Производството е по реда на глава дванадесета от АПК във вр. с чл.63в от ЗАНН.

Делото е образувано по жалба от Директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, подадена чрез пълномощник, против Решение №20/09.02.2024г., постановено по АНД №610/2024г. по описа на Районен съд – Харманли.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспореното съдебно решение като постановено при наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 вр. ал.2 от НПК. Излагат се съображения за правилно квалифициране на вмененото нарушение, противно на приетото от районния съд. От друга страна, дори и да се приемела неправилна правна квалификация на нарушението, следвало районният съд да го преквалифицира. Неправилен бил и изводът на съда за допуснато нарушение при описанието на деянието. В АУАН и в НП мястото на извършване на деянието било посочено точно и ясно като неупоменаването на тол сегмент не представлявало процесуално нарушение предвид означаването на пътя и точния километър.

Предвид изложеното, се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди НП. В случай, че се приеме неправилна правна квалификация на нарушението, се прави искане делото да се върне за разглеждане от друг състав. Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции.

От Директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, чрез пълномощник е подадена и частна жалба срещу Определение №94/07.06.2024г. , с което е оставено без уважение искането му за изменение на първоинстанционното решение в частта му на разноските. В същата се излагат съображения за незаконосъобразност и неправилност на определението, поради постановяването му в нарушение на закона. Прави се искане определението да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли претенцията на М. К. за присъждане на разноски или да му се присъдят такива в размер под нормативноустановения минимален такъв и без ДДС.

В допълнително депозирана чрез пълномощник молба, се поддържат доводите, изложени в касационната жалба и в частната касационна жалба. Навеждат се допълнителни съображения за пропорционалност на наложената глоба от 1800лв. В случай, че се приеме непропорционалност на наказанието, се прави искане размерът на глобата да се измени като се определи пропорционален такъв. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Ответникът – М. К., чрез процесуален представител, в депозирани отговори на касационната жалба, и на частната жалба, в писмена защита, както и в допълнително писмено становище, излага съображения за неоснователността им, и моли обжалваните съдебни актове да се оставят в сила. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение съгласно представен списък.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

С Решение № 20/09.02.2024г. по АНД № 610/2023г., Районен съд – Харманли е отменил НП № BG17042023/1000/P8-1169/11.09.2023г., издадено от Директора на Национално тол управление към Агенция "Пътна инфраструктура", с което на М. К. – гражданин на ***, за нарушение на чл. 179, ал. 3а от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ е наложено административно наказание "глоба" в размер на 1 800. 00 лв.

За да постанови този резултат, районният съд е приел, че АУАН и НП били издадени от компетентни органи, в сроковете по чл. 34, ал.1 и ал.3 от ЗАНН, но при неспазване на чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, тъй като деянието не било квалифицирано с надлежната административнонаказателна разпоредба, а била посочена като нарушена санкционната норма на чл.179, ал.3а от ЗДвП, което представлявало съществено нарушение на процесуалните правила. Липсата на посочена материалноправна разпоредба не позволявала преквалифициране на деянието. Не било спазено и изискването на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН, тъй като в НП не било ясно мястото на нарушението, като посочването на пътя само с номер и километри, независимо от препращането към Решение №101/20.02.2020г. на МС, възпрепятствало съда и наказаното лице да разберат за кой точно участък от пътя става дума, съотв. за кой точно сегмент от пътя не била заплатена тол такса.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Съображенията за това са следните:

В нормата на чл. 139, ал.7 от ЗДвП е регламентирано, че водачът на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от ЗП е длъжен преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената пътна мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за установяване на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл. 10, ал.1, т.2 от ЗП, освен когато тези задължения са изпълнени от трето лице.

Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗП предвижда, че за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние, като в т. 2 е посочено, че таксата за изминато разстояние - тол такса се отнася за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3.

Според чл. 179, ал.3а от ЗДвП водач, който управлява пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал.3 от ЗП по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на ЗП, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, се наказва с глоба в размер 1 800 лв.

Съгласно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури "Държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. "

С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по съединени дела C-497/15 и C-498/15 е прието, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Съгласно Решение на Съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело С-61/23, тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в нея изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер.

В случая наказанието за извършеното от касационния ответник административно нарушение на чл.179, ал.3а от ЗДвП е определено във фиксиран размер. В закона не е предвидена възможност за преценка с оглед възможните фактически хипотези като например частично или пълно неплащане на дължимата по чл. 10, ал.1, т.2 от ЗП такса, дали това се дължи на умишлени действия и от кого са извършени те, дали са в резултат на грешка и причините за проявата й, нито се съобразяват изминатото разстояние, какъв точно е размерът на дължимата пътна такса.

Ето защо настоящият състав на съда намира, че наложената санкция с отмененото от съда НП във фиксиран размер се явява в противоречие с принципа, заложен в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година, която норма, като такава на общностното право, е с приоритет.

Невъзможността за определяне на наказание, съобразно специфичните обстоятелства във всеки отделен случай е коментирана и в т. 49 на същото решение, където е посочено, че единственото предвидено в системата (от наказания в националното законодателство) адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното превозно средство, която се определя въз основа на броя на осите му, но това адаптиране не отчита характера и тежестта на извършеното нарушение. В тази насока тълкуването продължава в т. 50 от решението, където СЕС е приел, че при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на ТОЛ таксата за даден маршрут.

Заложеният в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година принцип на съразмерност не е транспониран в нормата на чл. 179, ал. 3б ЗДвП, а съдът не следва да я тълкува и прилага в смисъла, посочен в представената от касатора писмена защита, доколкото законодателят не е предоставил възможност на съдилищата да намалят размера на наказанието, като наложат такова под определения в закона размер, а и най-вече с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл. 49, § 1 от ХОПЕС, така и в националното ни право – чл. 2, ал. 1 ЗАНН.

При това положение и в изпълнение задължението си да съобрази правото на Съюза в неговата цялост, съдът приема, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП следва да се остави без приложение в конкретната хипотеза, като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза краен резултат.

Гореизложеното прави ненужна проверката на обжалваното решение по отношение на другите наведени от касатора доводи за постановяването му в нарушение на закона, доколкото при обсъждането им и дори евентуалното им приемане за основателни, не би се стигнало до по различен резултат с оглед задължителния характер на цитираните вече решения на СЕС.

По тези съображения съдът намира, че в случая не е налице поддържаното касационно основание, поради което касационната жалба се явява неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

По частната жалба:

Частната жалба срещу Определение №94/07.06.2024г. е допустима, а разгледана по същество, е неоснователна.

С постановеното по АНД №610/2024г. по описа на Районен съд – Харманли решение, АПИ е осъдена да заплати на М. К. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 576 лв с ДДС. Сумата е присъдена след уважаване на направеното от АНО възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение като е определена в минималния размер по чл.18, ал.2 вр. чл.7, ал.2 т.2 от Наредба 01/09.07.2004г. и след включване на дължимия ДДС съгласно пар.2а от ПЗР на същата наредба.

С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на Директора на Национално тол управление към АПИ с искане да се измени решението в частта му на разноските като не се присъдят такива или същите да се присъдят в минималния нормативноустановен размер.

За да постанови този резултат, съдът е приел за неоснователно оплакването на АНО, че не може да се установи от кого е заплатена сумата по издадената фактура №**********/24.10.2023г. Посочил е, че във фактурата ясно са посочени имената на платеца, както и че сумата по същата е преведена във връзка с изготвяне и подаване на жалба срещу НП № BG17042023/1000/P8-1169/11.09.2023г., и за осъществяване на процесуално представителство в новообразуваното дело, извършване на всички правни и фактически действия до момента на приключване на производството пред настоящата / в случая пред районния съд/ инстанция.

Така приетото от районния съд изцяло се споделя от настоящата инстанция.

Неоснователно е оплакването на частния касатор, че липсва банков документ, доказващ извършеното плащане. Такъв по делото е наличен и това е банков суифт, видно от който, на 24.10.2023г. е наредена сумата от 370 евро по банковата сметка на адвокатско дружество „Л. и пратньори“, посочена в Договор за правна помощ от 18.10.2023г., което дружество е осъществило правната защита и процесуално представителство пред районния съд чрез упълномощените адвокат Л. и адв. А.. В суифта е посочен номера на издадената при сключване на договора за правна помощ проформа фактура, а именно №**********, в която фигурира името на М. К. като „купувач“ на правната услуга. Посочен е и номера на ППС, управлявано от М. К. и във връзка с чието движение е съставен АУАН и е издадено НП. За извършеното заплащане на адвокатския хонорар, с включен ДДС, е налице е и фактура №********** /24.10.2023г. , в която изрично фигурира като получател М. К.. Така установеното, независимо от обстоятелството, че суифта не е представен с превод на български език, а плащането е извършено чрез трето лице, е достатъчно да се приеме, че разноски в полза на страната, за която производството е приключило благоприятно, се дължат.

Неоснователно е и оплакването, че липсват доказателства за регистрация на адвокатското дружество по ДДС. Противно на твърденията на частния касатор , такива са налице, а именно проформафактура №**********/18.10.2023г. и фактура №**********/24.10.2023г.

Предвид горното, правилно районният съд е преценил, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му на разноските.

По изложените съображения обжалваното определение следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 228 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН искането на касационния ответник за присъждане на сторените пред настоящата съдебна инстанция разноски за адвокатско възнаграждение е основателно, макар и не в пълния му претендиран размер от 1350 лв. В тази връзка следва да се има предвид, че то е заявено своевременно и се явява доказано от представения договор за правна помощ от 19.03.2024г. Възражението за прекомерността на адвокатското възнаграждение обаче е основателно, тъй като размерът им не е съобразен както с фактическата и правна сложност на делото, така и с осъществената от упълномощения адвокат, съотв. от преупълномощения такъв, защита по него, изразяваща се в депозиране на отговор по касационната жалба и писмени бележки с припокриващо се съдържание, и в процесуално представителство в едно съдебно заседание. Ето защо за производството пред касационната инстанция на ответника следва да се определи възнаграждение в размер на 500 лева.

Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650.00 лв във връзка с изготвен отговор по частната жалба е неоснователно. Определенията на съда, постановени в производство по чл.248 от ГПК , не са актове, с които се решава спор по същество. Произнасянето на съда е за изменение или допълнение на постановения вече съдебен акт, с който приключва делото в съответната инстанция, т. е. не е допустимо кумулирането на нови задължения за разноски. Производството по чл. 248 от ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №20/09.02.2024г., постановено по АНД №610/2024г. по описа на Районен съд – Харманли.

ОСТАВЯ В СИЛА Определение №94/07.06.2024г. постановено по АНД №610/2024г. по описа на Районен съд – Харманли.

ОСЪЖДА Агенция "Пътна инфраструктура", със седалище – [населено място], да заплати на М. К. от ***, сумата от 600,00 лв., представляваща направените по делото разноски.

Решението е окончателно.