РЕШЕНИЕ
№ 867
гр. Благоевград, 05.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Р. Беровски
при участието на секретаря Ана Г. Г.
като разгледа докладваното от Димитър Р. Беровски Гражданско дело № 20251210100173 по
описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК („Основно производство”).
Образувано е по искова молба, подадена от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от законните
представители ***** и **** против Д. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. *****.
Ищецът твърди, че между "Сити Кеш“ ООД, действащ в качеството му на заемодател, и
ответницата, като заемополучател, е бил сключен на 14.12.2018 г. Договор за потребителски
кредит № 245723, като по силата на посочения договор заемодателят е предал на
заемополучателя сумата от 1000 лв. и е била уговорена договорна лихва в размер на 40,05
%. Заявява, че кредитополучателят не е заплатил дължимите се парични суми. Поддържа, че
със сключване на Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от дата 21.07.2022
г., (цедент) "Сити Кеш“ ООД е прехвърлило на "АПС БЕТА България" ЕООД (цесионер)
вземанията си към ответницата Д. Г. М., произтичащи от процесния договор за
потребителски заем, като ответницата е била уведомена за така извършената продажба на
вземането на настоящия й адрес, както и по електронната поща и телефонния му номер.
Смята, че алтернативно уведомяването на ответницата за станалата цесия можело да бъде
извършено и в хода на настоящото съдебно производство, с оглед връчването на същата на
препис от приложеното към исковата молба уведомление. Излага, че задълженията на
ответницата към настоящия момент били както следва: 1000 лв. - главница по договор за
кредит, вземанията по който са били прехвърлени на ищцовото дружество с договор за
цесия, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК до окончателното погасяване; 274,54 лв. - дължима договорна лихва за периода
14.12.2018 г. до 16.12.2019 г., и 239,76 лв. - дължима се законна лихва за забава за периода
16.12.2019 г. до 02.08.2024 г. Навежда, че за посочените вземания по ч. гр. д. № 2316/2024г.
по описа на РС- Благоевград е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с №
1098/27.08.2024г., която е била връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по чл.
47, ал. 5 ГПК.
Ответницата, чрез особения й представител адв. Л. И., счита предявените срещу нея
искове за неоснователни. Прави възражение за изтекла погасителна давност на
претендираните вземания. Прави и възражение за нищожност на договора за кредит. Сочи,
че уговорената между страните възнаградителната лихва от 40,05% надвишава максимално
1
допустимия в практиката на съда трикратен размер, при необезпечени договори за
потребителски кредит, която клауза се явява противоречаща на добрите нрави, поради което
е нищожна и не обвързва кредитополучателя. Излага, че нищожността на клаузата от
процесния договор за потребителски кредит относно процента на възнаградителната лихва
не би могла да се замести по право от повелителни норми на закона, както и договорът не би
могъл да бъде сключен без тази недействителна част, по смисъла на чл. 26, ал.4 ЗЗД. Смята,
че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1 т. 12 от ЗПК. Счита, че договорът за кредит е недействителен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 12 от ЗПК и чл. 22 ЗПК, както и на основание чл. 146, ал.
1 ЗЗП, чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С оглед на горното се иска от съда да признае за установено, че
ответницата не дължи претендираните от ищеца суми.
По повод подадената искова молба, предмет на разглеждане в настоящото производство са
следните установителни искови претенции:
- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.
240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК - относно вземането за сумата от
1000 лв. - главница по договор за кредит, вземанията по който са били прехвърлени на
ищцовото дружество с договор за цесия, ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.08.2024г. до окончателното погасяване;
- чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 430, ал. 2 ТЗ - относно вземането за сумата от 274,54 лв. - договорна лихва върху
главницата за периода от 14.12.2018 г. до 16.12.2019 г.;
- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД - относно
вземането за сумата от 239,76 лв. - лихва за забава по договор за кредит за периода от
16.12.2019 г. до 02.08.2024 г.
За вземанията по така предявените установителни искове е била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 1098 от 27.08.2024г. по ч. гр. д. №
2316/2024г. на Районен съд – гр. Благоевград. Заповедта за изпълнение е била връчена на
длъжника чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 5 ГПК.
II. Фактически и правни изводи.
1. Относно допустимостта на предявените установителни искове:
Предявените установителни искове са процесуално допустими. Същите изхождат от
легитимирано лице, депозирани са пред компетентния съд и в законоустановения
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
2. Относно основателността на предявените установителни искове:
От приетите като писмени доказателства по делото преписи от Договор за паричен заем
Кредирект № 245723 от 14.12.2018 г. и Общи условия (ОУ) към него, е видно, че същият е
бил сключен между „Сити кеш“ ООД (като заемодател) и ответницата Д. Г. М. (като
заемополучател). По силата на чл. 3 от този договор за заем заемодателят е предал на
заемополучателя сумата от 1000 лв., като последният се задължил със 12 месечни
погасителни вноски в размер на 218 лв. всяка, с краен падеж 16.12.2019г. да върне заемната
сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, както и с такса за експресно разглеждане.
Заемополучателят е получил заемната сума при подписването на процесния договор за заем,
което е видно от лог файл по договор за паричен заем № 245723 и разписка за извършено
плащане № 2000000167280634 с дата 14.12.2018г.
В чл. 3, ал. 5 от договора бил уговорен Годишният процент на разходите /ГПР/ в размер на
48,26 %, както и фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,08 %. Уговорено било
(чл. 3, ал. 10), че общата сума, която заемополучателят следвало да заплати била в размер на
1274,52 лв.
Между страните (чл. 6, ал. 1 от договора) било уговорено обезпечение на договора за заем,
а именно или банкова гаранция, или поръчител, отговарящ на чл. 33, ал. 1 ОУ -
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
2
условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители с размер на
осигурителният доход на всеки един от тях да е в размер на 4 пъти на минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя;
не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя;
нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към
БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ
за получения от тях доход. В чл. 6, ал. 2 от договора била определена неустойка, ако
заемателят не предостави договореното в чл. 6, ал. 1 в тридневен срок от сключването му
или предостави обезпечение неотговарящи на условията, посочени в чл. 33, ал. 1, т. 1 от
Общите условия към договора за заем. Размерът неустойката бил 1341,48 лв.
От приетия като писмено доказателство по делото копие от Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 година се установява, че „Сити кеш“ ООД
(цедент) е прехвърлило на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД (цесионер) вземанията си към
ответницата, произтичащи от процесния договор за заем.
Коментираното прехвърляне се потвърждава от представеното препис-извлечение от
Приложение № 3 от 21.07.2022г. към цесионната сделка, в което вземането, произтичащо от
договора за паричен заем, отнасящ се до ответницата, е визирано с отразяване на номера му,
датата на сключването му, отпуснатата главница и трите имена на последния. Тези данни са
достатъчни за индивидуализацията на прехвърлянето вземане.
Ответницата е била уведомена за извършената цесия в рамките на настоящото исково
производство. Това се е случило с получаване на препис от исковата молба, ведно с
приложенията към нея, включващи договора за цесия, писменото потвърждение по чл. 99,
ал. 3, предл. последно ЗЗД и самото уведомление. Без значение в тази насока е
обстоятелството, че ответната страна се представлява от особен представител по чл. 47, ал. 6
ГПК, защото връчването на представител се смята за лично връчване, съгласно чл. 45, изр. 2
ГПК, която разпоредба не прави разлика между договорен (доброволен) и особен
представител. Следователно ответницата е била известена за прехвърлянето на процесните
вземания в хода на сегашното исково дело, поради което и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК
посоченото фактическо обстоятелство няма как да не бъде отчетено от съда (вж. Решение №
123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д.
№ 1711/2013 г., I т. о. на ВКС и Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.
на ВКС). Възможността уведомяването на длъжника за цесията да се случи посредством
депозирането на искова молба от цесионера, придружена с документите, които обективират
прехвърляне на вземането, се допуска и в облигационноправната доктрина (вж. Ал.
Кожухаров „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, нова
редакция и допълнение от ****, София, 2002 г., стр. 487). Извън гореизложеното, е
необходимо да се отчете, че поначало длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомление за цесията, само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от него лице. В случая липсват както възражения, така и
доказателства от такъв порядък. Ето защо, след като бъде известен за цесията (дори и чрез
връчване на препис от исковата молба) длъжникът не може да възразява на претенцията на
цесионера за реално изпълнение поради липсата на уведомяване, след като не е изпълнил на
предишния кредитор (вж. Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г., I т. о. на ВКС
и Определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о. на ВКС).
От съдържанието на процесния договор и Общи условия към него става ясно, че
действителният годишен процент на разходите /ГПР/ е по-голям от този посочен неправилно
в договора от 48,26 %. В тази връзка от съдържанието на договора и Общи условия към него
се установява, че общият размер на начислените от ищеца задължения, дължими от
ответницата по процесния договор за потребителски кредит, е в размер на 2616 лв., от които
3
изтеглената главница е само 1000 лв. При това положение действителният ГПР надвишава
допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на ГПР и оскъпяването на кредита в
действителност е над пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
С оглед самото съдържание на процесния договор за потребителски кредит, общи условия
и погасителен план към него се налага изводът, че в случая записаният в договора ГПР
/48,26 %/ е формален и не отговаря на фактическото положение. Следователно договорът е
сключен в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. По тази
причина процесният договор за потребителски кредит от 14.12.2018 г. е нищожен – арг. от
чл. 22 ЗПК.
Посочването в договора за заем по-ниски стойности на ГПР, представляват невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното:
Съдът намира, че клаузата за неустойка (чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от договора заем, чл. 33, ал. 1 от
ОУ) е нищожна поради следните съображения:
Понятието "добри нрави" касае морални категории и норми, на които чл. 26, ал.1 ЗЗД
придава правно значение, доколкото тяхното нарушаване като последица влече порок на
сделката, приравнявайки го на противоречието на договора със закона. Това ще рече, че ако
със сделката са договорени необосновано високи цени, водещи и до неравноправно
третиране на икономически слабата страна, посредством ползването на липсата на
материални средства на едната страна за необосновано облагодетелстване на другата страна,
то сделката противоречи на добрите нрави, доколкото се стига до положение, при което се
ползва монополно положение. Следва да се има предвид, че критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /вж. Решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009г., II т. о./. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя
да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка в размер, който надвишава
многократно печалбата на кредитора /възнаградителната лихва по договора/. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване
на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване
на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. От съдържанието на чл. 6, ал. 2 от процесния договор е видно,
че размерът на уговорената неустойка – 1341,48 лв., надхвърля значително и цялата
възнаградителна лихва (274,52 лв.). Предвидено е още предварително, че неустойката ще се
заплати заедно с погасителната вноска по договора.
4
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума с повече от двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тъй като противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че
в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.
Неустойката също се явява неравноправна, противоречи на принципа за равнопоставеност и
добросъвестност, като на практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Следователно отсъства валидно съглашение за
заплащане на неустойка.
По отношение на уговорените такси за събиране на вземането по процесния договор за
кредит, представляваща разходи за събиране на вземането поради забава и за експресно
разглеждане, съдът намира следното:
Действително съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси
и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
съгласно ал. 3 от законовия текст – кредиторът не може да събира повече от веднъж такса
и/или комисионна за едно и също действие, а съгласно ал. 4 – видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит.
Клаузата за заплащане на допълнителни такси и разноски съдът намира за нищожна на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като същата е договорена в противоречие с нормата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК.
Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят
да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично и неясно
ползване на такава. В случая на практика чрез заплащането на тези такси и разноски
потребителят бива санкциониран два пъти за неизпълнение на задълженията си на падежа,
като веднъж дължи законна лихва, считано от падежа, а втори път следва да плаща и такси
за това, че на падежа не е заплатил вноската си. По правилото на чл.10а, ал.4 ЗПК видът,
размерът и действието,за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно
определени в договора. При тази неопределеност на задължението за възстановяване на
разходи се налага извода, че не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи
на посочените по-горе принципи на добросъвестност и равнопоставеност на страните в
договорното правоотношение. В тази връзка клаузата, която предвижда дължимост на такси
за събиране на вземането, се явява нищожна поради противоречие със закона и добрите
нрави.
За пълнота на изложението следва да се разгледа и възражението на особения
представител на ответницата за погасяване по давност на претендираните от ищеца
вземания. В тази връзка съдът намира, че следва да изтъкне следните съображения:
5
За погасяване на задължението за главница по процесния договор за заем е приложим 5-
годишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 111 б. "в", пр. 2 ЗЗД
вземанията за лихви (каквито представляват и претендираното неплатено договорно
възнаграждение и лихвата за забава) пък се погасяват с тригодишната давност.
В тази връзка следва да име предвид, че съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо, като тя се прекъсва при предявяване на иск (чл.
116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД) и не тече в хода на самото съдебно производство (чл. 115, ал. 1, б.
„ж“ ЗЗД). В принципен план искът се смята за предявен с постъпване на исковата молба в
съда (чл. 125 ГПК). Съобразно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, в хипотезата на
предявяване на иск, имащ за предмет установяване съществуването на вземане по издадена
заповед за изпълнение, искът се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Такъв е и
настоящият случай. Посоченият нормативен регламент е изключение от общото правило на
цитирания чл. 125 ГПК и като законодателно разрешение е създадено в интерес на
кредитора, тъй като свързва материалноправните последици от предявяването на иска с
момент, предхождащ депозирането на исковата молба. Към тези последици несъмнено се
включва и прекъсване течението на погасителната давност, спиране на давността и правото
на законна лихва (вж. в този смисъл мотивите към т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС).
В разглеждания казус падежът на последната погасителна вноска по кредитния договор е
16.12.2019г. Следователно 5-годишният давностен срок за главницата е започнал да тече
считано от датата на крайния срок на процесния договор за заем - 16.12.2019г. При това
положение същият е бил изтекъл на 16.12.2024г. Заявлението по чл. 410 ГПК е депозирано в
съда на 26.08.2024г., от който момент се счита за предявен и искът по чл. 422 ГПК, тъй като
кредиторът в случая е спазил 1-месечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК. Искът за главница е
подаден преди изтичане на 5-годишния давностен срок. Това води до извод, че вземането за
главница не е погасено по давност.
В настоящия случай исковите претенции за договорна лихва и мораторна лихва също са
предявени на 26.08.2024г., т.е. след изтичането на тригодишния давностен срок (изтекъл на
16.12.2022г.). Това води до извода, че исковете за договорна лихва и мораторна лихва са
неоснователни, като погасени по давност.
С оглед изложеното се налагат следните крайни изводи:
Предвид така установената недействителност на договора за потребителски кредит и на
основание чл. 23 ГПК ответницата дължи на ищеца само чистата стойност на кредита
(главницата), като не дължи лихви или други разходи по кредита. Вземанията за лихви са и
погасени по давност.
По делото няма данни ответницата да е извършвала плащания по процесния договор за
потребителски кредит.
При това положение ответницата дължи главницата в размер на 1000 лв., поради което
искът за главница се явява основателен.
Останалите предявени искове следва да се отхвърлят, като неоснователни.
Относно разноските:
При този изход от делото и двете страни имат право на разноски. Искане за присъждане на
разноски е направено само от ищеца. Право на разноски има и ответницата, но тя е била
представлявана от особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, поради което няма и
направено искане в тази насока, като и няма доказателства за реално сторени съдебно-
деловодни разходи. Следва да се има предвид, че съобразно възприетото в т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е
необходимо да бъде извършено диференцирано произнасяне както по отношение на
разноските в заповедното производство, така и досежно тези, касаещи настоящото исково
дело. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца съразмерно с уважената част на предявените
6
искове, се дължат разноски в заповедното производство в общ размер на 17,78 лв. и в
исковото производство в общ размер на 223,71 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Благоевград, Гражданско
отделение
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че Д. Г. М., ЕГН **********,
с адрес гр. *****, дължи на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. ****, представлявано от законните представители ***** и ****,
следната сума, която е била предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 1098 от
27.08.2024г., издадена по ч. гр. д. № 2316/2024г. на Районен съд – гр. Благоевград, а именно:
- 1000 лв. /хиляда лева/ - главница по Договор за паричен заем Кредирект № 245723 от
14.12.2018 година, сключен между „Сити Кеш“ ООД и Д. Г. М., вземанията по който са
прехвърлени на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 21.07.2022 година, за което длъжникът е уведомен, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда /26.08.2024г./
до окончателното погасяване.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ****, представлявано от законните представители ***** и ****
против Д. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. *****, с които се претендира да бъде
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответницата дължи на ищеца
следните суми, които са били предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 1098 от
27.08.2024г., издадена по ч. гр. д. № 2316/2024г. на Районен съд – гр. Благоевград, а именно:
- 274,54 лв. /двеста седемдесет и четири лева и петдесет и четири стотинки/ - договорна
лихва върху главницата за периода от 14.12.2018 г. до 16.12.2019 г.
- 239,76 лв. /двеста тридесет и девет лева и седемдесет и шест стотинки/ - лихва за забава
по договор за кредит за периода от 16.12.2019 г. до 02.08.2024 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Д. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. ***** да
заплати на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ****, представлявано от законните представители ***** и ****, разноски,
сторени в заповедното производство и в настоящото исково производство, както следва:
- сумата от 17,78 лв. /седемнадесет лева и седемдесет и осем стотинки/ – представляваща
разноските, дължими за заповедното производство (ч.гр.д. № 2316/2024г. на РС – гр.
Благоевград), и
- сумата от 223,71 лв. /двеста двадесет и три лева и седемдесет и една стотинки/ –
представляваща общ размер на разноските, дължими за исковото производство (гр. д. №
173/2025г. на РС – гр. Благоевград).
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – гр. Благоевград в двуседмичен
срок, считано от връчването на препис на страните по делото. Като въззивната жалба се
подава чрез Районен съд – гр.Благоевград.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
7