Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 13.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №14367 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Т.А.Т. срещу решение от 29.07.2019 г. по гр.д. №74869/2018 г. на
Софийския районен съд, 75 състав, в частта, в която е признато за установено на
основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ал.1 ЗЗД, че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1186,26 лв.,
представляваща стойността на потребена топлинна енергия през периода
мес.01.2015 г. - мес.04.2016 г. за топлоснабден имот – ап.32, находящ се в гр.
София, жк. „********, ведно със законната лихва, считано от 08.01.2018 г. до
окончателното изплащане, сумата от 47,48 лв., представляваща такса за отчитане
уредите за дялово разпределение, ведно със законната лихва от 08.01.2018 г. до
окончателното изплащане, сумата от 187,12 лв., представляваща лихва за забава
за периода 16.09.2015 г. - 22.12.2017 г., като ответникът е осъден да заплати
на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно, тъй като не е установено при условията на пълно и главно доказване,
че ответникът е потребител на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот за
процесния период. Поддържа, че по делото не е установено, че ответникът е
ползвател на процесното жилище, както и че не е установено реалното количество
топлинна енергия. Сочи, че процесната партида е открита на името на ответника
служебно, както и че не му е изпращана покана за дължимата се такса за дяловото
разпределение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Предмет на настоящото въззивно производство е и
определение на СРС, постановено на 24.09.2019 г., с което е оставена без
уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските.
Това определение е обжалвано от ответника с частна жалба от 01.10.2019 г., в
която е посочено, че съдът неправилно е определил размера на дължимото се на
ищеца юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото производство. Жалбоподателят
моли определението на СРС да бъде отменено, като ответникът бъде осъден да
заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение в минимални размерите по действащата
разпоредба на чл.78 ал.8 ГПК.
Ответната страна „Т.С.” ЕАД в законоустановения
срок не взема становище по частната жалба.
Решението на СРС в частта, в която предявените установителни
искове за главницата за топлинна енергия и за лихвата за забава върху нея са
отхвърлени за разликата над посочените по-горе суми до пълните предявени
размери и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявеният установителен иск за
лихвата за забава върху главницата за дялово разпределение, не е обжалвано от ищеца
и е влязло в сила.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По въззивната жалба:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата
на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за
продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни –
топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от
съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен
всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази
разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според
която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал,
поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил обстоятелството, че е
ползвател на процесния недвижим имот, но това обстоятелства се установява от
представения нот. акт за продажба на недвижим имот №30, т.LXLVІ, н.д.
№19149/18.10.1995 г. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и
настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че процесният
апартамент е бил топлоснабден през процесния период. Ирелевантен за
отговорността на собственика/ползвателя на топлоснабдения имот е начинът на
откриване на партидата на негово име по отношения задълженията за топлинна
енергия.
При тези данни, следва да се приеме, че между
страните е възникнало преди и към
процесния период облигационно отношение по продажба на топлинна енергия при условията
на специалните нормативни актове, както правилно е приел и СРС.
Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището
на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му,
съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда
топлинна енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ,
че отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ,
разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между
отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение
по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. От
заключението на СТЕ се установява, че в конкретния случай дяловото
разпределение е извършено от „Т.С.“ ЕООД правилно и съобразно нормативните
изисквания.
От заключенията на
СТЕ и ССчЕ се установява, че общата дължима от ответника сума за топлинна
енергия за периода мес.01.2015 г. – мес.04.2017 г. е в размер на 1186,26 лв.,
до който размер искът за главница е основателен.
В чл.36 ал.1 и ал.2
ОУ/2014 г. и ОУ/2016 г. е предвидено, че клиентите заплащат цена за извършената
услуга дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, а съгласно
чл.22 ал.2 – възнаграждението за извършеното дялово разпределение се заплаща ен
продавача. В
настоящия случай услугата „дялово разпределение“ безспорно е извършена /по
делото са събрани доказателства, че за топлоснабдения имот са съставени
изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач отчети на
уредите, носещи подписа на потребителя/, като съгласно заключението на ССчЕ,
което съдът кредитира напълно, размерът на това вземане възлиза на сумата от
47,48 лв. за периода мес.05.2015 г. – мес.04.2017 г. Ирелевантно е дали
ответникът е канен да заплати задълженията си за услугата дялово разпределение,
доколкото поканата има значение само за поставяне длъжника в забава, респ. за
дължимостта на лихва за забава върху съответната главница, а такава не е
присъдена.
Поради изложеното,
решението на СРС в обжалваните части следва да бъде потвърдено изцяло.
По
частната жалба:
С молбата по чл.248 ГПК ответникът е поискал съдът
да измени решението в частта за разноските, като на ищеца се присъди
юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото производство в
минималните размери по действащата в момента разпоредба на чл.78 ал.8 ГПК.
С обжалваното определение СРС е оставил молбата без
уважение, като е приел, че не са налице основания за изменение на решението в
частта за разноските – юрисконсултското възнаграждение е определено в минимални
размери.
По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на
страните, може да измени постановеното решение в частта му за разноските, ако
са налице основания за това. Изменението в частта за разноските може да се
наложи, поради погрешно изчисляване на размера им или частта, която се понася
от съответната страна, както и поради грешки във фактическите констатации и
правните изводи на съда, въз основа на които той се е произнесъл по
разпределението на разноските.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.8 ГПК, в полза
на юридически лица и ЕТ се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда,
ако те са били защитавани от юрисконсулт. Със ЗИД на ГПК /обн.ДВ, бр.8/24.01.2017 г./
разпоредбата на чл.78
ал.8 ГПК е изменена, като сега действащата и редакция предвижда, че
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 Закона за
правната помощ.
Съобразно сложността на делото и разпоредбата на
чл.26 Наредба за заплащането на правната помощ, настоящият съдебен състав
намира, че ответникът трябва да заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение
за заповедното производство в минимален размер или сумата от 50,00 лв. и с
оглед сложността на делото и разпоредбата на чл.25 ал.1 и ал.2 Наредба за
заплащането на правната помощ - юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство в минимален размер или сумата от 100,00 лв., до които размери е
определил юрисконсултското възнаграждение и първоинстанционният съд.
Поради изложеното,
определението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и
ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 164,73 лв., представляваща депозит за особен представител и сумата от
100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №178115 от 29.07.2019
г., постановено по гр.д. №74869/2018 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА изцяло определение №223745 от 24.09.2019 г., постановено
по гр.д. №74869/2018 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
ОСЪЖДА
Т.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата
от 264,73 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на
третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.