№ 1671
гр. Бургас, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ
при участието на секретаря МИЛЕНА ХР. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело №
20252120100555 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по молба на „АПС Бета България“ ЕООД против К. В.
Ч., с която са предявени три установителни иска по чл.422 от ГПК.
С определение № 2017/03.04.2025 г. съобщението, с което са изпратени на ответника
книжата по делото за отговор, е приложено като редовно връчено и му е назначен особен
представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК, като с определение № 2509/30.04.2025 г. за
такъв е назначен адвокат В. К..
В законоустановения срок по делото особеният представител депозира отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли.
В съдебно заседание процесуален представител на ищцовото дружество не се явява.
Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, депозира писмено
становище, с което моли съда да уважи исковите претенции, като присъди на страната
сторените по делото разноски.
В съдебно заседание особеният представител моли съда да отхвърли исковете.
Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
На 05.02.2022 г. е сключен договор за потребителски кредит № *** (за краткост
Договора) между „***“ ЕАД, в качеството на кредитор, и К. В. Ч., в качеството на
кредитополучател. Според Договора: общият размер на предоставения кредит е 2829,64
лева, в която сума се включват 2500 лева кредит и 329,64 лева застрахователна премия;
1
срокът на кредита е 24 месеца; лихвен процент по кредита – 39,77 %; годишен процент на
разходите (ГПР) по кредита – 47,88 %; общ размер на всички плащания – 4180,56 лева.
Договорът е сключен при предоставено от ответника обезпечение под формата на договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице („поръчител“) – в
случая с „***“ ЕООД.
За обезпечаване на вземанията по Договора е сключен договор за предоставяне на
поръчителство от 05.02.2022 г. с поръчител „***“ ЕООД и потребител ответникът Ч., по
силата на който дружеството се задължава да сключи договор за поръчителство с „***“ ЕАД,
за да отговаря солидарно с потребителя за всички задължения по Договора. По договора за
поръчителство се дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 2915,42 лева, което е
платимо на месечни вноски с падеж, който съвпада с броя и падежа на вноските по
Договора.
По делото е приета като доказателство разписка за извършено плащане от 05.02.2022
г. (паричен превод към EasyPay) с наредител „***“ ЕАД и получател К. В. Ч. за сумата от
1031,18 лева.
На 06.07.2023 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
със страни, от една страна, „***“ ЕАД и „***“ ЕООД (цеденти) и, от друга страна, „АПС
БЕТА България“ ЕООД (цесионер), по силата на който вземанията на цедентите по Договора
са прехвърлени на цесионера (за краткост Договор 1). Според Договор 1 цедентите
упълномощават цесионера, който се задължава от името на цедентите да изпраща писмени
уведомления за сключената цесия до длъжниците. По делото са приети две пълномощни, с
които „***“ ЕАД и „***“ ЕООД упълномощават ищцовото дружество да уведомява
длъжниците, описани в приложение към Договор 1, сред които е ответникът Ч.. По делото е
прието като приложение към исковата молба уведомление за цесия, което изхожда от
ищцовото дружество, адресирано до длъжника ответник, съдържащо информация за цесията
и което е получено от ответника, заедно с книжата по делото.
На 05.09.2024 г. е подадено заявление от ищеца за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу Ч., по което е образувано ч. гр. дело №
***/2024 г. по описа на СРС, което е прекратено и изпратено по подсъдност на БРС, пред
който е образувано ч. гр. дело № ***/2024 г. по описа на този съд. На 12.11.2024 г. съдът
издава заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № ***, с която
разпорежда длъжникът (ответник в настоящото дело) да заплати на дружеството следните
суми: 2829,64 лева – главница по Договора, 1083,91 лева – договорна лихва за периода от
05.02.2022 г. до 20.02.2024 г., 594,91 лева – обезщетение за забава за периода от 05.02.2022 г.
до 28.08.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.09.2024 г. до
изплащане на вземането. Заявлението на дружеството е отхвърлено за вземане в размер на
2428,81 лева – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, и за вземане в
размер на 129,21 лева, лихва за забава по договора за поръчителство за периода от
05.02.2022 г. до 28.08.2024 г. с отделно разпореждане № 12473/12.11.2024 г. Тъй като
длъжникът е уведомен за заповедта за изпълнение на основание чл.47, ал.5 от ГПК, на
2
основание чл.415 от ГПК на заявителя е указано да предяви установителен иск.
По доказателствата:
Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото писмени доказателства.
При така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Предявени са в условията на кумулативно обективно съединяване установителни
искове с правно основание чл. 422, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.9 от ЗПК и чл. 86, ал.1 от
ЗЗД.
По уведомяването на ответника за цесията:
Ответникът е уведомен за цесията в хода на настоящото производство, като мотивите
за това са следните:
Видно от съдържанието на уведомлението за цесия (л.43 от исковото производство),
то изхожда от ищеца, т.е. от „новия“ кредитор. Допустимо е по силата на принципа на
свободата на договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД, предишният кредитор (цедентът) да
упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 ЗЗД - в този смисъл Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т.
о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. Доколкото
законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане следва да се зачете – в този смисъл Решение № 123
от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о. Без значение е обстоятелството, че
ответникът е представляван от особен представител (аргумент от решение № 198 от
18.01.2019 г. по т. д. № 193/18 г. на ВКС, първо т. о.), т.е. е налице връчване на
уведомлението за цесията на ответника чрез назначения му особен представител с
получаване на препис от исковата молба с приложенията й, поради което цесията е
произвела действие по отношение на ответника.
По съществото на спора:
Ищецът основава вземанията си на договор за кредит, като се твърди, че той е
сключен по реда на ЗПФУР, т.е. касае се за електронен документ.
С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът указа на ищеца, че в негова
тежест е да докаже, че Договорът е подписан от Ч. с електронен подпис. Според
разпоредбата на чл.184, ал.1 от ГПК електронният документ може да бъде представен
възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната. Следователно не
съществува пречка за ищеца да представи Договора на хартиен носител, което той е сторил.
Според Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г.,
ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на
правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния
3
спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна само, ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Ето защо, за да
прецени дали исковете са основателни, съдът следва да установи, че вземанията произтичат
от действителен договор за кредит. Доколкото ЗПК (чл.5, ал.9) урежда предоставяне на
потребителски кредит от разстояние, а Закон за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР) има за цел да осигури защитата на потребителите при предоставяне на
финансови услуги от разстояние (чл.2 от същия), то следва да се приеме, че ЗПК е приложим
в случая.
Ако Договорът не е подписан от потребителя, той би бил недействителен – аргумент
от чл.22 от ЗПК. По делото липсват каквито и да е доказателства, че Договорът е подписан
от ответника с електронен подпис (върху хартиения препис от Договора липсва каквото и да
е отбелязване, че той е подписан от потребителя по какъвто и да е начин), поради което
следва да се направи извод, че Договорът е недействителен.
На следващо място, според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Формално е изпълнено изискването и
ГПР е посочен в Договора, но размерът му не е правилно определен, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, сключен от потребителя с „***“ ЕООД, което възнаграждение потребителят
е длъжен да заплаща разсрочено на всяка падежна дата на кредита, независимо от това дали
погасява редовно кредита си. След като Ч. е избрал да предостави обезпечение чрез
сключване на договор за предоставяне на поръчителство, какъвто е настоящият случай, то
възнаграждението по този договор несъмнено представлява „общ разход по кредита“ по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде
включено при изчисляване размера на ГПР.
Според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга
(какъвто е процесният случай), попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да
бъде включено в ГПР по Договора, което очевидно не е сторено. Така Договорът не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от
Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК
Договорът е недействителен, поради което потребителят връща само чистата стойност на
4
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита по силата на чл. 23 от ЗПК –
аргумент от решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23.
На последно място, според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23
съдът може да извършва преценка за евентуално неравноправен характер на клаузите на
договор за поръчителство, при положение че потребителят е сключил този договор
едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор
задължение, че поръчителят е избрано от кредитора лице и че разходите за поръчителство се
дължат едновременно с вноските по заем, какъвто е процесният случай. С доклада по делото
съдът указа на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в договора за кредит и
в договора за предоставяне на поръчителство. Клаузата за заплащане на възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от
ЗПП. Този извод следва от обстоятелството, че с посочената клауза е уговорено
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство да се дължи, независимо
дали отговорността на поръчителя е ангажирана от евентуално неизпълнение на длъжника
или не, като размерът на възнаграждението от 2915,42 лева е по-голям от размера на
предоставения кредит – 2829,64 лева. В този смисъл, уговорката за заплащане на
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство не отговаря на изискванията
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на потребителя и
търговеца-поръчител, поради което тази клауза е неравноправна – в този смисъл
Определение № 261028 от 16.12.2020 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № 2805/2020 г.,
Определение № 2543 от 29.10.2020 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № 1996/2020 г.
Клаузата за възнаграждение на поръчителя не е индивидуално уговорена, тъй като е
определена от поръчителя предварително. Нещо повече, няма никакви разяснения в
договора как се определя възнаграждението и защо трябва да бъде точно в този размер.
След като клаузата е неравноправна и не е индивидуално уговорена, тя е нищожна (чл.146,
ал.1 от ЗЗП).
Ето защо ищецът няма вземания по Договора за договорна лихва и за обезщетение за
забава в размер на законната лихва и тези искове следва да бъдат отхвърлени.
Дружеството има право да получи само чистата стойност на кредита. По нейната
дължимост съдът приема следното:
Според Договора общият размер на предоставения кредит е 2829,64 лева. Ищецът
представя разписка за извършено плащане от 05.02.2022 г. (паричен превод към EasyPay) с
наредител „***“ ЕАД и получател К. В. Ч. за сумата от 1031,18 лева, т.е. за сума много по-
малка от предоставения кредит. Цитираният документ няма характер на разписка за
получаване на сумата, а удостоверява извършването на паричен превод от заемодателя към
EasyPay, с нареждане за плащане на сумата на заемателя Ч.. От документа не може да се
изведе категоричен извод, че основанието за плащане на сумата е именно Договорът.
Ищецът не е представил документ, имащ характера на разписка, който да
удостоверява по несъмнен начин, че Ч. е получил лично сумата от офис на EasyPay. Ето
5
защо, нареждането на сумата от ищеца към EasyPay не представлява доказателство за
реалното й получаване от Ч. (в този смисъл Решение № 88 от 12.02.2025 г. на ОС - Бургас по
в. гр. д. № 1778/2024 г., Решение № 460 от 13.06.2025 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. №
608/2025 г.).
Предвид изложеното следва да се приеме, че ищецът не доказа и да има вземане за
главница (чистата стойност) по Договора, поради което и този иск следва да бъде отхвърлен.
По въпроса за разноските:
При този изход на делото право на разноски има само ответникът, но няма
доказателства за направени такива, поради което разноски не следва да му се присъждат.
Ищецът няма право на разноски.
Мотивиран от горното Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС БЕТА България“ ЕООД, ЕИК – *********, искове
за приемане за установено, че К. В. Ч., ЕГН – **********, с последен известен адрес гр. ***,
дължи на дружеството следните суми по договор за потребителски кредит № ***/05.02.2022
г.: 2829,64 лева (две хиляди осемстотин двадесет и девет лева и шестдесет и четири
стотинки), представляваща главница, ведно със законната лихва от 05.09.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането; 1083,91 лева (хиляда осемдесет и три лева и
деветдесет и една стотинки), представляваща възнаградителна лихва за периода от
05.02.2022 г. до 20.02.2024 г.; 594,91 лева (петстотин деветдесет и четири лева и деветдесет и
една стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода от 05.02.2022 г. до
28.08.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр. дело № ***/2024 г. по описа на БРС.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
6