Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.01.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на двадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Маргарита Димитрова,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 15912/2019 г. по описа на СГС, и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
Образувано е по подадена от особения
представител на ответника Р.С.С. въззивна жалба срещу Решение от 21.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 67473/2018 г., СРС, 85-ти състав, в частта, с която e признато за установено, че
С.Ж.С.дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, сумата от 550 лв. - главница по договор за предоставяне и използване
на кредитна карта „Бяла карта“, сключен на 16.05.2014 г. с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и договор за цесия, сключен на 11.11.2016 г.; на основание 240,
ал. 2 ЗЗД, вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 166,75 лв. - възнаградителна
лихва по договора за периода 09.09.2014 г. - 06.04.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението - 20.03.2017 г., до окончателното
погасяване, и на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата 88 лв. - мораторна
неустойка по чл. 9, ал. 3 от договора за периода 06.10.2014 г. - 06.04.2016 г., за които суми по
ч.гр.д. № 17266/2017 г. по описа на СРС, 85-ти състав е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Със същото решение са
отхвърлени предявените от Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД
срещу С.Ж.С.искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1, вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването
на вземане за плащане на сумата 100 лв. - обезщетение за вреди от забава,
изразяващи се в извършени разходи за извънсъдебно събиране на дълга и сумата
51,82 лв. - лихва за забава за периода 06.04.2016 г. - 06.03.2017 г. С оглед
изхода на спора, ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК съдебни разноски в размер на сумата от 483,74 лв. за исковото
производство и сумата 105,16 лв. - разноски за заповедното производство.
Срещу така постановеното решение в частта, в
която предявените искове са били уважени, е подадена въззивна жалба от С.Ж.с
оплаквания за неговата недопустимост. Поддържа се, че не е налице идентичност
между заявеното в заповедното производство вземане и това предмет на иска по
чл. 422 ГПК, тъй като със заявлението е претендирано вземане, въз основа на
договор от 12.04.2014 г., а в исковата молба се позовава на договор за кредит
„Бяла карта“ №***** от 16.05.2014 г. Предвид това счита, че за ищеца липсва
правен интерес от провеждане на настоящото производство.
При условията на евентуалност на оплакванията
са изложени и такива за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати
от съда нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че с връчването на
исковата молба ответницата е уведомена за обявената предсрочна изискуемост, тъй
като не е налице месечен погасителен план с определени вноски, чиито падеж не е
настъпил. В тази връзка сочи, че се касае за падежирали задължения по конкретно
извършени транзакции, като при възстановяване на съответно усвоената сума се
възобновява кредита в рамките на кредитния лимит.
Изтъква се, че не са налице и доказателства
за упражняване правото на кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо,
а длъжника не е уведомен за извършената цесия. Без да излага конкретни доводи, се
възразява, че неправилно съдът е определил сроковете, в които се погасяват по
давност вземанията за главница, лихви и неустойки. Моли съда да обезсили
решението в обжалваната част като недопустимо, а при условията на евентуалност
на оплакванията да отменено същото поради неговата неправилност. Претендира и
разноски.
Въззиваемият ищец „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, чрез пълномощника си – юрк. Н. Стоянова, с надлежно
учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал
отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения
и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението в частта, с която са отхвърлени
ищцовите претенции за установяване дължимост на сумата от 100,00 лв.,
представляваща обезщетение за вреди от забава, изразяващи се в извършени
разходи за извънсъдебно събиране на дълга и за сумата 51,82 лв., представляваща
лихва за забава за периода 06.04.2016 г. - 06.03.2017 г. не е обжалвано от
ищеца, поради което и в тази си част същото е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
По отношение оплакванията на въззивника за
недопустимост на обжалваното решение следва да се отбележи, че същите са неоснователни,
доколкото СРС не се е произнесъл извън посочените в обстоятелствената част на
исковата молба правопораждащи спорното материално право факти и формулирания
петитум. Както в заповедното, така и в исковото производство, претенцията
произтича от твърдения за наличие на непогасени вземания по договор за кредит
„Бяла карта“ №***** с предоставен и усвоен лимит от 550,00 лв., сключен между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответницата, впоследствие цедирано на „Асес Файнанс“
ООД на 01.07.2014 г., който от своя го е прехвърлил/цедирала/ на настоящия ищец
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД на 11.11.2016 г.
Действително, в заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба е посочена
различна дата на сключване на договора – съответно 12.04.2014 г. и 16.05.2014
г., но съдът приема изложеното от ищеца пред СРС, че се касае за техническа
грешка, тъй като останалите индивидуализиращи вземането белези – страни, предоставена
сума, номер на договор №***** и датите,
на които са извършени двете последващи цесии, напълно съвпадат.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Независимо,
че в цитираното решение се обсъжда валидността на материалноправно изявление за
предсрочна изискуемост, направено от банката чрез връчване на уведомление към
искова молба, връчена на особен представител, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че
мотивите на това решение на ВКС се отнасят в пълна степен за уведомление за
извършена цесия, връчено по аналогичен начин. Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен
интересът на длъжника и да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява
с правата, които получава чрез договора за цесия. В конкретния случай
кредиторът двукратно е направил опит да изпрати уведомление за сключения
договор за цесия лично до длъжника: И в двата случая длъжникът не е проявил
активност да потърси пратките, за които е известен. Ако кредиторът беше решил
да уведоми ответника за извършената цесия с нотариална покана и той не е
намерен на адреса, посочен от него при сключването на договора, и в този случай
нотариусът приложи разпоредбата на чл. чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 ГПК, ал. 1-5 ГПК
уведомлението за извършената цесия щеше да се счита за редовно връчено, без
реално да е достигнало до знанието на длъжника. В съдебното производство е
осъществена именно горната процедура – призоваването е по реда на чл.47 от ГПК,
но е направено нещо повече- назначен е особен представител. Да се приеме в този
случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, означава, че
му се дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение,
а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането си в рамките на
исковото производство, а това противоречи на принципа за равенство на страните
пред закона, закрепен в чл. 9 от ГПК. В правната теория господства мнението,
че особеният представител разполага с всички права, с които разполага и
упълномощеният процесуален представител, с изключение на правото на
разпореждане с предмета на иска, т. е. той не може да прави валидно оттегляне
или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска или отказ от обжалване.
Няма пречка обаче той да приема материалноправни изявления, свързани със
съществуването на едно вече възникнало правоотношение между представлявания и
ищеца, т. е. между страните в процеса. Очевидно това становище е застъпено и в
цитираното по-горе решение на ВКС, в което е направена аналогия между
приеманото за валидно направено изявление за предсрочна изискуемост на
вземането, което не е достигнало лично до знанието на длъжника, а е прието за
такова по силата на законна фикция за надлежно връчване, закрепена в чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 от ГПК. По аргумент на по-силното
основание следва да се приеме, че особен представител, назначен от съда за
охраняване правата на длъжника в граждански процес, провеждан по общия ред,
действащ в защита на интересите на ответника под прекия надзор на съда, може
надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със
съществуващото между страните правоотношение, в това число и уведомление за
извършена цесия, като единственото ограничение за особения представител е да
извършва действия на разпореждане с предмета на делото. Поради изложеното
по-горе съдът приема, че с връчване на исковата молба и приложените към нея
книжа, длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия, което
обстоятелство на основание на основание чл.235,ал.3 от ГПК съдът е
необходимо да вземе предвид при решаване на делото . Решение №198/18.01.19г. по т. д. № 193/18г. на Първо т.о.
на ВКС
Както пред СРС, така и в производството пред
настоящата инстанция ответницата не е оспорила наличието на сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД договор за кредит „Бяла карта“ от 16.05.2014 г., по силата на
който дружеството ѝ е предоставило сумата от 100,00 лв., усвоима чрез
кредитна карта. По делото са представени и три анекса, съответно от 04.09.2014
г.,28.10.2014 г. и от 17.01.2015 г., сключени между „Аксес Файнанс“ ООД и С.Ж.С.,
с които лимитът на предоставената сума по кредитната карта е увеличен
последователно, съответно на 200,00 лв., на 400,00 лв. и 550,00 лв. Макар и да
е посочено, че анексите са към договор за кредит „Бяла карта“ от 12.04.2014 г.
с КИД *****, съдът намира, че същите касаят именно процесния договор от
16.05.2014 г. Извод за това, от една страна, е обстоятелството, че анексите са подписани
от новия кредитор – цесионер „Аксес Файнанс“ ООД, след сключването на посочената
в исковата молба цесия от 01.07.2014 г., въз основа на която „Аксес Файнанс“
ООД е придобило вземанията по договор за кредит от 16.05.2014 г. от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, и от друга страна, факта, че ответницата нито твърди, нито по
делото са събрани доказателства, които да са индиция, че С.Ж.С.е имала друг
сключен договор за кредит с „Изи Асет Мениджмънт“ АД или с „Аксес Файнанс“ ООД.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че ответницата е била валидно
обвързана именно от клаузите на Договор за „Бяла карта“ от 16.05.2014 г. и
горепосочените три анекса.
По отношение настъпването изискуемостта на
усвоения по кредитната карта лимит от 550 лв., относими са разпоредбите на
Раздел І, чл. 3, ал. 1, т. 1 и т. 4 от договора за кредит, според които
кредитополучателят дължи минимална месечна вноска от 15% от максималния размер
на кредита, но не повече от общо възникналото задължение към първо число на
съответния месец, когато то е по-малко от 15% от максималния размер на кредита,
като минималната вноска е дължима между 1-во и 5-то число на месеца.
Предвид уговорения начин на погасяване на
формирания дълг, съдът намира, че с усвояването на пълния лимит на кредитната
карта от 550 лв., за ответницата възниква задължение да заплаща ежемесечно
минимална вноска, в която са включени 15% от усвоената сума, т.е. целият размер
на ежемесечно падежиралата усвоена главница
е станала изискуема най-късно на седмия месец /6 месеца х 15% + 1 месец/,
следващ месеца на пълното усвояване. Независимо че по делото не е установена
точната дата на усвояване на целия лимит, след която е преустановено плащането
на дълга, с оглед позоваването от страна ищеца на обявена предсрочна
изискуемост на 06.04.2016 г., то и следва да се приеме, че най-късно към този
момент целият размер на кредита от 550,00 лв. е бил изтеглен от С.С..
Последната не е оспорила факта на усвояването на сумата, както и че не е
извършвала погашения по възникналото задължение, поради което най-късно от
следващия месец - 05.05.2016 г. ответницата е дължала минимална погасителна
вноска, с включени 15% от дълга по главницата. При това положение цялата главница
е падежирала на седмия месец, т.е. на 05.11.2016 г., която дата се явява преди
момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.03.2017 г.
Следва да се отбележи, че макар ТР № 8/2017
от 02.04.2019 г., по тълк. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС да разглежда въпроса
за присъждането на падежирали вноски по договор за банков кредит, не следва да
бъде игнорирано принципното становище, застъпено в решението, че вноските с
падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските,
станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание
- договора за кредит, поради което позоваването на предсрочната изискуемост не
е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. В този смисъл, заявеното от ищеца, че вземането по процесния договор е
станало предсрочно изискуемо преди иницииране на заповедно производство, по
същността си е твърдение, че претендирането вземане към този момент (подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК) е с настъпил падеж. Ето защо и без правно
значение е, че заявителят се позовава на обявена предсрочна изискуемост, за
която не доказва да е уведомил длъжника преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК, доколкото вземането за главницата вече е било изискуемо.
От приетото в т. 1 от ТР № 8/2017 от
02.04.2019 г., по тълк. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че при предявен иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, следва неправилност на
извода на СРС, че сведената до знанието на длъжника в хода на първоинстанционното
дело обявена предсрочна изискуемост може да бъде зачетена и съобразена при
постановяване на решението. Поначало, релевантно за основателността на иска по
чл. 422 ГПК е само вземането за главницата с падеж, определен или определяем в
договора за кредит или погасителния план, и настъпил към датата на устните
състезания. Независимо от принципно неправилните мотиви, с които СРС е уважил
претенцията за главницата от 550 лв., крайният му извод за основателност на
главното вземане е правилен.
Съгласно разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Доколкото по отношение изводите на СРС за основателността и
дължимия размер на възнаградителната лихва и неустойката, присъдени с
обжалваното решение, не са въведени конкретни оплаквания, въззивният съд не може
да възприема нова фактическа обстановка и не може да формира различни изводи,
като при основателност на главната претенция, дължими се явяват и акцесорните
вземания.
Неоснователно е и възражението на въззивника,
че не е бил уведомен за извършената цесия между цедента „Асет Файнанс“ АД и цесионера
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД цесия на процесното вземане
по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016
г. и Приложение № 1 от 10.01.2017 г. към него. Действително, преди подаването
на заявлението по чл. 410 ГПК не се установява длъжникът да е уведомен за
прехвърленото вземане, но този ефект е настъпил с връчването на исковата молба,
доколкото към нея са били приложени уведомление, че вземането е прехвърлено,
подписано от цесионера, както и нотариално заверено пълномощно (л. 26 от делото
на СРС), по силата на което „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД е
упълномощена от цедента „Асет Файнанс“ АД да извършва уведомяването по чл. 99,
ал. 3 ЗЗД. По аргумент от чл. 235, ал. 3 ЗЗД, уведомяването в хода на висящото
исково производство е факт с правно значение, който следва да бъде взет предвид.
/в този смисъл е и разрешението дадено Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д.
№ 5759/2014 г., ІІІ Г.О. на ВКС, Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014
г., ІІ Т.О. на ВКС/
Предвид датата на сключване на договора за
кредит (16.05.2014 г.), от който момент реално е било възможно усвояването на
кредитния лимит, а от следващия месец и начисляването на лихви и неустойки, то
и е видно, че не е настъпила общата петгодишната погасителна давност за
главницата, както и предвидената в чл. 111, б. „б“ и „в“ от ЗЗД тригодишна
давност за вземанията за възнаградителна лихва и неустойка, тъй като заявлението
по чл. 410 ГПК е подадено на 20.03.2017 г. и давността е била прекъсната (арг.
от чл. 422, ал. 1, вр. чл. 116 ЗЗД.
С оглед гореизложеното и пари съвпадане на
крайните изводи, макар и по различни съображения, обжалваното решение следва да
бъде изцяло потвърдено в обжалваната му част.
При този изход на спора, на въззиваемият - ищец следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., с оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69,
ал. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №362886 от 16.03.2018 г., постановено по гр.д. № 67473/2018 г.,
СРС, 85-ти състав. в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната си част е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА С.Ж.С., ЕГН **********, с адрес ************, да заплати на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, р-н „Оборище“, ул. „*********на основание чл.78, ал. 8 ГПК,
сумата от 100,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред
СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: