Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Варна, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в открито съдебно заседание, проведено на тридесет
и първи май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
при участието на секретаря Теодора Костадинова,
като разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 13671 по описа за 2018 година на Варненския районен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание
чл. 9, ал. 1 ЗПК
във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Ф.И.“ ЕАД твърди, че на 11.12.2013 г. между
„П.Ф.Б.“ ООД и Д.Г.Д. е сключен Договор за потребителски кредит № *********. По
силата на същия „П.Ф.Б.“ ООД предоставило на ответника сумата от 500.00 лева,
която последният се задължил да върне, ведно с уговорените лихви и такси, на 45
седмични погасителни вноски. Кредитополучателят следвало да заплати фиксирана
лихва в размер на 130.60 лева, такса за оценка на досие в размер на 25.00 лева
и такса за администриране на кредита в размер на 69.70 лева. В чл. 25 от
договора била уговорена допълнителна услуга „Домашно посещение“, представляваща
домашна доставка на заетата сума в брой и седмично домашно събиране на
вноските, срещу такса в размер на 186.75 лева. Ищецът посочва, че съгласно чл.
27 от договора с подписването му, кредитополучателят е удостоверил получаването
на заемната сума в пълния ѝ размер. Излага, че ответникът не изпълнил
всички свои задължения и преустановил плащанията по договора за кредит, като
първата неплатена вноска е с падеж на 08.09.2014 г., вследствие на което му
било начислено обезщетение за забава в размер на законна лихва. Заявява, че
крайният срок за изпълнение на договора настъпил на 24.10.2014 г.
Наведени са твърдения, че на 21.03.2016 г. между „П.Ф.Б.“
ООД и „Ф.И.“ ЕАД, е сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата на
който титуляр на вземанията по процесния договор за паричен заем, станало
ищцовото дружество. Цедентът упълномощил цесионера да
уведоми длъжника за прехвърлянето на вземанията. „Ф.И.“ ЕАД направило опит да
уведоми ответника, но уведомлението се върнало като непотърсено от адресата.
Поради изложеното ищецът счита, че Д.Д. следва да се
счита за уведомен за извършената цесия с получаването на препис от исковата
молба.
Ищецът твърди, че по подадено от него заявление по
чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение за процесните суми по ч.гр.д. №
6434/2018 г. по описа на PC-Варна, като в предоставения му от съда срок е
предявил претенциите си по реда на чл. 422 ГПК.
Отправя искане до съда за приемане за установено,
че Д.Г.Д. дължи на „Ф.И.” ЕАД следните суми:
- сумата
от 361.65 лева – главница по Договор за потребителски кредит № ********* от
11.12.2013 г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на
ищеца по силата на Договор за цесия от 21.03.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.05.2018
г. до окончателно изплащане на задължението;
- сумата
от 39.21 лева – договорна лихва, начислена по договора за кредит за периода от
08.09.2014 г. до 24.10.2014 г.;
- сумата
от 35.24 лева – обезщетение за забава, начислено по договора за кредит за
периода от 09.09.2014 г. до 19.04.2018 г.;
- сумата
от 118.56 лева – такси по договора, начислени за периода от 08.09.2014 г. до
24.10.2014 г.;
за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 6434/2018
г. по описа на ВРС.
Претендира присъждане на извършените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал
писмен отговор. След изтичането му, преди провеждане на откритото
заседание по делото, е постъпило становище от ответника, в което последният
излага съображения за нищожност на договора за цесия, както и на договора за
потребителски кредит. Оспорва дължимостта на претендираните такси и прави
възражение, че исковете са погасени по давност. Моли исковете да бъдат
отхвърлени и да му бъдат присъдени разноски по делото.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и
обсъди доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч. гр. д. № 6434 по описа за 2018 г.
на ВРС, 17 състав, се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на настоящото
производство. Същата е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в
срока по чл. 415 ГПК заявителят е предявил иск по чл. 422 ГПК.
Към исковата е приложен Договор за потребителски
кредит № ********* от 11.12.2013 г. /л. 9/, по силата на който „П.Ф.Б.“ ООД се
е задължило да предостави на Д.Г.Д. сумата от 500 лева. В него са отразени също
размерът на уговорената възнаградителна лихва – 130.60 лева и на дължимите
такси, както следва: за оценка на досие – 25 лева, за администриране на кредита
– 69.70 лева и за услугата „Домашно посещение“ – 225.30 лева. Посочено е, че
договорът се сключва за срок от 45 седмици, като първото седмично плащане е с
падеж 18.12.2013 г. и размерът на дължимата вноска е 20.27 лева /с изключение
на последната, която е в размер на 20.17 лева/.
Към писмените доказателства по делото е приобщен и
договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г. /л. 13-18/. По силата на
последния „П.Ф.Б.“ ООД е цедирало на ищцовото
дружество вземания по сключени договори за кредит, подробно описани в
приложение № 1 към договора /л. 10-12/. В последното е включен и процесният
договор за потребителски кредит, който е индивидуализиран чрез номер на
договора, дата на сключване, клиентски номер, три имена и ЕГН на
кредитополучателя.
На л. 8 от делото е приложено пълномощно, с което „П.Ф.Б.“
ООД е упълномощило „Ф.И.” ЕАД да уведоми длъжниците за извършената цесия.
Съгласно заключението на
назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като
подробно и добре аргументирано, сумата по процесния договор за кредит е усвоена
от ответника. Вещото лице посочва, че по договора за извършвани плащания, като последната
вноска е извършена на 08.09.2014 г. Извършени са изчисления, от които става
ясно, че общият размер на постъпилите суми възлиза на 392.63 лева и с тях са погасени
следните задължения по пера: главница – 150.07 лева, договорна лихва – 88.46
лева, такса оценка на досие – 12.65 лева, такса за услугата „Домашно посещение“
– 105.45 лева, такса за администриране на кредита – 35.65 лева, наказателна
лихва – 0.35 лева. Посочено е, че към датата на заключението размерът на
непогасените суми по договора е, както следва: главница – 349.93 лева,
договорна лихва – 42.14 лева за периода от 02.04.2014 г. до 24.10.2014 г.,
такса оценка на досие – 12.35 лева, такса за услуга „Домашно посещение“ – 81.30
лева, такса за администриране – 34.05 лева и обезщетение за забава – 135.09
лева, изчислено от датата на просрочие на всяка отделна вноска до подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Както по-горе бе изложено, в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на
настоящото производство, която е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. В изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения преклузивен
срок ищецът е предявил установителен иск за вземането. Поради изложеното съдът
намира, че се породил правен интерес от провеждане на настоящото производство и
същото е допустимо.
За да бъдат уважени предявените искове, следва да се установи наличието
на следните материалноправни предпоставки: 1) валидно възникнало облигационно
правоотношение по договор за кредит, сключен между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД; 2)
валидно сключен договор за цесия между „П.Ф.Б.“ ООД и ищеца, предмет на който
са вземанията по процесния договор за потребителски кредит; 3) съобщаването на
цесията на ответника; 3) настъпването на крайния срок за изпълнение на договора
за потребителски кредит.
От представените по делото писмени доказателства се установява по
безспорен начин съществуването на облигационна връзка по договор за
потребителски кредит, сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника. Настоящият
съдебен състав намира, че същият отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК в редакцията на посочените разпоредби, действаща
към датата на сключване на договора. Договорът е сключен в писмена форма и
клаузите му са формулирани по ясен и разбираем начин. В него са отразени
индивидуализиращите данни на страните, посочени са срокът
на договора /45 седмици,
считано от 18.12.2013 г./ размерът на получената
сума, общият размер на сумата, която следва да бъде върната, годишният процент
на разходите, както и дължимата фиксирана лихва в процентно изражение и като
номинален размер. В случая е неприложимо изискването за посочване на референтен
лихвен процент, доколкото между страните е уговорена фиксирана лихва. Договорът
съдържа и погасителен план, в който са описани размерът, броят, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски.
От граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК
следва, че погасителният план следва да съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а относно
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми – само в случай че са дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. По отношение на процесния договор второто изискване е
неприложимо, тъй като той е сключен при фиксирана лихвен процент за целия срок
на договора и за всички вземания по него. Погасителният план може да е
обективиран в отделен документ или да представлява част от текста на самия
договор за кредит. Същественото е той да има минимално необходимото съдържание
по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, което условие в случая е спазено.
Изискване за посочване на дължимите суми по пера в рамките на всяка
отделна погасителна вноска е въведено с чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. То обаче
касае хипотеза, различна от процесната, при която в течение на изпълнението по
договора кредитополучателят погаси предсрочно главницата по срочен договор за
кредит. В този случай за него се поражда правото да получи нов погасителен
план, в който да са посочени отделно главницата и лихвата по всяка погасителна
вноска.
Поради така изложените съображения съдът намира за неоснователно
възражението на ответника за нищожност на процесния договор за кредит.
Спорно между страните е и обстоятелството дали претендираните вземания
са валидно прехвърлени на ищцовото дружество. Настоящият съдебен състав намира,
че от представените към исковата молба писмени доказателства се потвърждава, че
кредиторът „П.Ф.Б.“ ООД е цедирал на „Ф.И.” ЕАД
вземанията си към Д.Г.Д., основаващи се на процесния договор за потребителски
кредит. Както по-горе бе посочено, в приложението към представения договор за
цесия подробно са описани всички подлежащи на прехвърляне вземания. Доколкото
те са индивидуализирани с посочване номер на договора, дата на сключването му,
имена и ЕГН и клиентски номер на кредитополучателя, не би могло да съществува
никакво съмнение, че сред тях попадат и вземанията по процесния договор за
кредит.
Макар по делото да няма данни ответникът да е получил преди образуване
на производството уведомлението за извършената цесия, приложено по делото,
следва да се отчете обстоятелството, че уведомлението е връчено в рамките на
настоящото исково производство. В подкрепа на този извод е наложилата се
съдебна практика – Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II
т.о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение №
78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за нищожност на
клаузата за договорна лихва поради противоречието ѝ с добрите нрави. Уговореният
номинален размер на същата от 130.60 лева, съпоставен с размера на предоставената сума /500 лева/, при
съобразяване срока за издължаване на кредита /45 седмици/, не би могъл да се
приеме за прекомерен. Същият следва да се приеме за уговорен в рамките на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД, като се вземат предвид
социално-икономическите условия в страната в процесния период, както и
опростената процедура и улеснения достъп до финансови услуги и съответно
повишеният риск от непогасяване на задълженията по отпуснатите кредити. Наред с
изложеното, съдът изчисли, че размерът на законната лихва върху главницата от
500 лева за периода, за който е предоставен кредитът, възлиза на 43.99 лева,
т.е. уговорената фиксирана договорна лихва не надвишава трикратния размер на
законната.
По възражението на ответника за нищожност на клаузите от договора, въз
основа на които са начислени претендираните такси, съдът намира следното:
Процесният договор за кредит попада в предметния обхват на Закона
защита на потребителите, поради което и ответникът се ползва със специалната
закрила по този закон. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договор, сключен с потребител, са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следва да се отбележи, че съдът следи служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни основания, обуславящи неравноправност на клауза в
потребителски договор, като при констатиране наличието на неравноправни клаузи
съдът следва да прогласи тяхната нищожност, освен ако потребителят изрично не
се противопостави на това.
Съгласно легалната дефиниция, дадена в чл. 143 ЗЗП, неравноправна
клауза е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. В посочената разпоредба
неизчерпателно са изброени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите
в потребителския договор, като т. 13 визира клаузи, които налагат на
потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът
не изпълни своите.
Съгласно наведените твърдения с исковата молба услугата „Домашно
посещение“ се предоставя по избор на клиента и представлява домашна доставка на
заетата сума в брой и седмично домашно събиране на вноските по кредита. Видно
от съдържанието на договора за кредит, стойността на посочената такса надвишава
½ от чистата стойност на предоставената заемна сума. В този смисъл
посочената клауза генерира допълнителен пасив за потребителя и води до опасност
от свръхзадлъжнялост. Същевременно, тя обезсмисля и основната мотивация на
кредитополучателя за сключване на договора за кредит, а именно – да си набави
средства за задоволяване на текущите си потребности. Налице е очевидна
нееквивалентност на насрещните престации на страните, доколкото таксата се
дължи за хипотетичния разход по посещение на потребителя от служител на
финансовата институция, който е възможно да не възникне в зависимост от
текущата платежоспособност на кредитополучателя. Т.е. дори да не бъде реално
предоставена услугата, потребителят ще дължи уговорената за нея такса.
От така изложените съображения следва, че разглежданата клауза от договора
противоречи на добрите нрави, поради което и същата се явява нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и като такава не поражда
права и задължения за страните по заемното правоотношение.
Що се отнася до клаузата от договора, предвиждаща такса за оценка на
досие, същата противоречи на императивната разпоредба на чл. 16 ЗПК, която
вменява на кредитора задължението да оцени кредитоспособността на потребителя
преди сключване на договора за кредит. По съществото си договорната клауза, с
която се уговаря такса за оценка на досие, прехвърля върху длъжника риска от
неизпълнение от страна на кредитора на задължението му за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника. Предвид изложеното и на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК посочената клауза от договора е нищожна.
Нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП се явява и уговорката за начисляване такса за администриране на
кредита. Макар посоченото вземане да е описано в договора за кредит като такса,
на задължението на кредитополучателя да заплати посочената сума не кореспондира
насрещно задължение на финансовата институция. Посочената „такса“ на практика
дублира задължението за заплащане на възнаградителна лихва, доколкото именно
последната представлява цената на предоставената финансова услуга, в която
следва да са калкулирани и разходите на кредитора по администриране на кредита.
Изложеното налага извода, че разглежданата клауза се явява неравноправна и не
би могла да породи валидно задължение за ответника.
Поради горните съображения
предявеният иск за сумата от 118.56 лева – такси по договора, начислени за
периода от 08.09.2014 г. до 24.10.2014 г. е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Предвид извода за нищожност на клаузите, предвиждащи описаните такси,
съдът намира, че от размера на дължимите
от ответника суми за главница, договорна лихва и обезщетение за забава
следва да бъдат приспаднати извършените плащания, които са отнесени от
кредитора за погасяване на трите вида такси. Съгласно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза ответникът е заплатил 12.65 лева – такса оценка
на досие, 105.45 лева – такса за услугата „Домашно посещение“, 35.65 лева –
такса за администриране на кредита. Същевременно, вещото лице е изчислило, че
непогасените суми по договора за кредит са, както следва: главница – 349.93
лева, договорна лихва – 42.14 лева за периода от 02.04.2014 г. до 24.10.2014 г.
и обезщетение за забава – 135.09 лева, изчислено от датата на просрочие на
всяка отделна вноска до подаване на заявлението. При приспадане на посочените
суми, отнесени за погасяване на трите вида такси, съдът намира, че следва да
възприеме реда, уговорен от страните в чл. 9 от общите условия, а именно:
законна лихва, договорна лихва, главница. При това следва да се приеме, че
изцяло са погасени задълженията за законна лихва, както и част от възнаградителната
лихва в размер на 18.66 лева. Така, остатъкът от дължимата възнаградителна
лихва по договора за кредит възлиза на 23.48 лева. Следва обаче да се има
предвид, че този размер на лихвата е начислен за периода от 02.04.2014 г. до
24.10.2014 г. Същевременно, с исковата молба се претендира договорна лихва за
периода от 08.09.2014 г. до 24.10.2014 г. Видно от приложение № 1 към
експертното заключение, за посочения период начислената договорна лихва възлиза
на 4.01 лева. С оглед изложеното и предвид принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца единствено договорната лихва, начислена за посочения в исковата молба
период.
Предвид така изложените съображения следва да бъдат уважени предявените
искове за главница – за сумата от 349.93 лева, и за договорна лихва - за сумата от 4.01 лева. За разликата над
посочените суми до пълния предявен размер двата иска следва да бъдат
отхвърлени. Останалите искове следва да бъдат отхвърлени изцяло като
неоснователни.
Съдът не следва да се произнася по възражението на ответника за
погасяване на процесните вземания по давност, доколкото същото е преклудирано с изтичане срока за отговор на исковата молба.
По разноските:
С оглед
изхода на спора и предвид отправеното от страна на ищеца искане, съобразно
задължителните указания, дадени с т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените в заповедното
производство разноски съразмерно на уважената част от исковете в размер на 47.86
лева.
В исковото
производство ищецът е извършил разноски за заплатена държавна такса по частично
уважените искове в размер на 100 лева и депозит за съдебно-счетоводна
експертиза в размер на 200 лева. На същия съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да бъде
определено възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. При съобразяване на размера на реално извършените
разноски на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за исковото производство
съразмерно на уважената част от исковете в общ размер от 246.56 лева.
Предвид
частичното отхвърляне на исковете съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК и на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ищцовото дружество следва да бъде осъдено
да заплати на процесуалния представител на ответника дължимото адвокатско
възнаграждение за исковото производство съразмерно на отхвърлената част от
исковете – 108.56 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответникът
Д.Г.Д., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ
на ищеца „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, СУМАТА ОТ 349.93 лева /триста четиридесет и девет лева и
деветдесет и три стотинки/,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
********* от 11.12.2013 г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца по силата на Договор за цесия от 21.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.05.2018 г. до окончателно
изплащане на задължението, както и сумата от 4.01 лева /четири лева и една стотинка/– договорна лихва, начислена
по договора за кредит за периода от 08.09.2014 г. до 24.10.2014 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 6434/2018
г. по описа на ВРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените
искове, както следва: искът за главница – за разликата над уважения размер от 349.93
лева /триста четиридесет и девет лева и деветдесет и три стотинки/ до пълния
претендиран размер от 361.65 лева /триста шестдесет и един лева и
шестдесет и пет стотинки/; искът за
договорна лихва – за разликата над уважения размер от 4.01 лева /четири лева и
една стотинка/ до пълния претендиран размер от 39.21 лева /тридесет и девет
лева и двадесет и една стотинки/.
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу Д.Г.Д., ЕГН **********,***, искове
за приемане на установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 35.24 лева /тридесет и пет лева и двадесет
и четири стотинки/ – обезщетение за забава, начислено по договора за кредит за
периода от 09.09.2014 г. до 19.04.2018 г., както и
сумата от 118.56 лева /сто и осемнадесет лева и петдесет и шест стотинки/ –
такси по договора, начислени за периода от 08.09.2014 г. до 24.10.2014 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело №
6434/2018 г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Д.Г.Д., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, СУМАТА
ОТ 47.86 лева /четиридесет и седем лева и осемдесет
и шест стотинки/, представляваща сторени в заповедното
производство разноски, на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Д.Г.Д., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, СУМАТА
ОТ 246.56 лева /двеста четиридесет и шест лева и петдесет и шест стотинки/,
представляваща сторени в исковото производство разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П.К.Р.от АК - Варна, ЕГН **********,
с адрес ***, СУМАТА ОТ 108.56 лева /сто и осем лева и петдесет и
шест стотинки/– адвокатско възнаграждение за исковото производство, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването
му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: