Р Е Ш Е Н И Е
№
…………./24.07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на трети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар АЛБЕНА ЯНАКИЕВА,
като разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 820 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
С решение
№ 808/26.02.2019г.,
постановено по гр.д. № 12612/2018 год., ВРС
– 18-ти състав, е приел за
установено, че
Д.К.Д., ЕГН: **********, с адрес ***, ДЪЛЖИ НА К.С.Н., ЕГН **********, с адрес ***,
по Заповед за изпълнение № 2850/30.04.2018г. по ч.г.д. № 5970/2018г. на ВРС, 46
състав, сумата от 10 000 лв. /десет хиляди лева/, дължима по запис на заповед
от 30.09.2017 г., издаден от длъжника, с падеж 15.11.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, от датата на подаване на заявлението в съда –
26.04.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.415
от ГПК във вр. с чл. 535 от ТЗ, като е осъдил ответника за
разноски в исковата и заповедно производства.
Недоволен от горното решение е останал ответника Д.К.Д., който по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК обжалва така постановеното решение с твърдението за
неговата необоснованост и неоснователност. Конкретните оплаквания се заключават
в това, че неправилно при недоказаност на въведеното от ответника каузално
правоотношение първоинстанционният съд е уважил предявения иск, тъй като в
тежест на ищеца е да докаже каузалното правоотношение, за което записа на
заповед е издаден предвид неговия обезпечителен характер и доколкото самият той
няма характер на разписка. Настоява се за отмяна на атакувания акт и
постановяване на друг, с което се отхвърли предявения иск и се присъдят в полза
на въззивницата сторените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК, въззиваемата страна депозира писмен отговор, с
който оспорва жалбата като неоснователна.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез процесуалния си представител, моли за
уважаване на жалбата.
В с.з. по същество, въззиваемият, чрез пълномощника си, оспорва подадената
въззивна жалба, изразявайки становище за нейната неоснователност като
претендира сторените пред настоящата инстанция разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. Предявеният с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК иск е допустим с оглед
предявяването му в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при
наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 5970/2018
год. на ВРС.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания. Релевираните от въззивниците
такива по същество са свързани с недоказаност от страна на ищеца на наличието
на каузално правоотношение между страните, въведено в процеса от ответника с
отговора на исковата молба.
Предмет на предявения иск е фактическата, материалната и действителната
дължимост на сумите – предмет на издадената заповед за изпълнение. Когато то е
заявено за изпълнение като произтичащо от запис на заповед, който съставлява
самостоятелно основание за дълга, записът на заповед е едновременно и основание
и доказателство за съществуване на вземането. Вътрешното каузално отношение,
послужило като повод за издаване на ценната книга, не е елемент от основанието
на предявения иск, нито изискване за неговата редовност. Изследването на
каузалните правоотношения при реализиране на менителничните права по записа на
заповед при предявен иск по реда на чл.422 ГПК, както настоящият състав вече
посочи, е въпрос свързан със защитната процесуална позиция на ответника.
В конкретния
случай, видно издадената заповед за незабавно
изпълнение е обоснована с представен по чл.417 т.9 ГПК документ - запис на
заповед от 30.09.2017 год.,
издаден от ответника, за сумата от 10 000
лева. Същата, съдът намира, че съдържа
всички предвидени в чл. 535 от ТЗ реквизити и обуславя извод за наличието на
валидно менителнично правоотношение между ищеца и ответника.
При горното, за да
предизвика отхвърляне на предявения срещу него иск, ответникът, освен своите абсолютни възражения
досежно формата или съдържанието на менителничния документ /каквито не са
налице направени/, може да направи и лични такива, произтичащи от отношенията им с кредитора
по ефекта и основаващи се на дефект в правата му. В тази връзка, длъжникът по
такъв менителничен документ може да възрази на кредитора, на който го е дал, че
задължението му е изплатено или не съществува, което възражение срещу
кредитора, с който е уговорена гаранцията, действува праворазрушаващо. Точно такова
относително възражение е релевираното с отговора за наличие на каузално
правоотношение между страните, основано на неформален договор за посредничество
между страните, за наличието на който не са ангажирани надлежни доказателства.
Не са ангажирани надлежни доказателства и че процесният запис на заповед е
даден като обезпечение по сочения договор, нито ответникът, който твърди
наличието на такъв, е очертан съдържанието му, респективно насрещните
задължения на страните по него.
Не се споделя становището на въззивника, че въведеното от ответника
каузално правоотношение подлежи на доказване от ищеца по предявения иск. Съгласно
дадените в т.18 на ТР 4/2013 на ОСГТК разяснения, при редовен от външна страна менителничен ефект и
направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи
основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него
като поемател и длъжника –издател по повод или във връзка, с което е издаден
записът на заповед. Безспорно, при наличие на въведени твърдения или възражения
от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод
или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, на изследване
подлежи и самото каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на
това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа
на заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест обаче всяка от страните доказва фактите, на които
основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно
несъществуването на вземането по записа на заповед.
В контекста на изложеното, правилно прието от
районния съд е недоказаност на наведените от ответницата релативни възражения. И след
като не се установи и нарушение на императивна материалноправна разпоредба, за
което съгласно ТР №1/2013
г. на ОСГТК въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, се налага извод за правилност на
обжалвания съдебен акт.
Предвид еднаквите правни изводи на двете инстанции атакуваното решение следва да се потвърди.
Предвид изхода от спора и направеното от
въззиваемата страна искане, в тежест на въззивника следва да се присъди и
сумата от 700 лева, съставляваща адвокатско възнаграждение за пред въззивната
инстанция. Релевираното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение не се споделя, с оглед минималния размер на възнаграждението,
предвиден в чл.9 от НАРЕДБА
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение,
възлизащ на 622.50 лева и определен без явяване в съдебно заседание пред
въззивна инстанция, каквото в конкретния случай е налице.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 808/26.02.2019г.,
постановено по гр.д. № 12612/2018 год., ВРС
– 18-ти състав.
ОСЪЖДА
Д.К.Д.,
ЕГН: **********, с адрес *** да заплати
на К.С.Н., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 700 лева, представляващи сторени пред
настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
На основание чл.280, ал.2 ГПК,
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :