№ 22738
гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20241110163338 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба с вх. № 341116/25.10.2024
г. на „НФ“ ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. Варна,
р-н „Одесос“, ул. „Иван Срацимир“ № 2А, представлявано от управителя Б.П.,
срещу Н. Б. Н., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Връбница-1“, бл.
516, ет. 2, ап. 6, Й. А. Б., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„Връбница-1“, бл. 516, ет. 2, ап. 6, и А. Б., роден на ********** г., ЛК №
AZ745867, издадена на 12.09.2008 г., с адрес: Арта, ул. „Павлу Мела“ № 3,
Гърция.
Производството по делото е образувано по предявени по реда на чл. 422
ГПК установителни искове от „НФ“ ООД срещу Н. Б. Н., Й. А. Б. и А. Б., с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗКНИП и чл. 86 ЗЗД, за
следните суми:
1. 6 380,29 лева, представляващи възнаградителна лихва върху неплатена
главница по Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. за периода от
29.11.2021 г. до 29.05.2022 г., ведно със законната лихва за периода,
считано от 22.07.2022 г. до изплащане на вземането, и
2. 843,84 лева, представляваща възнаградителна лихва върху неплатена
главница по Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. за периода от
29.11.2021 г. до 29.05.2022 г., ведно със законна лихва за периода, считано
от 22.07.2022 г. до изплащане на вземането, за които по ч. гр. д. №
39576/2022 г. по описа на СРС, 53 с-в, е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Ищецът твърди, че между страните били налице облигационни
правоотношения, възникнали въз основа на Договор за заем № 528-СФ-
28.08.2019 г. от 28.08.2019 г. и Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. от
27.08.2019 г. Сочи, че съгласно Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. от
1
28.08.2019 г. е предоставена на длъжниците сумата от 30 500 лв. по посочени
от заемополучателя банкови сметки, при фиксиран годишен лихвен процент
25%, като същите е следвало да заплащат ежемесечно, съгласно погасителен
план към договора, дължимата лихва и част от главницата, с общ размер на
месечната вноска от 895,22 лв., платими ежемесечно до 29-то число на
месеца, като датата на първата вноска е била 29.09.2019 г.
Твърди се, че при заплащане на първите вноски длъжниците са върнали
част от предоставената заемна сума (главница) в общ размер на 9 289,85 лв.,
която се приспада от предоставената главница в размер на 30 500 лв., поради
което остатъкът от невърнатата главница възлиза на 21 210,15 лв.
Сочи, че съгласно чл. 2.2., б. „ж“, чл. 2.2., б. „о“ и чл. 2.2., б. „и“ от
Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. от 28.08.2019 г. страните са се
споразумели, че дължимата от заемополучателя лихва в посочения размер се
разпределя и начислява ежемесечно до 29-то число на месеца. Годишният
процент на разходите се равнява на дължимата лихва – 25 %.
Поддържа, че към 29.05.2022 г. длъжниците не са заплатили на
дружеството дължимите вноски, включващи възнаградителна лихва за
периода от 29.11.2021 г. до 29.05.2022 г., с оглед на което дължимата
възнаградителна лихва е в общ размер на 6 380,29 лв., изчислена върху
остатъчната главница от 21 210,15 лв. за периода от 29.11.2021 г. до 29.05.2022
г.
Сочи, че съгласно Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. от
27.08.2019 г. е предоставена на длъжниците сумата от 4 500 лв. в брой при
подписване на договора, при фиксиран годишен лихвен процент 25%, като
същите е следвало да заплащат ежемесечно, съгласно погасителен план към
договора, дължимата възнаградителна лихва и част от главницата, с общ
размер на месечната вноска от 132,08 лв., платими ежемесечно до 29-то число
на месеца, като датата на първата вноска е била 29.09.2019 г.
Твърди се, че при заплащане на първите вноски длъжниците са върнали
част от предоставената заемна сума (главница) в общ размер на 1 370,57 лв.,
която се приспада от предоставената главница в размер на 4 500 лв., поради
което остатъкът от невърнатата главница възлиза на 3 129,43 лв.
Сочи, че съгласно чл. 2.2., б. „ж“, чл. 2.2., б. „о“ и чл. 2.2., б. „и“ от
Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. от 27.08.2019 г. страните са се
споразумели, че дължимата от заемополучателя възнаградителна лихва в
посочения размер се разпределя и начислява ежемесечно до 29-то число на
месеца. Годишният процент на разходите се равнява на дължимата лихва
(25%). Фиксираният лихвен процент се разпределя на равни месечни вноски и
се дължи ежемесечно – до 29-то число на месеца, като лихва за изминалия
период.
Поддържа, че към 29.05.2022 г. длъжниците не са заплатили на
дружеството дължимите вноски, включващи и възнаградителна лихва, за
периода от 29.11.2021 г. до 29.05.2022 г.
Поради неплащане на задълженията по сключените два договора за заем
от страна на заемополучателя и ответниците за периода от 29.11.2021 г. до
2
29.05.2022 г., дружеството е образувало ч. гр. д. № 39576/2022 г. по описа на
СРС, 53 състав, по което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за гореописаните суми.
При тези твърдения моли съдът да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на исковата молба
от ответниците, с които предявените искове се оспорват като неоснователни.
Ответниците поддържат, че задължението в размер на 6 380,29 лв. е дължимо
на основание Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г., като заемът е в размер
на 30 500 лв., като съгласно клаузите на договора и нотариалния акт, а и
приложената таблица на погасителен план, размерът на месечната вноска е
895,22 лв., платима до 29-то число на месеца. В заявлението е посочено, че от
29.09.2019 г. са заплатени 27 вноски, след което плащането е преустановено.
Посочен е период от м. 09.2019 г. до м. 11.2021 г., със съответните вноски е
върната заемна сума – главница в размер на 2 289,85 лв.
Сочат, че задължението в размер на 4 500 лв. е дължимо на основание
Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г., като заемът е в размер на 4 500 лв.
Съгласно клаузите на договора и нотариалния акт, а и приложената таблица на
погасителния план, размерът на месечната вноска е 132,08 лв., платима до 29-
то число на месеца. В заявлението е посочено, че от 29.09.2019 г. са заплатени
27 вноски, след което вземането е преустановено. Посочен е период от м.
09.2019 г. до м. 11.2021 г. , със съответните вноски, в които е върната заемна
сума – главница в размер на 1 370,57 лв.
Навеждат твърдения, че за посочения период са внасяли дължимите
суми ежемесечно съгласно погасителния план, като е внасяна сумата,
посочена в двата договора, а именно: по Договор за заем № 523-СФ-
27.08.2019 г. – 132,08 лв., и по Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. –
895,22 лв. Сочат, че през 2021 г. Н. Барцули е направила две вноски в размер
на 4 476,10 лв. Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. и 660,40 лв. Договор
за заем № 523-СФ-27.08.2019 г., които не са посочени като внесени по
кредита. Оспорват размера на претендираните вземания с доводите, че
същите не са изчислени правилно.
Поддържат още, че методът на изчисляване на фиксирания лихвен
процент не съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
поради което съответната клауза следва да се счита за неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП.
При тези твърдения молят съда да отхвърли предявените искове.
Претендират разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по
реда на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Не се спори, а и от доказателствата по делото е видно, че между „НФ“
ООД, в качеството му на заемодател, Н. Б. Н. в качеството на
заемополучател, и Й. А. Б. и А. Б. в качеството им на ипотекарни длъжници,
3
са налице облигационни правоотношения, породени от сключени договори за
заем, а именно – Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. и Договор за заем
№ 528-СФ-28.08.2019 г. Съгласно чл. 4.1 от първия договор, заемодателят се
задължава да предостави на заемополучателя сума в размер на 4 500 лв., а
съгласно чл. 4.1 от Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г., заемодателят се
задължава да предостави на заемополучателя сума в размер на 30 500 лв.
Договорите са с идентично съдържание – заемните суми са предоставени за
срок от 60 месеца, с крайна дата на връщане 29.08.2024 г., на анюитетни
месечни вноски до 29-то число на месеца, при фиксиран годишен лихвен
процент от 25% и годишен процент на разходите в размер на 25 % (чл. 2.2.
от договорите за заем).
Съдът приема за установено, че лицата Й. А. Б. и А. Б. нямат качеството
„длъжник“ по процесните договори, а същите са лица, учредили ипотека
върху свой съсобствен имот за обезпечаване на чужд дълг.
Последното е видно както от представения по делото нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека, така и от преамбюлите на договорите, в
които те изрично са посочени като „ипотекарни длъжници“, а Н. Барцули –
като заемополучател. Освен това, паричните суми са постъпили по
банковата сметка на последната, видно от представените от ищцовото
дружество платежно нареждане и разписка, както и от разпоредбата на чл.
4.1.1. от процесните договори. На последно място, адресат на задълженията за
връщане на заемните суми, ведно с всички лихви, такси и неустойки по
договорите, е посочен единствено заемополучателят – чл. 5.3. и чл. 5.4. от
договорите за заем.
Не е спорно, че на 28.08.2019 г. „НФ“ ООД и ответниците са сключили
договор под формата на Нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 165, том III, рег. № 12208, дело № 529 от 2019 г. на нотариус
Цветанка Симеонова-Николова, рег. № 030 в регистъра на НК, с който за
обезпечаване на вземанията, възникнали по силата на Договор за заем № 523-
СФ-27.08.2019 г. и Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г., ответниците са
учредили в полза на ищеца договорна ипотека върху съсобствения си
недвижим имот – МАГАЗИН № 5, представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.1106.254. 4. 153 по КККР на гр. София с адрес:
гр. София, район „Красна поляна“, бл. 87, вх. „Е“, ет. 1, обект № 5.
Установява се, че заемодателят е изпълнил задължението си да
предостави на заемополучателя заемните суми по двата договора. Заемната
сума по първия договор е получена от заемополучателя на 27.08.2019 г., за
което същият е подписал разписка. Сумата – предмет на Договор за заем №
528-СФ-28.08.2019 г., е била преведена на ответника Н. Барцули по
посочената в договора банкова сметка на 28.08.2019 г., видно от представеното
по делото платежно нареждане.
Установено е за безспорно, че поради неизпълнение от страна на
длъжниците „НФ“ ООД е подало заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК на 22.07.2022 г., по което е
образувано ч. гр. д. № 39576/2022 г., по описа на СРС, 53 с-в, приложено към
4
настоящото производство. На 31.10.2022 г. е издадена Заповед № 31123 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
заедно с изпълнителен лист, вследствие на което срещу Н. Б. Н., Й. А. Б. и А.
Б. е образувано изпълнително дело № 1689/2022 г. по описа на ЧСИ Галин
Костов, с рег. № 924 на КЧСИ. Заповедта за незабавно изпълнение е издадена
за сумата от 6 380,29 лв. – възнаградителна лихва върху неплатена
главница по Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г., за периода от
29.11.2021 г. до 29.05.2022 г., ведно със законната лихва за периода от
22.07.2022 г. до изплащане на вземането, и сумата от 843,84 лв.,
представляваща възнаградителна лихва върху неплатена главница по
Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. за периода от 29.11.2021 г. до
29.05.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 22.07.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и деловодни разноски в
размер на 144,50 лв. – държавна такса, и 500 лв. – адвокатско възнаграждение.
По делото е прието заключението на вещото лице В. С. по допуснатата и
назначена на основание чл. 195, ал. 1 ГПК съдебно-счетоводна експертиза,
чиято задача е да даде отговор на въпроси относно размера на
възнаградителната лихва по двата договора за заем за съответните периоди,
размера на извършените до момента на изготвяне на експертизата плащания
по договорите, както и размера на задължението на длъжниците към момента
на изготвяне на експертизата.
Вещото лице посочва, че дължимата възнаградителна лихва по Договор №
523-СФ-27.08.2019 г. за периода от 29.11.2021 г. до 29.05.2022 г. е в размер на
436,25 лв., а тази по Договор № 528-СФ-28.08.2019 г. е в размер на 2 956,73 лв.
Съгласно заключението, към 22.07.2022 г. (датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение) действително не са били
погасени вноските с падеж от 29.12.2021 г. до 29.05.2022 г., но към момента на
изготвяне на експертизата претендираните от ищеца лихви по двата
договора са платени в пълен размер, както следва:
1. вноска с падеж 29.12.2022 г. е погасена на 31.05.2022 г.;
2. вноска с падеж 29.01.2022 г. е погасена на 30.06.2022 г.;
3. вноска с падеж 28.02.2022 г. е погасена на 01.08.2022 г.;
4. вноска с падеж 29.03.2022 г. е погасена на 31.08.2022 г.;
5. вноска с падеж 29.04.2022 г. е погасена на 30.09.2022 г.
6. вноска с падеж 29.05.2022 г. е погасена на 31.10.2022 г.
Вещото лице сочи още, че кредитът е погасен в частта относно главницата
и лихвите, като са отчетени доброволни плащания в общ размер на
54 443,10 лв. и 10 724,23 лв., видно от неуспоредната по делото експретиза.
Констатира се, че към датата на извършване на проверката – 21.05.2025 г.,
дължимият остатък по двата договора е в размер на 1 296,27 лв., като тази
сума представлява понесени от „НФ“ ООД такси и разноски. Вещото лице
пояснява, че при погасяването на заема не са били начислявани вземания по
чл. 2.6, 2.7, 2.8 и 2.9 от договорите, а единствено законни лихви за периода от
29.08.2024 г. до 12.11.2024 г., както и от 15.11.2024 г. до 20.05.2025 г.
Заключението е прието без възражения от страните и съдът кредитира
5
същото като пълно, обективно и изготвено от специалист в областта на
счетоводството и финансите.
Други относими доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от
правна страна следното:
По допустимостта на предявените искове:
Съгласно разпоредбата на чл. 173, ал. 1 ЗЗД кредитор, чието вземане е
обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената
на ипотекирания имот, като ако вземането е за определена парична сума, въз
основа на акта за учредяване на ипотеката кредиторът може да поиска
издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418, вр. с чл. 417,
т. 6 ГПК (чл. 173, ал. 3 от ЗЗД). Ипотекарните длъжници не отговарят
солидарно с длъжника по обезпеченото вземане, за разлика от поръчителя (чл.
141, ал. 1 ЗЗД), нито са страна по договорите за заем, сключени между „НФ“
ООД, в качеството му на заемодател, и Н. Барцули, в качеството на
заемополучател. Лицата Й. А. Б. и А. Б. са трети лица, обезпечили с ипотека
един чужд дълг. Поради това единственото право на ипотекарния кредитор
спрямо тях е да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания
имот, а те са длъжни да търпят последиците от евентуално принудително
изпълнение, насочено срещу него.
Кредиторът обаче има и правна възможност да се снабди със заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ипотекарните длъжници
въз основа на ипотечния акт на основание чл. 417, т. 6 от ГПК, какъвто е
разглежданият случай. Тази правна възможност не е поставена в зависимост
от снабдяването с изпълнителен лист срещу главния длъжник, чието
задължение обезпечава договорната ипотека. Не представлява процесуална
пречка за издаването на заповед за незабавно изпълнение директно срещу
ипотекарните длъжници и разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК, постановяваща,
че изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало
своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на чужд дълг. Това разбиране е
трайно възприето и в практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3
ГПК, обективирана в Определение № 603 от 4.07.2012 г. на ВКС по ч. т. д. №
168/2012 г., II т. о., Определение № 551 от 7.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
537/2010 г., I т. о., Определение № 531 от 25.09.2012 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 498/2012 г., I т. о. и др.
С оглед на изложеното, срещу ипотекарните длъжници няма пречка да
бъде проведено заповедното производство, като отговорността на последните
е ограничена единствено до цената на ипотекирания недвижим имот съгласно
гореописания нотариален акт.
След като по отношение на ипотекарните длъжници може да бъде
издадена заповед за незабавно изпълнение, то не може да бъде отнето правото
им на защита, изразяващо се във възможността да възразят срещу нея по реда
на чл. 414 ГПК. В тези случаи единствената възможност на кредитора е да
предяви положителния установителен иск по чл. 422 ГПК, тъй като в
противен случай издадената заповед за изпълнение изпълнителният лист по
6
чл. 418 ГПК подлежат на обезсилване. При уважаване на иска влязлото в сила
решение стабилизира заповедта и поражда изпълнителната сила.
С оглед изложеното съдът приема, че в заповедното производство по
чл. 417, т. 6 ГПК, както и в последващото исково производство по чл. 422
ГПК, ипотекарният длъжник, макар и трето лице спрямо договорните
отношения, от които произтича паричното вземане, е надлежно пасивно
легитимиран да отговаря по предявения установителен иск.
В настоящия случай от приложеното ч. гр. д. № 39576/2022 г. по описа
на СРС е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК за сумите – предмет на настоящите
искове, срещу която ответниците са възразили в рамките на преклузивния
законов срок, като исковете за установяване на вземанията са предявени в
срока по чл. 415 ГПК. Следователно, предявените установителни искове
по чл. 422 от ГПК са допустими.
По основателността на исковете с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗКНИП:
За уважаването на установителните искове с правно основание чл. 422
ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договори за заем, по които заемодателят е предоставил на
заемополучателя посочените суми, а последният се е задължил да ги върне в
посочения срок, ведно с ежемесечна възнаградителна лихва в уговорения
размер, както и валидното обезпечаване на вземанията по процесните
договори посредством учредяване на договорна ипотека от ответниците в
полза на заемодателя.
В тежест на ответниците е да докажат погасяването на претендираните
вземания.
По делото се установи, че „НФ“ ООД и ответницата Н. Б. Н. са
сключили на 27.08.2019 г. и 28.08.2019 г. два договора за заем, а именно
Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г и Договор за заем № 523-СФ-
27.08.2019 г. Доказа се от представените от ищеца платежно нареждане и
разписка реалното предаване от заемодателя на заемните суми, съответно в
размер на 30 500 лв. по договора от 28.08.2019 г. и в размер на 4 500 лв. по
договора от 27.08.2019 г. Бе прието за установено и че за обезпечаване на
посочените вземания „НФ“ ООД и ответниците са сключили договор под
формата на Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 165, том
III, рег. № 12208, дело № 529 от 2019 г.
Заемополучателят по договора е физическо лице, на което по силата на
тази сделка е предоставен заем, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а заемодателят е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Следва да бъде посочено, че
доколкото задълженията по двата процесни договора са обезпечени с ипотека
върху собствения на ответниците недвижим имот, то по силата на изричната
разпоредба на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК, посоченият закон не намира приложение.
7
Предвид вида на сключените договори, приложение намира Закона за
кредитите на недвижими имоти на потребители – чл. 1, ал. 2 ЗКНИП.
Последният съдържа строги изисквания за формата и съдържанието на този
вид договори, уредени в Глава шеста (чл. 22 и сл.), а по силата на изрично
препращане за договорите за кредит на недвижими имоти се прилагат и чл.
143-148а от Закона за защита на потребителите (чл. 40 ЗКНИП).
С оглед императивния характер на разпоредбите, установени в
обществен интерес с цел защита на потребителите като икономически по-
слаба страна в гражданския оборот, съдът е длъжен служебно да следи за
тяхното спазване. Това задължение произтича от чл. 7, ал. 3 ГПК, който
изисква съдът да се произнесе в мотивите на решението относно наличието на
неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители. В същия смисъл е
и константната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2020 г. по т. д. № 1/2020 г. на
ОСГТК, съгласно която съдът следва служебно да следи за нищожността на
правна сделка поради противоречие с императивна правна норма, дори и
страните да не са се позовали на нея.
Относно действителността на Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019
г. от 28.08.2019 г. и Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. от 27.08.2019 г.:
Съгласно разпоредбата на чл. 38 ЗКНИП когато не са спазени
изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3 ЗКНИП,
договорът за кредит е нищожен.
На първо място, от представените по делото доказателства следва да се
приеме, че на основание чл. 23, ал. 1 ЗКНИП процесните договори са
сключени в писмена форма и екземпляри от тях са предоставени на
заемополучателя и ипотекарните длъжници.
На следващо място, чл. 2.2 от договорите съдържа информация относно
срока на договора, общия размер на кредита, условията за усвояването му,
срока на договора, условията за погасяване на кредита от потребителя и
годишния лихвен процент по заема, който е посочен като фиксиран в размер
на 25 % (чл. 2.2., б. „ж“ от процесните договори), както и условията за
прилагането му. Към договорите са приложени и погасителни планове с оглед
изискването на чл. 24, ал. 1, т. 7 ЗКНИП.
Чл. 24, ал. 1, т. 11 от ЗКНИП въвежда като императивно изискване
посочването на годишния процент на разходите (ГПР) по кредита заедно с
подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по
кредита за потребителя. В чл. 2.2, б. „м“ от договорите е посочено, че
годишният процент на разходите се определя в размер на 25 %. Уточнено е, че
„В ГПР се включва договорената лихва, ГПР в посочения размер се изчислява
на годишна база и се заплаща съобразно уговореното в чл. 2.2, б. „и“. Всички
дължими вноски и суми, както и общият размер на задължението на
заемополучателя към края на срока, уговорен между страните, са подробно
описани в погасителния план, който представлява неразделна част от
настоящия договор.“
Настоящият състав счита, че в този вид текстът на чл. 2, б. „м“ от
процесните договори не дава реална информация за това как се формира ГПР
8
и отделните елементи, които последният включва. Освен това, ГПР
представлява общите разходи по заема за потребителя, изразени като годишен
процент, но той не подлежи на „заплащане“ от потребителя като отделен
компонент, а се заплащат единствено конкретните разходи, включени в
кредита – лихви, такси, неустойки и т.н. Бланкетна информация относно
разходите, включени в общите разходи по кредита за потребителя, се съдържа
в общите условия на договорите за заем, но тя отново не съдържа конкретна
информация, даваща възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти на защита.
Още повече, настоящият състав счита, че в договорите за заем е посочен
по-нисък ГПР от действителния. Това е така, тъй като в настоящия случай и
годишният лихвен процент, и годишният процент на разходите са в размер на
25 %. Съгласно разпоредбата на чл. 29 ЗКНИП годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна
база от общия размер на предоставения кредит, като годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Не е възможно ГЛП да е равен на ГПР, доколкото дори да се
приеме, че ГЛП е единственият разход по кредита (което в настоящия случай
не е така), за определяне на размера на ГПР, съгласно посочената формула,
най-малко влияние оказва и общият брой и размер на погасителните вноски,
които водят до изменението му.
Подобни клаузи противоречат на трайно установената практика на Съда
на Европейския съюз, според която, за да бъде гарантирана ефективната
защита на потребителите при договори за кредит, те трябва още при
сключването на договора да разполагат с пълна, ясна и точна информация
относно всички условия, които могат да окажат влияние върху обхвата на
техните задължения (Решение от 9 ноември 2016 година по дело C-42/15, т. 66
и 67). Същото разбиране е прието и в Решение от 9 юли 2015 г. по дело C-
348/14, Bucura (EU:C:2015:447, т. 57), според което кредитополучателят
следва да има достъп до всички данни, които могат да повлияят върху
бъдещото изпълнение на договора.
Формалното посочване на ГПР без да са конкретизирани отделните
елементи, които са довели до формиране на конкретния ГПР, както и начина
на формирането му, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.
С оглед гореизложеното, настоящият състав намира, че процесните
договори за заем, обезпечени с ипотека, противоречат на императивната
разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП, поради което на основание чл. 38
ЗКНИП Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. и Договор за заем № 523-
СФ-27.08.2019 г. се явяват изцяло нищожни.
9
В чл. 39 ЗКНИП е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума,
равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Поради това и исковете се явяват изцяло неоснователни,
доколкото предмет на претенциите е установяване на дължимост на договорна
възнаградителна лихва за посочения период по всеки един от двата договора.
В допълнение следва да се посочи, че дори процесните договори да бяха
действителни, то искът отново би следвало да бъде отхвърлен като
неоснователен, доколкото съгласно заключението на допуснатата и приета по
делото съдебно-счетоводна експертиза претендираните от ищеца лихви по
двата договора са платени доброволно в пълен размер, макар и
изпълнението да следва подаването на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение. Това е така, тъй като доброволното изпълнение на задължението
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
обстоятелство, което следва да бъде отчетено от съда с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК и задължителните постановки на т. 9 от ТР № 4/2013 г. по
тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.
С оглед гореизложеното, предявените искове с правно основание чл.
422 ГПК, вр. с чл. 430 ТЗ, вр. с чл. 22 ЗКНИП се явяват неоснователни и
като такива следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
Претендираната лихва върху главницата по Договор за заем № 528-СФ-
28.08.2019 г. в размер на 6 380,29 лв. за периода от 22.07.2022 г. до датата на
предявяване на иска – 25.10.2024 г., възлиза в размер на 1 810,52 лв.,
изчислена с онлайн калкулатор за лихви, а лихвата върху главницата по
Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. в размер на 843,84 лв. за периода от
22.07.2022 г. до датата на предявяване на иска – 25.10.2024 г., възлиза в размер
на 239,46 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 39 ЗКНИП, когато договорът за кредит е
обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща
се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Понятието „лихва“ е родово – то включва в себе си както
възнаградителната лихва, представляваща възнаграждение за ползването на
определена парична сума, така и мораторната лихва. Така формулирана,
разпоредбата представлява материалноправна забрана за начисляване на
каквито и да е допълнителни плащания над главницата, включително
обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД. Ако законодателят е целял изключването
единствено на възнаградителната лихва, той би го предвидил изрично.
Допускането на обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху главницата
при недействителен договор за потребителски кредит би довело до реално
плащане над чистата стойност на кредита, което пряко противоречи на целта и
текста на чл. 39 ЗКНИП, който цели осигуряването на засилена защита на
потребителя и недопускане на неоснователно обогатяване на заемодателя.
Поради това, в хипотезата на обявен за нищожен договор за потребителски
10
кредит, доколкото предоставената главница се явява дадена без основание –
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, то изискуемостта на лихвата за забава върху
поучената без основание сума следва да се определя по общите правила.
Според постановките на ТР № 5/2019 г. по тълк. дело № 5/2017 г. при
връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, добросъвестният длъжник дължи обезщетение за
забава от поканата да изпълни – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Отправени покани за
плащане на основание прогласеното за нищожно договорно правоотношение
са ирелевантни, тъй като тяхната цел и предназначение са длъжникът да
изпълни задълженията си по договора, вкл. такива за възнаградителни и
мораторни лихви, а не да върне дадената главница по кредита като получена
без основание.
При това положение покана за плащане представлява единствено
исковата молба, преди депозирането на която заемополучателят не е бил
в забава. Съобразно фикцията на чл. 422 ГПК исковата молба се счита
предявена от постъпване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда, поради което
и оттогава би била дължима законна лихва върху главницата, но не и
претендираното обезщетение за забава. Доколкото обаче бе установено, че
към датата на предявяване на иска са били погасени всички дължими вноски
по процесните договори, то лихва за забава върху тях не се дължи.
С оглед гореизложеното, предявеният осъдителен иск с правно
основание чл. 86 ЗЗД се явява неоснователен и като такъв следва да бъде
отхвърлен изцяло.
По разноските:
Ответниците претендират разноски за исковото производство, като
представят списък по чл. 80 от ГПК. Предвид изхода на делото и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, такива им се дължат от ищеца в размер на 1 400 лв., от
които: адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. и депозит за вещо
лице в размер на 200 лв.
При горните мотиви, Софийски районен съд, Гражданско отделение, 53
състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от „НФ“ ООД, с ЕИК:
***, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, р-н „Одесос“, ул. „Иван
Срацимир“ № 2А, представлявано от управителя Б.П., срещу Н. Б. Н., с ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ж.к. „Връбница-1“, бл. 516, ет. 2, ап. 6, Й. А.
Б., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Връбница-1“, бл. 516, ет. 2, ап.
11
6, и А. Б., роден на ********** г., ЛК № AZ745867, издадена на 12.09.2008 г.,
с адрес: Арта, ул. „Павлу Мела“ № 3, Гърция, искове с правно основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗКНИП, за установяване на дължимост на
сумите: 6 380,29 лева, представляваща възнаградителна лихва върху
неплатена главница по Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. за периода от
29.11.2021 г. до 29.05.2022 г., и 843,84 лева, представляваща възнаградителна
лихва върху неплатена главница по Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г. за
периода от 29.11.2021 г. до 29.05.2022 г., ведно със законната лихва върху
главниците от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на
вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „НФ“ ООД, с ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: гр. Варна, р-н „Одесос“, ул. „Иван Срацимир“ № 2А,
представлявано от управителя Б.П., срещу Н. Б. Н., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. София, ж.к. „Връбница-1“, бл. 516, ет. 2, ап. 6, Й. А. Б., с ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ж.к. „Връбница-1“, бл. 516, ет. 2, ап. 6, и А. Б.,
роден на ********** г., ЛК № AZ745867, издадена на 12.09.2008 г., с адрес:
Арта, ул. „Павлу Мела“ № 3, Гърция, искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за
сумите от 1 810,52 лв., представляваща законна лихва върху главницата по
Договор за заем № 528-СФ-28.08.2019 г. за периода от 29.11.2021 г. до
29.05.2022 г., и 239,46 лв., представляваща законна лихва за забава върху
главницата по Договор за заем № 523-СФ-27.08.2019 г., за периода от
22.07.2022 г. до датата на предявяване на иска – 25.10.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „НФ“ ООД, с ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, р-н „Одесос“, ул. „Иван
Срацимир“ № 2А, представлявано от управителя Б.П., да заплати на Н. Б. Н.,
с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Връбница-1“, бл. 516, ет. 2, ап. 6,
Й. А. Б., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Връбница-1“, бл. 516,
ет. 2, ап. 6, и А. Б., роден на ********** г., ЛК № AZ745867, издадена на
12.09.2008 г., с адрес: Арта, ул. „Павлу Мела“ № 3, Гърция, сумата от 1 400
лв., представляваща разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12