РЕШЕНИЕ
№ 260828
15.03.2021 година,
град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, V граждански
състав, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди
двадесет и първа година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при
участието на секретаря Петя
Мутафчиева,като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 12228 по описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано въз основа на искова молба от М.А.Н., ЕГН **********,***
против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис
40 -46 , с която са предявени
кумулативно съединени искове с правна квалификация по
и чл.55, ал.1, предл. първо
ЗЗД във вр. счл.26, ал. ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на
сумата от 50 лв.- главница, представляваща недължимо платена сума по клауза
за неустойка по Договор за паричен заем № *** от
25.06.2016 г. и сумата от 20 лв. – главница, представляваща недължимо платена
по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № *** от
01.02.2017 г., ведно със законна лихва върху тези суми, считано от
датата на предявяване на исковата молба -25.09.2020г. до окончателното й
изплащане. Претендира разноски.
В
съдебно заседание от 24.02.2021 г. е допуснато изменение на предявените искове,
като искът за връщане на сумата от 50 лв. по Договор от 25.06.2016 г. е
увеличен до размера на сумата от 223,08 лв,. а искът за връщане на сумата от 20
лв., недължимо платена по Договор от 01.02.2017 г. е увеличен до размер от
89,17 лв.
Ищецът посочва,
че на 25.06.2016 г. е сключила с ответника договор за паричен заем, по силата
на който е получила в заем сумата от 750 лева. Била уговорена и възнаградителна
лихва от 40 %, а годишният процент на разходите бил в размер на 47,84 %. В
договора се сочи, че е отразен обща сума за плащане в размер на 788, 04 лв. В
чл. 4 от договора ищецът сочи, че е предвидено, ако в тридневен срок от
подписването му, не учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова
гаранция или поръчител, то дължи неустойка в размер на 223,08 лв. В тази връзка
се сочи, че общата сума за заплащане, заедно с тази неустойка е предвидено в
договора да се заплати на ответника чрез 12 седмични погасителни вноски, всяка
в размер от 84,26 лв. за периода от 03.07.2016 г. до 18.09.2016 г. Твърди се,
че така описаните суми са изцяло погасени от ищеца.
Ищецът посочва, че на 01.02.2017 г. е сключила с
ответника друг договор за паричен заем, по силата на който е получила в заем
сумата от 300 лева. Била уговорена и възнаградителна лихва от 40 %, а годишният
процент на разходите бил в размер на 46,70 %. В договора се сочи, че е отразен
обща сума за плащане в размер на 315,24 лв. В чл. 4 от договора ищецът сочи, че
е предвидено, ако в тридневен срок от подписването му, не учреди обезпечение на
задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител, то дължи неустойка в
размер на 89,16 лв. В тази връзка се сочи, че общата сума за заплащане, заедно
с тази неустойка е предвидено в договора да се заплати на ответника чрез 12
седмични погасителни вноски, всяка в размер от 33,70 лв. за периода от
10.02.2017 г. до 28.04.2017 г. Твърди се, че така описаните суми са изцяло
погасени от ищеца.
Твърди се, че
договорите са недействителни на
специалните основания на чл. 22 ЗПК, като не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т.9 ЗПК, като договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави.
Твърди се нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй
като в договорите не е посочен начин на изчисляване на ГПР и липсва каквато и
да била яснота по какъв начин е формирана същият респ. общата дължима сума по
него. Цитират се законови норми във връзка с ГПР.
Твърди се, че неустойката е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение
на добрите нрави, изразяващо се в
посочените в исковата молба обстоятелства. На първо място се посочва, че поръчителството
или поемането на солидарно задължение по договора за кредит, следва да бъде
учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник,
следва да представят на кредитното дружество обилна документация, която е
невъзможно да бъде събрана в рамките на определение тридневен срок. Освен това
се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на правила в договора, по които
да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от
непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. В тази
връзка се сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението
на задълженията на страните по договора са покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1
ДР ЗПК). Сочи се недействителност на клаузата за неустойка и на основание чл.
21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по своето същество
се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК
– ГПР да не е по – висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочва се
противоречие на клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната
разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Моли се исковете да се уважат. Претендират се
разноски.
Ответникът оспорва твърденията на ищеца за
недействителност на договорите за заем на сочените в исковата молба основания.
Оспорва
да е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, като се сочи,
че ГПР и ГЛП са ясно посочени в
договорите. Твърди се, че е спазена и императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Посочва, че ГПР посочен ясно, като е
спазен механизмът за пресмятане на ГПР.
Оспорват се твърденията и за недействителност на
клаузата за неустойка, доколкото същата не противоречи на добрите нрави, като
преценката за това следва да се направи на база цялата сума, дължима по
договора, която не се достига от неустойката. Още повече, че чл. 19, ал. 4 ЗПК
не е нарушен.
Относно целите на уговорената неустойка се
посочва, че с нея се цели обезпечаване на поемане на риска от неизпълнение на задължението за
погасяване в срок на задълженията по сключения договор. В тази връзка се сочи,
неустойката се дължи при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение . Оспорва се твърдението, че
неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се създават
задължения, които по своето същество се покриват от ГПР, като ищецът не взема
предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, в която е предвидено, че при
изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят изплаща при
неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Оспорва да е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 33 ЗПК.
Прави възражение за липса на предпоставките по чл. 38 от Закона за
адвокатурата, като прави доказателствени искания в тази насока. Моли исковете
да се отхвърлят. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от представените
доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е
сключил на 25.06.2016 г. с ответника – финансова институция договор за
потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 750 лв., която е следвало да върне
ведно с договорна лихва или общо сумата от 788,04 лв. чрез заплащане на 12 седмични
вноски за периода от 03.07.2016 г. до 18.09.2016 г. Видно от приетия договор,
уговореният ГЛП е в размер от 40%, а ГПР е в размер на 47,84 %. Ищецът не
спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 750 лв.,
като изрично е заявил това в чл. 3 от договора.
Не се оспорва и, че ищецът е
заплатил по договора обща сума в размер от 999,75 лв., като с тази сума е
погасена главница в размер на 750 лв., възнаградителна лихва в размер от 26,67
лева и неустойка в размер на 223,08 лв.,
като в тази връзка е и приетата по делото справка за извършени плащания. Не се
спори и, че сумата е платена преди крайния падеж, а именно: на 05.08.2016 г.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 223,08 лв. на вноски от по 18,95 лв., които се добавят към размера на
месечните погасителни вноски. Не е представен погасителен план по договора,
като датите и падежите на вноските за главница и лихва са отразени в чл.2 от
договора за кредит, а падежите и размерите на вноските за заплащане на
предвидената в чл. 4, ал. 2 неустойки са уговорени в същата разпоредба, която
предвижда, че седмичния размер е 18,95 лв. и сумата се запалща с всяка
погасителна вноска т.е. на падежа на погасителната вноска.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с
непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави
членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на
Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите
членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а
именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
Не е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка съдът не поддържа
становището си изразено в предходно постановените решения и изменя същото,
съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита,
че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се
формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са
посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая
към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената
в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение
на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП в размер на 40% , а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
На основание гореизложеното съдът
счита, че договорът за кредит не е недействителен поради нарушение на
императивните разпоредби на ЗПК, като следва да се разгледа соченото от ищеца
самостоятелно основание за недействителност на клаузата за неустойка поради
противоречие с добрите нрави.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 223,08 лв. Така предвиденият размер е близо 30
% от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен
характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това
въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от
договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с 30 % от заетата сума.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В
случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на
обезпечение. Задължението за
предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга
пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му
кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за
вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора.
На основание
гореизложените доводи и предвид недействителността на клаузата за неустойка на
самостоятелно основание, съдът счита, че искът за връщане на сумата от 223,08
лв. платена по клауза за неустойка по Договор за кредит от 25.06.2016 г. се
явява основателен и доказан и следва да се уважи.
Следва да се
разгледа и искът за връщане на сумата от 89,16
лв. – платена по клауза за неустойка по договор за кредит от 01.02.2017
г.
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключил на 01.02.2017 г.
с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по
силата на който му е предоставена в заем сумата от 300 лв., която е следвало да
върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 315,24 лв. чрез заплащане на
12 седмични вноски за периода от 01.02.2017 г. до 28.04.2017 г. Видно от
приетия договор, уговореният ГЛП е в размер от 40%, а ГПР е в размер на 46,70
%. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от
300 лв., като изрично е заявил това в
чл. 3 от договора.
Не се оспорва и, че ищецът е
заплатил по договора обща сума в размер от 404,40 лв., като с тази сума е
погасена главница в размер на 300 лв.,
възнаградителна лихва в размер от 15,24 лева и неустойка в размер на 89,16 лв., като в тази връзка е и приетата по
делото справка за извършени плащания.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 89,16 лв. на вноски от по 7,43 лв., които се добавят към размера на
месечните погасителни вноски. Не е представен погасителен план по договора,
като датите и падежите на вноските за главница и лихва са отразени в чл.2 от
договора за кредит, а падежите и размерите на вноските за заплащане на
предвидената в чл. 4, ал. 2 неустойки са уговорени в същата разпоредба, която
предвижда, че седмичния размер е 7,43 лв. и сумата се запалща с всяка
погасителна вноска т.е. на падежа на погасителната вноска.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с
непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави
членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на
Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите
членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а
именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на
лихвата и другите разходи по кредита.
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
Не е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка съдът не поддържа
становището си изразено в предходно постановените решения и изменя същото,
съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита,
че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се
формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са
посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая
към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП в размер на 40% , а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
На основание гореизложеното съдът
счита, че договорът за кредит не е недействителен поради нарушение на
императивните разпоредби на ЗПК, като следва да се разгледа соченото от ищеца
самостоятелно основание за недействителност на клаузата за неустойка поради
противоречие с добрите нрави.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 89,16 лв. Така предвиденият размер е близо 30
% от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер
и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора
изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за
представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с 30 % от заетата сума.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В
случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение
има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение
на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това
задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и
относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при
изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който
е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за
начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави
и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции,
тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора.
На основание
гореизложените доводи и предвид недействителността на клаузата за неустойка на
самостоятелно основание, съдът счита, че искът за връщане на сумата от 89,16
лв. платена по клауза за неустойка по Договор за кредит от 01.02.2017 г. се
явява основателен и доказан и следва да се уважи.
Съдът счита
за основателни исканията за присъждане на законна лихва върху уважените
главници, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното им
изплащане.
С оглед
изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т.
2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер, съобразно размера на
уважения иск, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на стойност 600 лв., включваща сумата от по 300 лв. по всеки
от предявените искове, която сума следва да се присъди в полза на адвокатско
дружество ***.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати ищеца и сумата от 100 лв.- разноски за заплатена държавна такса.
На основание горните доводи.
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********,
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да
заплати на М.А.Н., ЕГН **********,*** сумата от 223,08
лв.- главница, представляваща недължимо платена сума по клауза за неустойка
по Договор за паричен заем № *** от 25.06.2016 г. и сумата от 89,16 лв.
– главница, представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор
за паричен заем №*** от 01.02.2017 г., ведно със законна лихва върху
тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба -25.09.2020г. до
окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер общо от 100
лв., включващи платена държавна такса.
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър
Център, ет. 2, офис 40 -46 ДА ЗАПЛАТИ НА
Адвокатско дружество „***“, Булстат
*********, гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“ № 1 сумата от 600 лв. – общ размер на адвокатско
възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна
правна помощ.
Присъдените суми да
се преведат по банковата сметка в ***.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
/Дафина
Арабаджиева/
Вярно с оригинала.
ПМ