№ 423
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 96-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на шести януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КИРИЛ Г. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ИВЕЛИНА ОГН. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ Г. ДИМИТРОВ Административно
наказателно дело № 20211110217321 по описа за 2021 година
За да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и след. от АПК, вр. чл. 72, ал. 4 ЗМВР.
Същото е образувано по жалба на СВ. ХР. П. срещу Заповед за задържане
на лице с рег. № 798/05.06.2020 г., издадена от полицейски орган - „старши
полицай“ Т.А.Я. при 06 РУ-СДВР. В жалбата са релевирани съображения, че
С.П. не е извършила противоправно поведение, което да обуславя
задържането й. Освен това се твърди, че заповедта е нецелесъобразна. С оглед
на изложеното, от съда се иска да отмени обжалваната заповед като
незаконосъобразна, като й присъди направените по делото разноски.
В хода на съдебното производство жалбоподателката и ответникът не се
явяват, като вместо тях се явяват упълномощени процесуални представители.
Процесуалният представител на жалбоподателката поддържа подадената
жалба по изложените в нея съображения. В допълнение към жалбата е
посочено, че атакуваната заповед е нецелесъобразна, тъй като към момента на
издаването й не са били налице данни С.П. да е съпричастна към извършване
на престъпно деяние, а наказателното производство се е водило срещу
съпруга й. С оглед на изложеното, от съда се иска да отмени обжалваната
заповед за задържане, като присъди в полза на жалбоподателя и
процесуалния представител направените по делото разноски.
1
Процесуалният представител на ответника иска от съда да потвърди
обжалваната заповед за задържане, тъй като същата отговаря на изискванията
на закона. Твърди се, че към момента на издаването й са били налице данни
за съпричастност на С.П. към извършване на престъпление по чл. 129 НК,
което е обосновавало нейното задържане. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение, като е релевирано и възражение за прекомерност по
отношение на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Софийски районен съд, след като обсъди доводите на страните, прецени
представените по делото доказателства и извърши проверка на оспорения акт
в съответствие с разпоредбата на чл. 168 от АПК, приема следната
фактическа обстановка:
Със Заповед № 513з-9714/27.12.2016 г. на директора на СДВР Т.А.Я. бил
назначен на длъжност „старши полицай“ в група „Охрана на обществения
ред“ в сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУ-СДВР.
На 05.06.2020 г., около 18.30 часа, в къща на първия етаж, находяща се в
гр. София, ул. „Войводина могила“ № 116, К.Ц.И. излязла да почиства
терасата си, при което възникнал конфликт с нейните съседи, живеещи на
втория и третия етаж от къщата – С.З.П. и СВ. ХР. П.. В резултат на това,
последните започнали да поливат с легени и кофи с вода К.И., при което
последната се развикала. Това привлякло вниманието на И.Т.И., съпруг на
К.И., и Ц.И.И., тяхна дъщеря. Последните излезли на двора и видели, че С. и
С.П. изливат легени и кофи с вода върху К.И.. В един момент С. П. се появил
от прозорец на третия етаж, държейки в ръце бутилка от белина, която излял
върху К.И.. Последната изкрещяла от причинената й болка в очите, което
наложило повикването на полиция и екип на спешна медицинска помощ.
Обстоятелството по заливане на К.И. от страна на С. П. с белина било заснето
с мобилния телефон от Ц.И., която впоследствие предоставила записа на
органите на СДВР.
На място дошъл екип на 06 РУ-СДВР в състав С. Г., К. Л. и Т.Я., които
провели беседа със заварените на място очевидци. На място пристигнал и
екип на ЦСМП-София, който откарал К.И. в УМБАЛ „Царица Йоанна-
ИСУЛ“.
По разпореждане на ОДЧ полицейските служители задържали С.П. и С. П.
и ги откарали в сградата на 06 РУ-СДВР.
2
На същата дата – 05.06.2020 г., в 19.00 часа, Т.А.Я. издал Заповед за
задържане на лице № 798/05.06.2020 г., с която задържал за срок до 24 часа
СВ. ХР. П. на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. В заповедта като основание
за задържането на лицето било посочено „чл. 129 от НК (средна телесна
повреда)“. Заповедта била връчена на СВ. ХР. П., която я подписала и
получила препис от същата.
На 06.06.2020 г. в 18.30 часа СВ. ХР. П. била освободена от 06 РУ-СДВР,
като през времето на задържането й единствено била разпитана по случая.
На 05.06.2020 г. на основание чл. 212, ал. 2 НПК било образувано ДП ЗМ
№ 995/2020 г. по описа на 06 РУ-СДВР за извършено престъпление по чл.
129, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
С постановление за привличане на обвиняем от 06.06.2020 г. на прокурор
от СРП. С.З.П. бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по
чл. 129, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 НК, тъй като на посочената дата и място е
причинил средна телесна повреда на К.Ц.И., изразяваща се в химическо
изгаряне на корнея и конюктива на двете очи, като лявото око е между трета и
четвърта степен.
Така изложената фактическа обстановка се установява от приложените по
делото заверени копия от материали по ДП № 995/2020 г. по описа на 06 РУ-
СДВР, пр. пр. № 19763/2020 г. по описа на СРП. - показанията на свидетелите
К.И., И.И., Ц.И.; протокол за доброволно предаване, два боря СМЕ, ФХЕ и
ВТЕ, както и представените документи от 06 РУ-СДВР.
Съдът кредитира изцяло събраните по делото гласни и писмени
доказателства, вкл. приложените по образуваното досъдебно производство
писмени доказателства и представените заповеди за материална
компетентност на органа, издал обжалваната заповед за задържане. От
показанията на свидетелите очевидци К.И., И.И. и Ц.И., както и от
заключението на изготвената по образуваното ДП видеотехническа
експертиза, се установява, че именно поведението на С. П. е довело до
причиняване на телесните увреждания на К.И.. Разпитаните свидетели са
категорични, че последният е излял от бяла бутилка течност върху главата на
св. К.И., вследствие на което последната е получила изгаряне на очите. В този
смисъл е и приложения по преписката видеозапис, от който се установява, че
лице от мъжки пол, което отговаря на описанието на С. П., е изляло
3
посочената течност върху К.И..
При така установената фактическа обстановка, Софийски районен съд
намира от правна страна следното:
Жалбата е процесуално допустима. Жалбоподателят е адресат на акта,
засегнат неблагоприятно от обективираното в същия властническо
волеизявление, поради което има правен интерес от оспорване. Жалбата е
насочена срещу индивидуален административен акт, подлежащ на пряк
съдебен контрол за законосъобразност, като същата е депозирана в
законоустановения срок.
Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК съдът преценява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания
по чл. 146 АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен
административен орган и в установената форма, спазени ли са
административнопроизводствените правила и материално-правните
разпоредби по издаването му, както и дали е съобразен с целта на закона.
Оспорената заповед за задържане на лице е издадена от компетентен
орган, тъй като видно от приложеното заверено копие от Заповед № 513з-
9714/27.12.2016 г. на директора на СДВР, издателят на заповедта е
полицейски орган при 06 РУ-СДВР по смисъла на чл. 72, ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1
ЗМВР.
Съдът обаче счита, че атакуваната заповед е издадена в нарушение на
целта на закона, като не съдържа необходимото съдържание, в частност
посочване на фактическите основания за задържането на жалбоподателката.
Заповедта е издадена на правно основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР.
Посочената норма регламентира мерки за административна принуда с цел
обезпечаване на дейността на полицейските органи по чл. 6, ал. 1 ЗМВР -
оперативно-издирвателна, охранителна, разследване на престъпления и
превантивна. Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за срок не по-
дълъг от 24 часа представлява принудителна административна мярка (ПАМ),
която има за цел да предотврати възможността лицето да извърши
престъпление или да се укрие след осъществяването на такова. Съгласно
константната съдебна практика на ВАС, за прилагане на нормата на чл. 72, ал.
4
1, т. 1 ЗМВР е достатъчно наличието на данни за извършено престъпление и
данни то да е извършено от задържаното лице, без да е необходимо да се
уточнява характерът на престъплението. В този смисъл, понятието „данни" по
смисъла ЗМВР е с различно съдържание от понятието „достатъчно данни" по
смисъла на чл. 207, ал. 1 от НПК, като при налагането на принудителната
административна мярка „задържане до 24 часа" по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е
необходимо наличните данни да са достатъчни за извод, че задържаното лице
има вероятност да е извършило престъпление. Съотнасяйки гореизложеното
към процесния случай, съдът счита, че не е имало данни към момента на
издаване на атакуваната заповед за извършено престъпление от страна на
С.П.. Както са посочили в разпита си всички свидетели още на 05.06.2020 г.,
С.П. единствено е изляла легени и кофи с вода върху К.И., но именно
поведението на С. П. е довело до причиняване на инкриминираната телесна
повреда на пострадалата. В този смисъл е и изготвената на 06.06.2020 г.
докладна записка от Антон Стоянов, служител на СДВР, който е категоричен,
че събраните данни са били именно за противоправно поведение, довело до
причиняване на процесната телена повреда, от страна на С. П., а не на С.П..
Показателно за това обстоятелство е, че още на следващия ден С. П. е бил
привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал.
1 НК. Тоест, както полицейските служители по време на първоначалната
проверка, така и разследващите органи впоследствие, са разполагали с
достатъчно данни, че извършител на противоправното деяние е именно С. П.,
а не С.П..
На следващо място, съдът счита, че издадената заповед за задържане не е
съобразена и с целта на закона. Съгласно принципа на съразмерност,
регламентиран в чл. 6 АПК, административният акт и неговото изпълнение не
могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-
необходимото за целта, за която се издава актът. Целта на издаване на
заповедта за задържане на процесното основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е
чрез фактическо задържане на заподозряното лице да се съдейства за
разкриване на извършено престъпление и да се осуети възможността за
укриване на извършителя. Предвид факта, че в настоящия случай на място е
била установена почти в пълнота фактическата обстановка относно
инцидента, като жалбоподателката П. е оказала пълно съдействие на
контролните органи, като не се е укрила, а е слязла при полицейските
5
служители и е изложила версията си за случилото се, съдът намира за
напълно необосновано и нецелесъобразно осъщественото задържане на
последната в 06 РУ-СДВР. Още повече, че съгласно разпоредбата на чл. 72,
ал. 7 ЗМВР полицейските органи са длъжни незабавно да освободят лицето,
ако основанието за задържането е отпаднало. С.П. е била задържана в
периода от 19.00 часа на 05.06.2020 г. до 18.30 часа на 06.06.2020 г., като
същата е била разпитана непосредствено след задържането си (в периода от
21.25 часа до 21.55 часа на 05.06.2020 г.), след което с нея не са извършвани
никакви действия във връзка с разкриване на извършено престъпление. В този
смисъл, задържането на жалбоподателката П. не е било необходимо нито за
изясняване на обективната истина по случая, нито за неутрализиране на
възможността й да се укрие, доколкото изначално не е имало такава опасност.
На следващо място, съдът счита, че в обжалваната заповед за задържане не
са изложени мотиви и съображения на какво фактическо основание се
задържа жалбоподателката С.П.. Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на
Република България всеки има право на лична свобода и неприкосновеност,
като съгласно ал. 2 на същата разпоредба никой не може да бъде задържан,
подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната
неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон.
Съгласно чл. 30, ал. 3 от Конституцията на Република България само в
изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни
органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите
на съдебната власт, като в срок от 24 часа от задържането органът на
съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност. Съгласно чл. 5,
§ 1 от КЗПЧОС всеки има право на свобода и сигурност, като никой не може
да бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в същата разпоредба
случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. Едно от
основните права, гарантиращо правото на свобода и сигурност, вкл.
неутрализиращо риска от произвол при задържане, е регламентирано в чл. 5,
§ 2 КЗПЧОС, а именно задържаното лице незабавно да бъде уведомено за
основанията за ареста си. Същевременно, съгласно чл. 5, § 1, б. „с“ от
КЗПЧОС едно от допустимите изключения на лишаване от свобода е
законният арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури
явяването на лицето пред предвидената в закона институция при обосновано
подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната
6
необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване
след извършване на престъпление.
В контекста на гореизложеното, осъщественото задържане на
жалбоподателката П. по реда на ЗМВР представлява вид лишаване от
свобода, доколкото физически е ограничено свободното придвижване на
жалбоподателката, която е била задържана в специализирано помещение в
сградата на 06 РУ-СДВР. Според съда по своята форма и съдържание
обжалваната заповед за задържане не отговаря на изискванията на чл. 74, ал.
2, т. 2 ЗМВР и чл. 5, § 2 КЗПЧОС, тъй като в нея не са посочени фактическите
основания за задържане на жалбоподателката. Посочената разпоредба от
ЗМВР кореспондира с нормата на чл. 5, § 2 КЗПЧОС, съгласно която всяко
задържано лице трябва незабавно да бъде уведомено на разбираем за него
език за основанията за арестуването му. В заповедта за задържане като
фактическо и правно основание за лишаването от свобода на П. е посочено
единствено „чл. 129 от НК (средна телесна повреда)“, което е изключително
лаконично и неинформативно, за да покрие минималните стандарти по чл. 74,
ал. 2, т. 2 ЗМВР и чл. 5, § 2 КЗПЧОС. В този смисъл не става ясно дали
жалбоподателката е задържана, тъй като е имало данни за извършено
престъпление по чл. 129 НК от нейна страна, дали е била само свидетел на
относими към предмета на доказване факти, дали е била съпричастна към
извършването на престъплението по друг начин или пък се твърди, че
задържането й е с оглед изясняване извършването от неустановено лице на
престъпление по чл. 129 НК. Не са изложени никакви фактически твърдения,
обуславящи необходимостта от задържане на жалбоподателката. Реално в
обжалваната заповед липсват дори и най-общи мотиви и съображения
относно причините за издаване на заповедта за задържане. При това
положение, с връчване на заповедта по реда на чл. 74, ал. 6 ЗМВР
задържаното лице не е било наясно с причините за фактическото му лишаване
от свобода, като по този начин е било ограничено правото му да ги оспори по
съдебен ред.
Действително, съгласно константната съдебна практика на ВАС и
съобразно указанията по приложение на закона, дадени с Тълкувателно
решение № 16 от 31.03.1975 година на ОСГК на Върховния съд на Република
България, неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява
съществено нарушение на процесуалните правила, ако фактическите
7
основания и конкретните съображения за издаването му се съдържат в
документ, предхождащ издаването на акта или в последващ такъв. В този
смисъл са Решение № 13520 от 12.12.2016 г. по адм. дело № 9200/2015 г. по
описа на ВАС, V-то отделение; Решение № 1801 от 13.02.2017 г. по адм. дело
№ 12306/2017 г. по описа на ВАС, V-то отделение; Решение № 8136 от
31.05.2019 г. по адм. дело № 1313/2019 г. по описа на ВАС, I-во отделение;
Решение № 8372 от 05.06.2019 г. по адм. дело № 12237/2018 г. по описа на
ВАС, I-во отделение и др. Посоченото тълкуване на закона по отношение на
заповедта за задържане обаче влиза в колизия с гаранцията, регламентирана в
чл. 5, § 2 КЗПЧОС, а именно задържаното лице незабавно да бъде уведомено
за основанията за арестуването му. В този смисъл, дори хипотетично да се
приеме, че в приложената по делото докладна записка са изложени мотиви и
основания за задържането на С.П., което не се споделя от настоящия съдебен
състав, то същата не е била съобщена незабавно на последната, вкл. по реда
на чл. 74, ал. 6 ЗМВР с връчване на препис от обжалваната заповед. С оглед
на това, не може да се приеме, че към момента на задържането си, а и към
момента на връчване на препис от обжалваната заповед, жалбоподателката П.
е била уведомена и е била наясно с фактическото основание за задържането
си.
Освен това, дори и да бъде споделена горепосочената практика на ВАС, че
приложената по преписката докладна записка от 05.06.2020 г. представлява
съпътстващ заповедта за задържане документ, който съдържа мотиви за
издаването й, то в същия не са обективирани конкретни съображения и
причини за задържането на С.П., извън декларативното отразяване на
налично разпореждане от дежурен служител от ОДЧ към 06 РУ-СДВР за
задържане на жалбоподателката. Никъде в докладната записка не е посочено
каква е конкретната причина и необходимостта от задържането на П..
Обобщавайки гореизложеното, съдът счита, че обжалваната заповед за
задържане на лице с рег. № 798/05.06.2020 г., издадена от полицейски орган
при 06 РУ-СДВР, следва да бъде отменена като незаконосъобразна, издадена
при неспазване на установената в закон форма и съдържание, както и при
противоречие с материалноправните разпоредби и при несъответствие с целта
на закона.
В съответствие с разпоредбата на чл. 81 ГПК съдът следва да се произнесе
8
по претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски. Предвид
изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК в полза на
жалбоподателката следва да бъдат присъдени направените от последната
разноски. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д.
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС на присъждане подлежат само направените от
страните разноски. На л. 18 от настоящото дело е приложен договор за правна
защита и съдействие, от който е видно, че С.П. е договорила заплащане на
адвокатско възнаграждение на адв. М. в размер на 400 лева, като същото е
заплатено по банкова сметка на 22.12.2021 г. (видно от банкова извлечение,
приложено на л. 14 от делото). Същевременно на л. 10 от НАХД № 7167/2020
г. по описа на СРС, НО, 21-ви състав е приложено платежно нареждане, от
което е видно, че С.П. е заплатила сумата от 10 лева, представляваща
държавна такса за образуване на същото дело. С оглед на изложеното, съдът
счита, че СДВР следва да заплати на СВ. ХР. П. сумата от 410 лева направени
разноски по двете дела по описа на СРС, касаещи обжалване на атакуваната
заповед за задържане.
Същевременно, основателно се явява и искането на адв. М. за присъждане
в негова полза на сумата от 400 лева, представляваща минимален размер на
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по НАХД №
7167/2020 г. по описа на СРС, НО, 21-ви състав. На л. 9 от посоченото дело е
приложен договор за правна защита и съдействие, видно от който в това
производство на С.П. е оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38,
ал. 1 ЗА, като съгласно ал. 2 на същата разпоредба в случай, че насрещната
страна бъде осъдена на разноски, адвокатът има право на разноски в размер,
не по-нисък от определения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 3 от същата
наредба за процесуално представителство по дела по ЗМВР без определен
материален интерес, минималното адвокатско възнаграждение е в размер на
400 лева. С оглед на това и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА СДВР следва да бъде
осъдена да заплати на адв. М. сумата от 400 лева, представляваща минимален
размер на адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство
по НАХД № 7167/2020 г. по описа на СРС, НО, 21-ви състав.
В случая е направено възражение от ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което се явява неоснователно. На първо място,
адвокатското възнаграждение за процесуално представителство и по двете
9
дела е определено в минималния размер по чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
процесуално представителство по административни дела по ЗМВР без
материален интерес, който се равнява на 400 лева. Във връзка с релевираното
възражение за прекомерност следва да се отбележи и фактът, че С.П. е била
представлявана безплатно от адв. М. и в производството по адм. дело №
7107/2021 г. по описа на АССГ, IX-ти касационен състав.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Софийски районен съд,
НО, 96-ти състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег. № 798/05.06.2020 г.,
издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР от полицейски орган - „старши
полицай“ Т.А.Я. при 06 РУ-СДВР.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на СВ.
ХР. П. с ЕГН ********** сумата от 410 (четиристотин и десет) лева,
представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение по
настоящото дело и заплатена държавна такса за образуване на същото.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адв. К.М. М. от САК
сумата от 400 (четиристотин) лева, представляваща направени разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по НАХД №
7167/2020 г. по описа на СРС, НО, 21-ви състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен
съд - гр. София в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10