РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 1596
гр. София , 31.05.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ в закрито заседание на
тридесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:АНЕЛИЯ С. ЯНЕВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ С. ЯНЕВА Частно гражданско дело
№ 20211110125823 по описа за 2021 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на [фирма] срещу Н. И. И. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за задължения по договор за паричен
заем, сключен с (фирма), погасени чрез плащане от (фирма), в качеството му на поръчител
по силата на сключен договор за поръчителство, вземанията по които са прехвърлени на
заявителя с договор за цесия, а именно: непогасена главница, възнаградителна лихва,
мораторна лихва лихва, както и за сумите 746,55 лева - възнаграждение по договора за
поръчителство и 27,00 лева - разноски за извънсъдебно събиране на вземанията.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска
издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното
съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК.
Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с
всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и
размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и
изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или
добрите нрави – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в
полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо
валидно да възникне (поради противоречието му с императивни правни норми и/или
добрите нрави), тъй като проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните
(каквато е основната цел на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
1
По отношение на претендираното възнаграждение по договор за поръчителство:
На основание договора за потребителски кредит и посоченото от длъжника в
заявлението за отпускане на кредит, страните са договорили, че кредитополучателят се
задължава да предостави един от посочени видове обезпечения, в това число и
поръчителство. В случая е представен договор за предоставяне на поръчителство, сключен
между (фирма), от една страна в качеството на поръчител, и длъжника, от друга страна в
качеството на потребител. По силата на договора поръчителят се задължава да сключи с
(фирма) договор за поръчителство, като отговаря солидарно за задълженията на потребителя
по договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението. От
своя страна, потребителят се задължава да заплати възнаграждение на поръчителя в размер
681,85 лева. В изпълнение на този договор заявителят е сключил договор за поръчителство с
(фирма), като се е задължил солидарно за сумите по договора за потребителски кредит.
В настоящия случай се претендира възнаграждението за поръчителя, което според
настоящия съдебен състав не се дължи, поради противоречие на клаузата с императивна
законова норма.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се
установява, че принципал на поръчителя (фирма) е (фирма). Следователно се касае за
хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права
– чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-
282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
2
дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които
произтичат от договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от
праводателя на заявителя – поръчител, поради което последният упражнява правата на
цедента по чл. 143 ЗЗД срещу основния длъжник по договора за потребителски кредит. Въз
основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и
наличните данни за хипотеза на свързани лица, настоящият съдебен състав приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1
и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според
която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит
е видно, че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като последицата
от неизпълнението на това задължение на кредитополучателя, предвидена в чл. 4, ал. 2 от
договора, е липса на правоотношение между страните – при непредставяне на обезпечение в
посочения срок се счита, че заявлението за кандидатстване за кредит не е одобрено, т.е.
несъмнено е, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването на
поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е било необходима
предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по договора
(включващи експресно разглеждане и одобрение на заявлението в рамките на 24 часа).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е
посочено, че ГПР по договора е 40 %, но при съпоставка между размера на отпуснатия
кредит – 1400 лв.. за срок от 21 седмици, и размера на дължимото по договора за
3
поръчителство възнаграждение 735 лв., е видно, че ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне
на дължимата възнаградителна лихва, възнаграждението на поръчителя се равнява на около
52 % от отпуснатата главница по заема. С оглед и на хипотезата на свързани лица,
несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна
лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност
на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на
основание за дължимост на това вземане, респ. липса на основание за дължимост на лихва за
забава върху това вземане.
По отношение на претендираната такса разходи:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Сумата за „административни разноски“ не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу
тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от
момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като
обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.
2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва.
Следователно, в случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи
само обезщетение в размер на законната лихва, която в случая вече е присъдена с издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Процесната клауза, регламентираща такса за
извънсъдебно събиране на вземането, преследва забранена от закона цел – потребителят да
заплати още едно обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието
й с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
заявлението в посочената част следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението от 15.4.2021 г., подадено от (фирма) срещу Н. И. И. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните
4
суми, представляващи задължения по договор за паричен заем, сключен с (фирма), погасени
чрез плащане от (фирма) в качеството му на поръчител по силата на сключен договор за
поръчителство, вземанията по които са прехвърлени на заявителя с договор за цесия, а
именно: 746,55 лева - възнаграждение по договора за поръчителство и 27,00 лева - разноски
за извънсъдебно събиране на вземанията.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5