Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 18.02.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на осми февруари две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 5027 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 53731
от 27.02.2020 г постановено по гр. д. № 52041/2019 г. на СРС, 162 състав, е
признато за установено по предявения от Р.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, aп.
1, срещу „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда ******, офис 4, отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439 ГПК, че Р.Д.Д. не дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД сумата от 3080,99 лв.,
представляваща непогасена част от главница по договор за банков кредит № 219-
170/31.05.2006 г., за която сума са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 26.04.2011 г. по гр.д. № 11802/2011 г. по описа на
Софийски районен съд, 50 състав, претендирани по изпълнително дело №
20118380403547 по описа на ЧСИ М.Б.с peг. № 838 на КЧСИ.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „А.З.С.Н.В.” ЕАД, с
която са изразени доводи за неправилност на постановения краен съдебен акт. Заявява,
че последното изпълнително действие по образуваното изпълнително дело срещу
ищцата е от 15.01.2014 г., но по време на изпълнителното дело давност не е
текла, поради което съдът неправилно е приел, че от тази дата следва да се
отчете погасителна давност за вземанията срещу ищцата по договора за кредит,
които са му цедирани.
Въззивникът
заявява, че до приемането на Тълкувателно решение № 2/2013 на ОСГТК на ВКС е
действало ППВС № 3/18.11.1980 г., като така погасителната давност не тече,
докато е налице висящо изпълнително производство. Като е формирал други обратни
на посоченото тълкуване изводи, съдът е постановил неправилно решение. Излага
подборни правни и фактически доводи в тази насока. Отправя искане за отмяна на
решението и отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от Р.Д.Д., в който се
излагат доводи за нейната неоснователност. Поддържа, че постановеното от СРС
решение е допустимо, правилно, законосъобразно и обосновано. При
постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния
закон. Излага подробни правни и фактически доводи за допустимост и
основателност на предявената претенция. Заявява, че изпълнителното дело е
прекратено по силата на закона, поради бездействието на ответника, както и че
преди отмяната на ППВС № 3/1980 г. е налице ТР № 47/01.04.1965 г. по гр.д.№
23/1965 г., което не е отменено и не е изгубило значение. Според дадените
разяснения с него изпълнителното производство се прекратява на основание
чл.330, ал.1, б“д“ ГПК /отм./ /идентичен с чл.433, ал.1, т.8 ГПК/, когато
взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на
две години, както и в случая е налице такова поведение. Следвайки хронологията
на събитията по образуваното срещу него изпълнение – на 15.01.2014 г. е извършено
последното валидно изпълнително действие. При съобразяване тези факти, както и
това че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона, правилно и
законосъобразно съдът е приел, че е вземанията на ответника са погасени по
давност, което от своя страна е довело до уважаване на предявените искове. Моли
за потвърждаване на решението и претендира разноски.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение
/ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което
съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
За да
постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ответникът е взискател по изпълнително дело № 20118380403547 по описа на
ЧСИ М.Б.с peг. № 838 на КЧСИ, което е образувано въз основа на изпълнителен
лист от 26.04.2011 г. издаден в полза на „УниКредит Булбанк“ АД въз основа на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 11802/2011 г. по описа на
Софийски районен съд, 50 състав за
сумата от 131066.61 евро-главница по договор за банков кредит №
219-170/31.05.2006 г. със законна лихва от 21.03.2011 г. до окончателно
изплащане на сумата; сумата 3656.03 евро-договорна лихва от 28.10.2020 г.-20.03.2011
г. и сумата 5274.89 лв.-разноски по делото за държавна такса.
Приел е, че
вземането е цедирано на ищеца с договор от 10.09.2013 г., както и че давността
била прекъсната с влизане в сила на заповедта за изпълнение на 17.06.2011 г.
След тази дата по образуваното изпълнително дело е била връчена покана за
доброволно изпълнение на длъжника – ищец в производството на 03.06.2011 г.,
като давността е била прекъсвана многократно с извършени същински изпълнителни
действия за събиране на вземанията. Последното същинско изпълнително действие
било извършено на 15.01.2014 г., като след тази дата в продължение на
петгодишен срок /приложим за вземането за главница/ до 15.01.2019 г. не били
предприети действия за събиране на вземанията от кредитора, като вземането за
главница било погасено, считано от последната посочена дата. Съдът е отчел и
прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона на 15.01.2016 г. поради
бездействие на взискателя в продължение на две години считано от 15.01.2014 г. Предмет
на настоящето производство е част от вземането за главница по издадения
изпълнителен лист за сумата 3080,99 лв., представляваща непогасена част от
главница по договор за банков кредит № 219- 170/31.05.2006 г., за която сума са
издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 26.04.2011
г. по гр.д. № 11802/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 50 състав,
претендирани по изпълнително дело № 20118380403547 по описа на ЧСИ М.Б.с peг. №
838 на КЧСИ.
Атакуваното
решение на първата инстанция е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Разпоредбата
на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното
производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на
делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя
характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на
ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт,
предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие
на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е
недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото
твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати
производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР
№ 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Съгласно
приетото в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на
ВКС, изпълнителното производство се прекратява по силата на закона, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, когато в рамките на образувано дело
пред съдебен изпълнител не са предприемани изпълнителни действия в продължение
на две години, като съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. В същото тълкувателно решение е прието, че без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече
от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Всички
предприети изпълнителни действия след прекратяването на производството по
изпълнителното дело се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните
действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети
лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица
плащания. Според тълкувателното решение в изпълнителния процес давността не
спира, тъй като кредиторът може да избере дали да действа/да иска нови
изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/ или да не действа/да не
иска нови изпълнителни способи/. С цитираното тълкувателно решението е прието,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява, както и
че постановлението на ЧСИ има само декларативен характер.
Според
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, подаването на молба от взискателя за образуване на изпълнително дело не
прекъсва погасителната давност, нито спира давностния срок, който продължава да
тече и по време на висящия изпълнителен процес. Подаването на молба за издаване
на изпълнителен лист и разпореждането на съда, с което се уважава искането,
също не са сред предвидените в чл. 116 ЗЗД основания за прекъсване на
давностния срок, т. е. в процесния случай нито снабдяването от страна на
ответника с изпълнителен лист, нито образуването на изпълнително дело имат
прекъсващ давността ефект. Съобразно изложените мотиви в т. 10 от посоченото
Тълкувателно решение, в рамките на изпълнителното производство давността се прекъсва
на основание чл. 116 б. "В" ЗЗД с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие в рамките
на съответния способ, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя
или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Такива действия са насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и пр. Изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение до
длъжника, проучването на имущественото му състояние, извършването на справки и набавянето
на документи от съдебния изпълнител не са същински действия за принудително
събиране на вземането, а само подготвят изпълнението, респ. обезпечават
законосъобразното му провеждане, поради което не прекъсват давностния срок.
Както
правилно е посочил първоинстанционният съд давността за вземанията тече от
датата на влизане в сила на решението по чл. 422, ал. 1 ГПК /в случая 17.06.2011
г. като датата на издаването на изпълнителен лист и датата на образуване на
изпълнително дело са ирелевантни. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД погасителната
давност за вземания установени с влязло в сила съдебно решение е винаги
5-годишна; независимо дали става въпрос за вземания, които принципно се
погасяват с 3-годишна /периодични вземания, лихви за забава/, 5-годишна или
10-годишна давност. В този смисъл са Постановление № 2 от 21.12.1981 г, Пленум
на ВС, Тълкувателно решение № 51 от 01.04.1966 г по гр. д. № 17/1966 г на ОСГК
на ВС, решение № 235 от 21.09.2012 г по гр. д. № 1762/2011 г, ГК, ІІІ ГО на ВКС
и решение № 51 от 21.02.2019 г по гр. д. № 2917/18 г на ВКС, IV ГО. Това важи и
след спиране и/или прекъсване на давността - решение № 2106 от 28.12.1998 г по
гр. д. № 1571/1998 г, V ГО на ВКС.
Следва да се
посочи, че по изпълнителното дело са били извършвани множество изпълнителни
действия: на 23.06.2011 г. с насрочването на публична продан на собствен на
ищцата Д. недвижим имот в периода 28.06.2011 г. - 28.07.2011 г.; на 09.07.2011
г. с налагането на възбрана върху друг съсобствен на ищцата недвижим имот; на
29.07.2011 г. с обявяването на купувач по публичната продан; на 04.08.2011 г. с
издаването на постановление за възлагане на продадения недвижим имот; на
22.11.2012 г. с извършено частично плащане на дълга от страна на ищцата Д. в
размер на 3833,40 лв.; на 10.09.2013 г. с конституирането на ответника като
взискател по изпълнителното дело въз основа на сключен договор за цесия с
банката; както и на 09.11.2013 г. и на 15.01.2014 г. с молби на взискателя за
прилагане на конкретни изпълнителни способи, които изпълнителни действия са
същински съгласно Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
3/2015 г., ОСГТК и прекъсват давността за вземането. След последната посочена
дата обаче - 15.01.2014 г. взискателят не е бил активен и е бездействал, което
е довело до прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, считано от 15.01.2016 г.
С оглед на
приетото в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело №
2/2013 г., ОСГТК - когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. В
случая се установява, че взискателя е бездействал повече от две години, като
изпълнителното дело се счита за прекратено на 15.01.2016 г. Така не може да се
приеме, че давността след този срок е спряла да тече, след като делото е
прекратено. По настоящето дело няма данни да са предприемани други действия,
чрез които да се прекъсне давността, тъй като извършените действия по
прекратено изпълнително дело не може да се вземат предвид.
С оглед на горното давността по
процесните вземания е изтекла на 15.01.2019 г. Настоящата исковата молба е
предявена на 10.09.2019 г., което е след изтичане на давностния срок, като
правилно районният съд е уважил иска.
По
разноските:
С оглед
изхода на спора на основание в полза на въззивника не следва да бъдат
присъждани разноски, а въззиваемата страна не е представила доказателства за
сторени разноски пред въззивната инстанция.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 53731 от 27.02.2020 г постановено по гр. д. № 52041/2019 г. на СРС, 162
състав.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.