Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 13.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК,
ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №10231 по описа за 2019 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 119212 от 20.05.2019 г. на
СРС, Гражданско отделение, 35-ти състав, постановено по гр.д.№ 71597/2018 г. е осъдена
С.О.да заплати на А.Г.Д., ЕГН ********** на основание чл. 49 от ЗЗД във вр. чл.
45 от ЗЗД сумата от 2000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди- болки и страдания, страх и стрес, причинени й от ухапване на безстопанствено куче, ведно
със законната лихва от 07.11.2015г. до датата на окончателното изплащане на
сумата.
С
постановеното решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С.О.е осъдена да заплати
на А.Г.Д. сумата 295.00 лв.-разноски в производството.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника С. о.,
в която се излагат доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност
на обжалваното решение. Излага становище, че от ответника са предприети
множество действия по овладяване на популацията на безстопанствени кучета и
липсват данни за противоправно поведение - действие и/или бездействие, на
служители на С.О., поради което отговорността й не следва да бъде ангажирана.
Поддържа се, че неправилно районният съд е приел, че твърдените вреди са
причинени от нападение от безстопанствено куче, както и че е доказан механизма
на инцидента. Заявява, че събраните пред първата инстанция доказателства не
могат да обосноват извод за уважаване на претенцията, включително че липсват
доказателства за безстопанствения характер на кучето. Излагат се доводи и за
завишен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, както и за
липса на причинна връзка между инцидента и твърдените имуществени такива.
Съобразно
изложеното се иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен и предявеният иск да
бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна А.Г.Д. изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба и изложените в нея правни и фактически доводи.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл. 269, изр.
2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо
в обжалваната му част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сума размер на 2000.00
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие
нападение и ухапване на ищеца от безстопанствено куче на 18.12.2013 г. В исковата молба са изложени
фактически твърдения, че на посочената дата ищцата отивала на работа от дома си
в гр.София, ж.к. „Младост 2”, бл. 231 към Метростанция Младост 1, намираща се
на кръстовището на бул.Андрей Сахаров и ул.Йерусалим, заедно със съседката си –
свидетеля Т.Т.и вървейки по ул. Методи Андонов в посока метростанция Младост 1,
в района на градинката на Народно читалище „Младост” срещу 10-то СУ „Теодор Траянов”,
била нападната и ухапана от безстопанствено куче. Ищцата посетила спешния
център на 25 ДКЦ в „Младост 3”, където й промили раната. В Първа МБАЛ-София
раната й била обработена и й били поставени инжекция ТАП срещу тетанус и първа
инжекция на противобясната ваксина верораб. Поддържа, че и до днес изпитва
постоянен страх и притеснение, че може да бъде отново нападната и ухапана от разхождащите се безстопанствени
кучета, а физическото й възстановяване отнело месец, заради дълбочината на
раните й.
Претендира
заплащане и на лихва за забава върху сумата за период от три години преди
подаване на исковата молба до окончателно й изплащане.
В срока за отговор
по чл.131 ГПК ответникът С.О.оспорва предявения иск по основание и размер. Оспорва
наличие на причинна връзка, настъпване
на описания инцидент и получените увреждания. Прави възражение за погасяване по
давност на вземанията.
Отговорността по
чл.49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди
виновни противоправни действия. По предявените осъдителни искове с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните елементи от
фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие
или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква
работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената
работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния
резултат, включително размер на твърдените имуществени вреди. По аргумент от
чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината на причинителя на вредата се предполага до доказване
на противното, като в тежест на ответника е при оспорване да обори
презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
причинител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест
на ищеца.
С оглед доводите
релевирани във въззивната жалба, спорни пред въззивната инстанция са въпросите
налице ли е противоправно поведение на служители на С.О., в причинна връзка с
което да са настъпили твърдените в исковата молба неимуществени вреди, както и
какъв е справедливият съобразно чл. 52 ЗЗД размер на дължимото обезщетение за
същите, в случай че се приеме наличие на такива, както и настъпили ли са
имуществени вреди за ищеца в причинна връзка с твърдения инцидент. Спорен е и
механизмът на последния.
Във връзка с
първата посочената предпоставка за основателността на предявения иск е
необходимо да се посочи, че противоправността не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащата нормативна уредба към датата на инцидента. Следователно, за да е
противоправно бездействието на служители на С.О., трябва да има правна норма,
която да ги задължава да извършват дейност по изолиране на безстопанствени кучета
и да вземат мерки за предотвратяване на агресивно поведение на такива към хора
или животни.
В действалите към
датата на конкретния инцидент разпоредби на Закона за защита на животните
(ЗЗЖ), а именно в чл. 40, чл. 41, чл. 47, чл. 48, чл. 49 и чл. 50, са
предвидени задължения на длъжностни лица на въззивника за извършване на
необходими действия за настаняване на безстопанствените животни в приюти и
осъществяване на системен надзор и грижи за върнатите по места след маркиране
животни, както и за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора.
Освен това, съгласно § 5 от ПЗР на ЗЗЖ кметовете на общините са задължени да
осигуряват настаняването на безстопанствените животни в приюти. Целта на
законодателната уредба е безстопанствените кучета, които представляват заплаха
за живота и здравето на хората, да бъдат изведени от градската среда.
Предвидено е, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички
безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването,
ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях
приюти. Съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗЗЖ, основната мярка за надзор е именно
настаняването на кучетата в приюти, като само по изключение се допуска кучетата
да бъдат връщани на местата, от които са взети, при условията на чл. 47, ал. 3
от ЗЗЖ. В чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ изрично е предвидено, че кучетата са под надзора
и грижите на общината, което означава, че чрез взетите от тях мерки същите
следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида
на тези мерки. Следователно, бездействието на тези длъжностни лица по
изпълнение на възложените им със закон задължения е противоправно. Когато
общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме без да
положи необходимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Това
поведение не би било противоправно само при ангажирани доказателства от
ответника, че предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и
въпреки това настъпят вреди, каквато процесната хипотеза не е.
Съгласно
константната съдебна практика на ВКС, не е положена дължимата грижа, когато
взетите мерки не са достатъчни, тъй като не отговарят на действителния финансов
и човешки ресурс на общината или не са изпълнени надлежно. Процесната хипотеза
е такава доколкото не са изпълнени от страна на ответника в пълнота нормативните
задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета.
Не е установено в производството и пълно и точно изпълнение на мерките,
посочени в плана за овладяване на популацията на безстопанствените кучета в С.О.за
периода 2012 г. - 2016 г. Видно от представения отчет за изпълнение на мерките
по т. VI от последния (л. 29 и сл. от делото пред СРС), същите не са изпълнени
в цялост поради причини от различен характер - не са закупени мобилни клиники
за кастрация на домашни и/или безстопанствени кучета, не са изградени
достатъчен брой нови приюти (посочено е, че през месец ноември е започнал да
функционира приют с капацитет 840 бр. кучета, реконструиран през 2014 г. за
капацитет от 1500 кучета, както и че предстои въвеждане в експлоатация на нов
приют), поради големия периметър на С.О.и ограничен брой служители са били
налице затруднения за извършване на регулярни проверки по подмерки 3.4. и 5.2.
Допълнително за
формиране на сочения извод съдът съобрази и установеното по делото
обстоятелство, че безстопанствено куче, което е нападнало ищцата и е причинило
увреждане е проявило непредизвикана агресия като е наранило човек. Последното,
само по себе си свидетелства, че общината чрез своите органи не е изпълнила
надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. Предвид изложените
съображения, възраженията на въззивника в обратен смисъл са неоснователни. С
оглед изложеното, въззивният съд намира за доказана първата предпоставка за
основателност на предявените искове, а именно противоправно бездействие от
страна на лица - служители на ответника, на които е възложено извършване на
конкретни дейности по посочените разпоредби от ЗЗЖ.
Действително
твърденият факт на настъпване на вреди от ухапване от безстопанствено куче
подлежи на доказване от ищеца съобразно изискването чл. 154, ал. 1 ГПК при
пълно и главно доказване. В случая, противно на доводите във въззивната жалба,
съдът намира за доказани по посочения ред, както механизма на деянието, така и
претърпените неимуществени вреди от ищеца, причинната връзка между тях и
инцидента и обстоятелството, че същият е причинен от безстопанствено куче.
Механизмът на
деянието и фактът, че е причинено от безстопанствено куче се установяват от
показанията на свидетеля –очевидец Т.М.М.(л. 53 от делото пред СРС), които
въззивният съд кредитира като логични, последователни и кореспондиращи с
останалите доказателства по делото, включително при съобразяване на факта, че
свидетелят не е заинтересован от изхода на делото. Възражението на въззивника,
че кучето не е било безстопанствено, съдът намира за неоснователно. Именно,
чрез показанията на свидетеля Т.се установява, че кучето, което е нападнало
ищцата и й причинило увреждане е било без нашийник и е обикаляло с други кучета
в глутница посочения район. Фактът, че на това куче /каквито обстоятелства не
са установени по несъмнен начин в производството/ е била давана понякога храна
от наемателите на пазара в района не обосновава извод, че кучето е имало
стопанин. Допълнителен довод за неоснователност на обсъжданото възражение се
извлича и от отразеното в програмата за овладяване на популацията на
безстопанствени кучета, представена от ответника, съгласно която една от
причините за популации от безстопанствени кучета е изоставянето на животни от
собствениците им. Установеното в производството пред първата инстанция, че кучето
не е имало ушна маркировка обосновава извод за неизпълнение от общината на
задълженията й по чл. 42 ЗЗЖ, а не, че кучето, ухапало ищеца, не е безстопанствено.
По изложените
доводи, съдът намира, че е налице причинно-следствена връзка между
противоправното поведение на общинските служители и причинените неимуществени
вреди. Осъществяването на същите съдът намира за доказано чрез представените
пред първата инстанция медицински документи и констатациите на изслушаната СМЕ,
чийто изводи съдът изцяло кредитира по реда на чл.202 ГПК. Претърпените
неимуществени вреди се установяват и от събраните показания на свидетеля Д.С.Д.,
преценени по реда на чл.176 ГПК с оглед събраните доказателства при
съобразяване евентуалната му заинтересованост от изхода на спора.
С оглед на
изложеното въззивния съд намира, че предявеният иск за неимуществени вреди е
доказан по основание. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът
съобрази следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на
чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. Съгласно разясненията, дадени с ППВС №
4/1968 г., понятието " справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при
телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания,
загрозявания и пр. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на
увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия,
който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други
обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да
заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени
вреди. В постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК редица решения на ВКС (р. №
749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т. о.; р. № 124 от 11.11.2010
г., по т. д. № 708/2009 г. на ІІ т. о.; р. № 59/29.04.2011 г., по т. д. №
635/2010 г. на ІІ т. о.; р. № 66 от 03.07.2012 г., по т. д. № 619/2011 г.) се
излага становището, че понятието "неимуществени вреди" включва всички
онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него
болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и
емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху
психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а
понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното
състояние, както и че критерият за справедливост, поради паричния израз на
обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа
конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото
общество в конкретната държава. При определянето на обезщетението към датата на
увреждането съдът следва да отчита и конкретните икономически условия и нивата
на застрахователно покритие към момента на реализиране на същото (решение на
ВКС 83-2009 - II Т. О. по т. д. 795/2008 г. и решение 1-2012- II Т. О. по т. д.
299/2011 г.).
При определяне на
размера на обезщетението за процесния случай, на първо място, съдът съобрази възрастта
на пострадалата, медико-биологичния характер на причинената физическа увреда, продължителността
на възстановителния период, липсата на усложнения, причинените негативни
психологически преживявания във връзка с инцидента и остатъчните последици от
тях. Предвид тези мотиви и съобразно икономическата обстановка в страната към
датата на инцидента съдът определи дължимото обезщетение за неимуществени вреди
в размер на 2000.00 лв., което намира, че в най-пълна степен отговаря на
изискването за справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Поради съвпадане на
крайните изводи на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на
спора в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъждани разноски за
настоящата инстанция.
На основание чл. 38,
ал.2 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Е.Б. от САК
адвокатско възнаграждение в размер на 370.00 лв.
С оглед на
изложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 119212 от 20.05.2019 г. на СРС,
Гражданско отделение, 35-ти състав, постановено по гр.д.№ 71597/2018 г.
ОСЪЖДА С.О.,
гр.София, ул.********** да заплати на адв. Е.Б. от САК, личен № *********, на
основание чл. 38, ал.2 от ЗА, сумата от 370.00 лв. – възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.