№ 12692
гр. София, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110141699 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от И. К. Д. срещу „Фератум България“ ЕООД установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД с искане за прогласяване
нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 1197991 от 19.09.2022
г., евентуално съединен с установителен иск по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
146, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от
последния, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение –
поръчителство от „Multitude bank“, кумулативно обективно съединени с осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 295,05 лева (след
допусната изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК с протоколно определение от
31.03.2025 г.), представляваща недължимо платена сума – въз основа на недействителен
договор/клаузата на чл. 5 от договора, ведно със законната лихва за забава, считано от датата
на подаване на исковата молба – 10.07.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът И. К. Д. твърди, че на 19.09.2022 г. между него, в качеството му на
кредитополучател и ответното дружество, в качеството му на кредитор, и по реда на
ЗПФУР, е сключен договор № 1197991 за предоставяне на потребителски кредит, по силата
на който на Д. е предоставен паричен кредит в размер на сумата от 500 лева. Посочва, че по
силата на договора ищецът следвало да върне на „Фератум България“ ЕООД предоставената
в кредит парична сума заедно с договорна лихва в размер от 16,90 лева – 3,38 %, при
посочен ГПР по договора в размер от 49,85 %. Поддържа, че съгласно клаузата на чл. 5 от
договора изпълнението на задълженията на кредитополучателя следвало да бъде обезпечено
с поръчителство от трето за процеса лице – „Мултитюд Банк“ (Multitude bank), чрез
сключване на договор за гаранция с последното. Сочи, че от страна на ищеца не е сключван
договор за предоставяне на гаранция. Изтъква се, че на основание клаузата на чл. 5 от
договора за кредит на Д. била начислена като дължима такса в размер от 149 лева за
обезпечение с поръчителство, като възнаграждение за поръчителство, която същият
1
заплатил на ответното дружество, както и погасил изцяло задълженията си по кредита.
Уточнява, че сумата е задържана от „Фератум България“ ЕООД и е останала непреведена
към гарантиращото дружество. С исковата молба ищецът оспорва действителността на
договора за потребителски кредит с твърдения, че при изготвянето му не е спазена
предвидената от закона форма по чл. 10, ал. 1 ЗПК и конкретно нормативно установения
шрифт на текста на договора – 12. Твърди, че дължимите вноски по договора за
поръчителство са останали непосочени в договора за кредит, а в Общите условия не е
отразено, че сключването на договор за поръчителство е задължително условие за
предоставяне на кредита. Поддържа се наличието на протИ.речие и с разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора за кредит е отразена единствено абсолютната стойност
на ГПР, но не и конкретните компонентни, които са включени при определянето му. Налице
е и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като възнаграждението по
договора за поръчителство реално не е взето предвид при определяне на ГПР, въпреки че
събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита. В случай на
включването на този разход като компонент на ГПР, то размерът му би надхвърлил
максималния такъв, установен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславя недействителността на
договора. В исковата молба се излагат твърдения, че посочените в договора по-ниски
стойности на годишния процент на разходите по кредита представляват невярна
информация и нелоялна, заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП,
която подвежда потребителя относно спазването на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ищецът
намира, че последица от неспазване на тези законови изисквания е недействителност на
договора за кредит в неговата цялост на основание чл. 22 ЗПК. В условията на евентуалност
Д. излага твърдения за недействителност на клаузата на чл. 5 от договора, въвеждаща
задължение за кредитополучателя да заплати възнаграждение за предоставяне на
обезпечение – поръчителство от „Multitude bank“. Намира тази клауза за неравноправна по
см. на чл. 146, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Наред с това се посочва, че клаузата е нищожна и
като нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. С
тези съображения ищецът обосновава правния си интерес от търсената защита и отправя
искане за прогласяване нищожността на договора за кредит, а в условията на евентуалност -
в случай на извод, че договорът е действителен – за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 5 от същия, както и за връщане на сумата от 295,05 лева (съгласно молба от 20.03.2025
г.), представляваща недължимо платена сума – при изначална липса на основание за това –
на основание на недействителния договор за кредит под формата на възнаграждение за
поръчителство. Претендира присъждане на сторените разноски по делото.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Фератум
България“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. Георгиева, оспорва исковите претенции като
неоснователни. Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на процесния
договор за кредит. Посочва, че предоставянето на поръчителство от „Мултитюд Банк“ не е
въведено като условие за сключване на договора за кредит, доколкото при кандидатстване за
отпускането му и за обезпечаване на задълженията си по кредита кредитополучателят може
да избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора или да посочи
избран от него поръчител. Излага се, че сключването на договор за гаранция не е
задължително условие за сключване на договора за кредит и не увеличава възможността на
кредитополучателя за отпускане на кредита в желания от него размер. Изтъква се, че
ищецът сам е посочил „Фератум Банк“ (Малта) като поръчител и след получаване на
преддоговорната информация, в т.ч. проекти на договорите, е изпратил потвърдителен СМС
относно желанието си да сключи договора за кредит при посочените условия. С отговора на
исковата молба „Фератум България“ ЕООД оспорва с действията си да е въвел в
заблуждение ищеца относно условията по сключване на договора, възможността за избор на
2
гарант или относно дължимите суми при всяка от опциите, поради което не е налице
твърдяната от ищцовата страна заблуждаваща търговска практика. Оспорва като
неоснователни твърденията в исковата молба относно целта на договора за гаранция и
конкретно, че е насочен към начисляване на допълнителни разходи по кредита. Сочи, че
целта на предоставянето на обезпечение е да се гарантира финансовия риск за кредитора от
възможността за неизпълнение на задълженията по договора. Намира, че в случая е налице
опит на ищеца да заобиколи закона и изпълнението на задълженията си по кредита и
конкретно заплащането на договорна лихва, което е дължимо възнаграждение за
използвания финансов ресурс. Твърди се, че посоченият в договора размер на ГПР е в
съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на въведените с разпоредбата
ограничения, оспорвайки включването на възнаграждението по договора за гаранция да
подлежи на включване в ГПР, доколкото последното не представлява условие за сключване
на договора за кредит. Сочи се, че ищецът има правото по чл. 29 ЗПК да се откаже от
сключения договор в срок от 14 дни без да дължи обезщетение и неустойки, което право е
предвидено и в клаузата на чл. 9 от процесния договор. В случая ищецът не е упражнил това
свое право, откъдето може да се направи обосновано предположение, че същият е разбрал и
приел клаузата на чл. 5 от договора. С тези доводи „Фератум България“ ЕООД отправя
искане за отхвърляне на предявените искове, както и за присъждане на сторените по делото
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД и
евентуален иск по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП и по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 2 ЗЗД:
Съгласно посочените разпоредби недействителни са договорите/договорни клаузи,
които протИ.речат на закона или го заобикалят, като изрично законодателят определя като
недействителна, като неравноправна, тази клауза в договор, сключен с потребител, която
задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка – арг. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Следователно, основателността на предявените искове е обусловена от установяване от
ищеца, при условията на пълно и главно доказване, на следните предпоставки: сключването
на процесния договор за потребителски кредит от 19.09.2022 г., неговото конкретно
съдържание – права и задължения на страните, както и наличието на договорна клауза,
предвиждаща задължение за кредитополучателя да предостави обезпечение на договора чрез
сключване на договор за гаранция с трето лице срещу заплащането на възнаграждение на
гаранта, респ. начисляване на такса/възнаграждение в тежест на кредитополучателя в
сочения размер на основание тази договорна клауза.
В тежест на ответника е да установи действителността на процесния договор и на
конкретно оспорените договорни клаузи, чрез установяване наличието на основните
съществени елементи от съдържанието на договора съгласно чл. 10 и чл. 11 ЗПК, в частност
спазване на предвидената в закона форма за сключване на договора, на конкретно и ясно
посочен ГПР по договора; че оспорената клауза не поражда задължение за насрещната
договаряща страна поради неизпълнение по договора да заплати необосновано високо
обезщетение и индивидуалното й уговаряне.
С оглед твърденията на страните и конкретното оспорване, проведено с отговора на
исковата молба, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с проекта за доклад по делото,
3
обективиран в определението от 05.02.2025 г. и обявен за окончателен такъв, като като
безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата
относно сключване между страните на процесния договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1197991 от 19.09.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставен кредит в
размер от 500 лева, както и относно включване в съдържанието му на процесната оспорена
от ищеца клауза на чл. 5 от договора.
Последните факти следват и от представените и приети по делото писмени
доказателства, от които се установява, че на 19.09.2022 г. между „Фератум България“ ЕООД,
в качеството му на кредитор и И. К. Д., в качеството му на кредитополучател е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1197991 за предоставяне на паричен
кредит в размер на сумата от 500 лева. Съгласно клаузата на чл. 3 от договора
кредитополучателят дължи връщане на заемната сума заедно с договорна лихва в общ
размер от 59,95 лева, при лихвен процент от 23,98 % или сума в общ размер от 559,95 лева.
Предвидено е връщане на сумата чрез 6 погасителни вноски съгласно погасителен план,
неразделна част от договора, с краен срок на плащане 19.10.2022 г. Съгласно клаузата на чл.
4 от договора годишният процент на разходите по кредита възлиза на 49,05 %., включващ
разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В чл. 5 е уговорено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от третото за процеса лице „Фератум Банк“ (Ferratum Bank) в
полза на дружеството-кредитор. Предвидено е одобряване от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение след който момент уговорката, касаеща
обезпечението не може да се отмени от заемателя или от лицето, предоставило
обезпечението. Съгласно клаузата на чл. 6 от договора взаимоотношенията между страните,
породени от него, се регулират от договорните клаузи, както и от приложимите Общи
условия на „Фератум България“ ЕООД за предоставяне на потребителски кредити. В чл. 7 от
договора И. Д. е изразил съгласието си идентификационния номер, посочен от него в
молбата за отпускане на кредит да има силата на саморъчен подпис в отношенията между
страните. В края на договора е удостоверено получаване на кредита на 19.09.2022 г.
Установява се, че договорът носи печат и подпис на представител на „Фератум България“
ЕООД, както и кодът „853946“ с дата 19.09.2022 г., изписан в графа „заемател“.
Съгласно погасителен план към договора кредитът подлежи на връщане чрез шест
месечни погасителни вноски с падеж на първата на 19.10.2022 г. и падеж на последната на
18.03.2023 г. с посочени конкретни размери на всяка погасителна вноска, както и каква
конкретно част представлява главницата и каква част лихвата, включени във вноската.
Данните по делото сочат за изготвена от кредитора преддоговорна информация
(стандартен европейски формуляр), съдържаща основните елементи на договора за кредит:
общ размер на заемната сума (500 лева), срок на договора (6 месеца), броя, вида и размера на
погасителните вноски, общата дължима сума (559,95 лева, от която 500 лева главица и 59,95
лева лихва), изисквано обезпечение (договор за предоставяне на поръчителство/гаранция,
подписан от кредитополучателя), лихвен процент – фиксиран ГЛП от 40,57 %; годишен
процент на разходите (49,05 %) и условията, при които е приложим, разходи, дължими при
просрочие (обезщетение за забава върху всяка забавена вноска, ведно с разноските по
събиране на вземането), правото на отказ от договора и условията за упражняването му,
възможността за предсрочно погасяване на кредита, данни за кредитора.
По делото е представен и приобщен към доказателствената съвкупност договор за
гаранция (поръчителство) от 19.09.2022 г. със страни И. К. Д., като клиент и потребител,
сключил като кредитополучател договор за потребителски кредит № 1197991 от 19.09.2022 г.
с кредитор „Фератум България“ ЕООД, и „Фератум Банк“, като гарант, с който дружеството-
4
гарант предоставя гаранция, като се задължава да обезпечи изпълнение на задълженията,
произтичащи от договора за потребителски кредит и от приложимите към същия Общи
условия. Съгласно чл. 1.6 от договора дължимата от клиента такса за предоставената
гаранция възлиза на сумата от 295,05 лева, платима на шест месечни вноски с дата на първо
плащане на 19.10.2022 г. и дата на издължаване на таксата 18.03.2023 г. Предвидено е, в
клаузата на чл. 2.3 от договора, че гарантът се задължава солидарно с клиента да отговаря
спрямо кредитора за изпълнение на всички негови задължения, произтичащи от договора за
потребителски кредит в размер до 6000 лева. Съгласно клаузата при неизпълнение от страна
на клиента на задължението му да върне получения от кредитора потребителски кредит, при
първо негово поискване гарантът ще заплати дължимата сума, като с изпълнение на
паричното задължение гарантът встъпва в правата на заемодателя срещу клиент и може да
изисква от последния изпълнение на цялото парично задължение, включително и
допълнително направените разходи. Установява се, че договорът за гаранция е с подпис за
дружеството-гарант „Фератум Банк“ ЕАД и посочен код: „853946“ от 19.09.2022 г. в графа
„подпис на клиента“, като съгласно клаузата на чл. 2.2 от договора съобщенията, подписани
с код за потвърждение ще бъдат еквивалентни на саморъчно подписани от клиента
изявления.
По делото не се спори, че сумата на паричния кредит от 500 лева реално е предадена
на кредитополучателя, който извод следва и от констативната част на приетото по делото
заключение на съдебносчетоводната експертиза.
С оглед данните от анализираните доказателства, съдът достига до извод, че поначало
между страните е възникнало договорно правоотношение, породено от договора за
предоставяне на потребителски кредит № 1197991 от 19.09.2022 г., сключен по реда на чл. 6
ЗПФУР - между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
Същевременно по делото се установи, че договорът е сключен като потребителски
такъв – за предоставяне на потребителски кредит. Доколкото страна, в качеството си на
заемополучател, по процесната двустранна сделка е физическо лице, за което няма данни и
не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и
предвид нейния предмет, съдът намира, че в случая договорната обвързаност между
страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (обн. в ДВ бр.18 от
05.03.2010 г. в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания
към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната
защита на потребителя, регламентирана в Закона за защита на потребителите (обн. в ДВ бр.
99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК (изм. - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, а съгласно чл. 22
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 договорът за потребителски кредит е
недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
По делото от ответната страна, с оглед проведеното оспорване от ищеца и въпреки
5
дадените указания с проекта за доклад, не са ангажирани доказателства, сочещи за
конкретния размер на шрифта, на който е изпълнен процесният договор за потребителски
кредит.
Независимо от това съдът намира, че само по себе си неспазването на изискването за
размер на шрифта на договора не следва механично и във всички случаи да се приема за
основание за недействителност на договора за кредит, а да се преценява във всеки случай и
доколко това различие възпрепятства потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
В тази връзка съдът, тълкувайки в цялост разпоредбата на чл. 10, ал. 1 във връзка с
тази на чл. 11 ЗПК (предвиждаща договорът за потребителски кредит да се изготвя на
разбираем език) намира, че законовото изискване към съдържанието на договора за
потребителски кредит по отношение на вида и размера на шрифта е с цел да се гарантира, че
информацията ще бъде представена прозрачно и четлИ., както и да възпрепятства
използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация
към момента на сключване на договора и по време на неговото изпълнение да бъде
пропусната от съответния потребител.
В настоящия случай, съдът намира, че договорът за предоставяне на потребителски
кредит е изпълнен със шрифт, който не затруднява кредитополучателя да се запознае със
съдържанието му, достатъчно голям за нормалното му разчитане, без особени затруднения, а
текстовете са четливи, приемайки, че санкцията по чл. 22 ЗПК, приложена само на
основание размер на шрифта, би била непропорционално тежка.
Ето защо, не е налице така соченото от ищцовата страна основание за
недействителност на договора за кредит.
Изясни се, че ищецът оспорва валидността на процесния договор и поради липсата на
яснота относно начина на формиране на ГПР, както и поради невключване при определяне
на размера му на всички разходи по кредита.
В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено договорът за потребителски
кредит да се изготвя на разбираем език и да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като конкретна сума) е
оскъпяването му по кредита. Банкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР
на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че, за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
6
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В настоящия случай, в процесния договор ГПР е посочен като процент – 49,05 %, като
не е посочено какви конкретно компонентни са включени при определянето на общия разход
по кредита, и дали наред с възнаградителната лихва в същия е включен размерът на
допълнителни такси и конкретно възнаграждението по договора за поръчителство.
Наред с това, съдът съобрази данните по делото, следващи от събраните доказателства,
сочещи, че действителният размер на ГПР по договора е различен от посочения в клаузата
на чл. 4 от същия. Между страните не се спори, а и по делото се установи, че за
обезпечаване изпълнението на задълженията си по договора за кредит и на основание
клаузата на чл. 5 от същия, ищецът И. Д. е сключил договор за гаранция (поръчителство) от
19.09.2022 г. с третото за процеса лице „Фератум Банк“ ЕАД, което се задължава в полза на
кредитора да гарантира изпълнението на задълженията на кредитополучателя, срещу
заплащането от последния на възнаграждение в общ размер на сумата от 295,05 лева. Между
страните не се спори, че тази сума реално е била начислена като дължима на ищеца,
доколкото ответникът оспорва наличието на основание за включване на това
възнаграждение като част от съдържанието на ГПР по договора за кредит, предвид
дължимостта му на трето лице. Този извод следва и от приетото по делото заключение на
съдебносчетоводната експертиза, констатиращо заплащане от страна на кредитополучателя
на сумата от 295,05 лева като възнаграждение по договора за поръчителство, което плащане
е разпределено от ответната страна.
Съдът, съобразявайки характера на вземането в размер от 295,05 лева и
предпоставките, при които е дължимо, счита, че стойността на същото следва да бъде
включена при определяне на приложимия ГПР по договора, тъй като се касае за разход във
връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, въпреки че договорът за
гаранция е сключен с лице, различно от кредитора, доколкото същият е пряко свързан с
договора за потребителски кредит и създава система от правоотношения между страните,
поради което съблюдаването на изискванията за действителност на договора за
потребителски кредит рефлектира и по отношение на договора за предоставяне на гаранция.
Сключването на договор за поръчителство е допълнителна услуга за потребителя, която е
пряко свързана с договора за кредит и разходът за него следва да бъде включен в общите
разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите. С включването на
възнаграждението, предвидено в договора за предоставяне на гарант/поръчителство към
ГПР от 49,05 %, действителният такъв би нараснал над 50 %. Този извод следва и от
приетата по делото експертиза, която, въз основа на съответните изчисления, посочва, че при
погасителен план с включена главница и лихва по договора за потребителски кредит и на
възнаграждението за поръчителство по договора за гаранция/поръчителство, размерът на
ГПР възлиза на 639,60 %.
Посочването на всички компоненти, включени в ГПР по договора към момента на
сключването му е от съществено значение при преценка от потребителя дали да сключи
договора за кредит при така определените условия за връщането на заемната сума. Предвид
това и доколкото посочените в процесния договор размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, е налице неяснота при определяне на ГПР.
Същевременно, включването на възнаграждението за поръчителство като компонент
при определяне на годишния процент на разходите, при съобразяване с неговия конкретен
размер, води до превишаване на законоустановения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е
7
самостоятелно основание за несъблюдаване на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че липсата на задължителен реквизит по чл. 11, ал.
1 ЗПК – в случая по т. 10 – ясно определен ГПР в процесния договор за паричен кредит,
сключен между ищеца И. К. Д., като кредитополучател и ответника „Фератум България“
ЕООД, като кредитор, води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
ЗПК.
Предвид изложеното, предявеният главен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, имащ за предмет
прогласяване недействителността на договора за предоставяне на потребителски кредит №
1197991 от 19.09.2022 г. се явява основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора по предявения главен иск, то не е настъпило вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск по
чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща сключването на договор за
гаранция за обезпечаване на договора за кредит.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Съгласно посочената разпоредба този, който е получил нещо без основание, е длъжен
да го върне.
Касае се за хипотеза на предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице както в случаите, когато е получено нещо въз
основа на нищожен акт, така и при предаване и без наличието на някакво правоотношение
между даващия и получаващия, в който смисъл са и задължителните за съда разяснения,
дадени в мотивите на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. дело № 1/79 г. на Пленум на
ВС – по някои въпроси за неоснователното обогатяване.
Липсата на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД означава първоначална,
неосъществена или настъпила впоследствие, но с обратна сила, липса на валидно
правоотношение между лицето, дало имуществена облага и получателя на същата.
Началната липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, е налице във всички случаи, когато отсъства годен юридически факт
за получаването на определена имуществена облага.
Посочената законова хипотеза, регламентираща един от съставите на неоснователно
обогатяване, е налице когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, а също така и в случаите, при които ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът установи, че това основание е
нищожно, като и в двете хипотези даденото е без правно основание.
С оглед изложеното, възникването в полза на ищеца на процесното вземане е
обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, осъществяването
на твърдяното имуществено разместване чрез реалното заплащане, съответно получаване от
ответното дружество на претендираната сума, при установяване на което в тежест на
ответната страна е да докаже наличието на основание за получаването и последващо й
задържане, в частност като установи, че процесният договор е валиден и отговаря на
законовите изисквания.
По делото се изясни, че в клаузата на т. 5 от договора за предоставяне на
потребителски кредит е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Фератум Банк“ (Ferratum Bank) в полза на кредитора, като с одобряването
8
на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени
– нито от кредитополучателя, нито от поръчителя.
Установи се, че именно във връзка с договора за кредит потребителят е сключил и
договор за поръчителство, по силата на който гарантът се задължава солидарно с клиента да
отговаря спрямо кредитора за изпълнение на всички задължения, произтичащи от договора
за кредит, срещу възнаграждение – такса за гаранция в размер от 295,05 лева, платима на
гаранта чрез погасителни вноски, съответни по падеж и брой на вноските по договора за
кредит – арг. чл. 2.3 от договора.
Достигнатият извод за недействителност на процесния договор за предоставяне на
потребителски кредит от 19.09.2022 г. поради несъблюдаване на изискванията откъм
съдържанието му, установени императивно в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и в чл.
19, ал. 4 ЗПК, както и правната последица от това, установена в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
обуславя отговорността на ищеца И. Д., в качеството му на кредитополучател и потребител,
за заплащане на насрещната страна единствено на предоставената му в кредит сума в общ
размер от 500 лева.
Следователно, заплатената от него сума под формата на такса/възнаграждение за
предоставяне на поръчителство като част от общо заплатената сума по процесния договор за
потребителски кредит се явява дадена при липсата на основание за това, поради което
„Фератум България“ ЕООД дължи връщането й на насрещната страна – потребител.
За установяване на обстоятелствата относно реалното заплащане на сумата и
постъпването й в патримониума на ответното дружество, по делото е изслушано и прието
заключението на вещото лице по допуснатата съдебносчетоводна експертиза, което,
преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като компетентно и обосновано
изготвено, въз основа на материалите по делото и допълнително получени справки и
документи от ответното дружество, по същество останало неоспорено от страните.
В експертизата е прието, че съгласно представена разписка за извършено плащане
2000000319218980 от 19.09.2022 г., издадена от ePay.bg с наредител „Фератум Бълария“
ЕООД и получател И. К. Д., сумата от 500 лева по процесния договор за предоставяне на
потребителски кредит е усвоена. Изяснено е, че процесният кредит е погасен изцяло с
еднократно плащане от кредитополучателя на 23.09.2022 г., на която дата е заплатена сума в
общ размер от 855 лева, от която по договора за потребителски кредит е разпределена
сумата от 559,95 лева, включваща 500 лева главница и 59,95 лева лихва. Посочено е, че по
договора за гаранция/поръчителство е заплатена и отнесена сумата от 295,05 лева като
възнаграждение за гарант „Фератум Банк“ ЕАД, разпределена на шест погасителни вноски.
В заключението е констатирано също, че съгласно представени снимки от клиентски
софтуер на кредитора, на 19.09.2022 г. дължимите суми за гаранция са разделени на шест
части с посочена сметка 7000 AR FBG Fee accrual, съответно със сумите: 75,55 лева, 66,94
лева, 57,03 лева, 45,63 лева, 32,50 лева и 17,40 лева (общо 295,05 лева). Посочено е, че от
ответното дружество не са представени платежни нареждания за банкови трансфери на
посочените суми от „Фератум България“ ЕООД към „Фератум Банк“ ЕАД, въпреки че
такива са били изискани от експерта. При изслушването си пред съда вещото лице изяснява,
че процесната сума – такса за поръчителство в размер от 295,05 лева е преведена по сметка
на „Фератум България“ ЕООД, като няма счетоводни документи за евентуално извършени
банкови преводи към „Фераутм Банк“, а отбелязване в клиентския софтуер. Посочва, че се
касае за отразяване в системата от самия ответник, но дали реално сумата е преведена от
него не може да бъде отговорено, при липсата на представени документи. В случая се касае
за еднократно, съвместно плащане от потребителя по двете задължения, с което всичко е
9
погасено, като няма хипотеза, при която същият да разделя сумите.
Съдът, вземайки предвид достигнатите изводи в експертизата и направените уточнения
от експерта, приема за установено, че сумата от 295,05 лева е заплатена от ищеца в полза на
ответника „Фератум България“ ЕООД, като част от общо платената сума от 855 лева за
погасяване на задълженията по договора за потребителски кредит № 1197991 от 19.09.2022
г. и свързания с него договор за предоставяне на поръчителство, с плащане на 23.09.2022 г., а
оттук и реално получена от ответника. По делото не се установява пълно и главно тази сума
да е излязла от патримониума на дружеството – кредитор и да е преведена от него в полза на
трето за процеса лице – дружеството-гарант. Наличието на отразен такъв трансфер в
клиентския софтуер на ответника не може да обоснове извод за реално извършен превод на
сумата при липсата на счетоводни данни за това и неподкрепяне на тази информация от
съответното счетоводно отразяване и документиране.
Предвид изложеното, съдът намира за установено, че от страна на ищеца и в полза на
ответника е преведена сумата от 295,05 лева като такса/възнаграждение за предоставяне на
поръчителство и част от общо платената сумата по договора за потребителски кредит, чието
връщане дължи ответникът, предвид липсата на доказателства за наличието на основание за
нейното получаване и последващо задържане, респ. за превеждането й в полза на трето за
процеса лице.
Следователно, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен.
Като законна последица от присъждане на главницата, върху същата се следва и
поисканата от ищеца законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 10.07.2024 г. до окончателното й изплащане.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – основателност на предявените искове, право на разноски
има само ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на същия следва да бъде присъдена
сумата от 2880 лева - разноски по делото за държавна такса, депозит за съдебносчетоводната
експертиза и адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Реалното извършване на разхода за
последното следва от представения по делото договор за правна защита и съдействие (л. 87
от делото) и отразеното в същия заплащане на уговореното възнаграждение в брой, в която
част последният има характера на разписка, удостоверяваща получаването на сумата,
съгласно задължителните за съда разяснения, дадени в мотивите на т. 1 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК). Същевременно е приложено и
доказателство за регистрация на пълномощника на ищеца – ЕАД „Д. М.“ по ЗДДС – фактура
№ **********/28.03.2025 г. с вписани данни и за ДДС №, съгласно § 2а от ДР на Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. На присъждане подлежи пълният
претендиран размер, с оглед липсата на проведено оспорване от ответната страна с
възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. С оглед изхода на спора на ответното дружество не
се следват разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД по
предявения от И. К. Д., с ЕГН: ********** и адрес: /адрес/ срещу „Фератум България“
ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост
10
3“, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20 установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, договор за предоставяне на потребителски кредит №
1197991 от 19.09.2022 г.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Младост 3“, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап.
офис 20 да заплати на И. К. Д., с ЕГН: ********** и адрес: /адрес/ сумата от 295,05 лева,
представляваща недължимо платена сума – въз основа на недействителния договор под
формата на възнаграждение за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.07.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Младост 3“, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап.
офис 20 да заплати на И. К. Д., с ЕГН: ********** и адрес: /адрес/, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 2880 лева, представляваща сторени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11