.
В заповедното производство ищецът е направил разноски както следва: 360 лева – адвокатско възнаграждение и 25 лева – държавна такса, т. е. направените разноски са в общ размер на 385 лева, от които следва да се заплатят 222,72 лева от ответника, съответни на уважената част на исковете.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.К.К., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4”,
Бизнес парк София, сграда № 6 сумата в размер на 28,40 лева - стойността на абонаментния план и далекосъобщителни
услуги за отчетен период от 12.12.2016 г. до 14.01.2017 г. по договор за
мобилни услуги № ********* от 12.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението до окончателното плащане, и ОТХВЪРЛЯ
като неоснователна исковата претенция за разликата от 28,40 лева до предявения
размер от 40,99 лева, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 00133 по описа за 2019 г. на Пернишки районен съд.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.К.К.,
ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4”,
Бизнес парк София, сграда № 6 сумата в размер на 91,77 лева - лизингови вноски
по договор за лизинг от 12.12.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението до окончателното плащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 00133 по описа за 2019 г. на Пернишки районен съд.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения иск от „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4”,
Бизнес парк София, сграда № 6 срещу М.К.К., ЕГН **********,***, с което иска да се признае за установено, че
ответната страна дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 74,97 лева – неустойка по договор за
мобилни услуги от 12.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението до окончателното плащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 00133 по описа за 2019 г. на Пернишки районен съд.
ОСЪЖДА М.К.К., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда № 6 сумата от 407,26 лева, представляваща направени разноски в исковото производство и сумата от 222,72 лева - направени разноски в заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане
на решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д. № 00133 по описа за 2019 г. на Пернишки районен съд
да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи и препис от
влязлото в сила решение по настоящето дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА: В.А.