№ 1723
гр. София, 04.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100509279 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Е. В. А. срещу решение от 26.04.2022
г. по гр.д. №59057/2021 г. на Софийския районен съд, 180 състав, в частта, в която е
признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и
чл.86 ал.1 ЗЗД, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 449,87
лв. – главница, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия
за периода мес.06.2018 г. - мес.04.2020 г., за имот с аб. №132955, представляващ ап.9,
находящ се в гр. София, жк. ****, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК - 23.07.2021 г., до окончателното изплащане, 32,51 лв. – цена на
извършена услуга „дялово разпределение“ за периода мес.06.2018 г. - мес.04.2020 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 23.07.2021 г., до
окончателното изплащане, и 59,57 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода 15.09.2018 г. – 13.07.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №43221/2021 г. по описа на СРС, 180 състав, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо и неправилно – постановено при
нарушение на процесуалния и материалния закон. Сочи, че е налице недопустимост на
производството, тъй като има нарушение на процесуалноправната легитимация на
ответника, тъй като ответник може да бъде потребителят на топлинна енергия - ЕС на
топлофицираната сграда. Поддържа, че по делото не е доказано реалното извършване на
процесната услуга, респ. размера на доставената топлинна енергия, както и наличието на
валиден договор за извършването на дяловото разпределение с ФДР. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили обжалваното решение и да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира разноски.
1
Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1
ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Третото лице-помагач „Техем Сървисис” ЕООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
не взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените установителни
искове за отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, и в частта, в която е
отхвърлен изцяло предявеният установителен иск за мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение, поради което решението е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са
доводите на въззивника, че е нарушена пасивната процесуалноправна легитимация.
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото
на иск, за наличието на която съдът следи служебно. Дали обаче ищецът е потребител на ТЕ,
респ. дали дължи заплащането на паричната и равностойност, касае материалната
легитимация и се отразява на основателността на иска, а не на неговата допустимост.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната
връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни
– топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия
се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в
един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1
ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е
подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка,
поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители
на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след
публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за
възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната
връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме,
че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата
на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът не е оспорил обстоятелството, че е
2
собственик на процесния недвижим имот, а и това обстоятелства се установява от
представения нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот №54, т.VІ, н.д.
№1027/02.11.1999 г. на нот. Стилиян Тютюнджиев. Разпоредбите на ЗЕ императивно
установяват кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – право на
собственост или вещно право на ползване. Съгласно цитираното от въззивника във
въззивната жалба ТР №2/2026 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 вр. пар.1 ДР на ЗЗП. В
мотивите на същото ТР е посочено, че противоречие между ЗЕ и ЗЗП няма, защото и двата
нормативни акта изискват искане /съгласие/ от потребителя на топлинна енергия такава да
му бъде доставяна, за да възникне за него задължение за плащането и. Различен е само
субектът, който прави искането при доставката на централно отопление в сгради под режим
на ЕС, като това е обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват
между титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху отделни
обекти в такива сгради, т.е. изводът е, че облигационната връзка по договора за продажба на
топлинна енергия е между топлопреносното дружество и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот.
В конкретния случай от събраните по делото писмени доказателства и от
заключението на СТЕ, която и настоящият съдебен състав кредитира изцяло, се установява,
че процесната сграда е била топлофицирана, като ищецът е доставил в абонатната станция
на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер, респ.
ответникът като собственик на процесния апартамент е ползвал топлинна енергия.
При тези данни следва да се приеме, че между страните е възникнало преди и към
процесния период облигационно отношение по продажба на топлинна енергия при
условията на специалните нормативни актове, както правилно е приел и СРС.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на
метрологичните изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ разпределението на отчетената от
общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по
системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода
нормативна уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в конкретния случай
дяловото разпределение е извършено от „Директ“ ООД правилно и съобразно нормативните
изисквания. Липсата на валиден през процесния период договор за дялово разпределение за
процесния период не може да доведе до извод, че потребителите на ТЕ не дължат цената на
потребената от тях ТЕ, тъй като в тази хипотеза доставчикът е длъжен да отчита
потребените количества ТЕ по реда на чл.61 ал.3 Наредба №16-334/2007 г. или по реда на
чл.58 ал.5 вр. ал.3 т.2 Наредба №2 за топлоснабдяването /отм./.
От заключенията на СТЕ и ССчЕ се установява, че общата дължима от ответника
сума за топлинна енергия за периода мес.06.2018 г. - мес.04.2020 г. възлиза на 449,87 лв., а
сумата за дялово разпределение за периода мес.06.2018 г. - мес.04.2020 г. – на 32,51 лв., а от
заключението на ССчЕ – размерът на лихвата за забава върху главницата за ТЕ за периода
15.09.2018 г. – 13.07.2021 г. – на 59,57 лв.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
3
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3810 от 26.04.2022 г., постановено по гр.д.
№59057/2021 г. по описа на СРС, ГО, 180 състав.
ОСЪЖДА Е. В. А., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Ястребец“ №23Б, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца
„Техем Сървисис” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4