№ 18355
гр. София, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20251110107531 по описа за 2025 година
Производството е първоинстанционно, по реда на ГПК от 2007г.
Ищцата Л. Л. е предявила иск, при твърдения, че на 7.8.2024г. в 10,30 часа, се
приготвяла с детето си да излезе на разходка. Сочи, че преди за излезе от вкъщи, видяла през
прозореца жена под прозореца й с кучето си. Предложила й да й даде повода на нейното
куче, като й обяснила, че излиза с детето си, като носела със себе си повода на нейното куче,
за да го даде на жената. Когато излязла, кучето на жената било без намордник, без каишка,
било държано само за козината, отскубнало се и налетяло на детето й. Ищцата твърди, че
носела детето на ръка и се опитала с лявата ръка да го защити. Кучето, което според ищцата
било от породата немска овчарка или друга голяма порода, я нахапало. Твърди, че пред
блока имало съседи, които й се притекли на помощ, извикали спешна помощ и полиция.
Твърди, че в резултат на нападението на кучето, поради бездействието на собственика на
животното, или лицето, упражняващо надзор върху него, й били причинени неимуществени
вреди – болки и страдания, както по време на нападението, така и по време на лечението й,
които не отминавали и към предявяване на иска. Твърди се, че от нападението има
психически и емоционален стрес, социално отдръпване, избягване на разходки с домашния
любимец, като се страхува за живота и здравето си. Сочи, че по случая е образувано ДП по
описа на РУ при СДВР, по което я уведомили, че преписката е изпратена в РП по
компетентност. Предявява се осъдителен иск, без посочване име на ответник, за сумата
10000лева – обезщетение за неимуществени вреди –отговорност за вреда от животно, която
се търси от страна на собственика му или лицето, под чиито надзор се намира кучето.
С уточнителна молба, въз основа издаденото съдебно удостоверение, искът е насочен
против Т. Д. С..
1
С отговор на исковата молба, ответницата Т. Д. С. сочи на съда, че на 7.8.2024г. в
10,30 часа съпругът й Стайко Атанасов Славов довел кучето за половин час, за да го разходи
ответницата, докато се върне, и после да го заведе на ветеринар. Твърди се, че кучето видяло
отсреща в градинката котка, каишката се скъсала и той избягал. Ответницата тичала след
него, хванала го за шията и кучето легнало на тревата. От блока, на прозореца се показала
жена, която предложила на ответницата повод от нейното куче, ответницата й отказала.
Жената казала, че не може да гледа как ответницата се мъчи с кучето, и излязла навън с
малко дете. Твърди се, че прозорецът на стаята, от която жената се показала, бил отворен.
Жената казала, че кучето на ответницата било много красиво, кучето започнало да върти
опашка и да се радва. В същото време жената – Л. й казала, че има същото куче, като по
същото време нейното куче се показало на прозореца и започнало да лае, кучето на
ответницата го видяло и, провокирано, скочило към жената. Ответницата се уплашила.
Излезли мъже, които хвърлили тояга към кучето на ответницата и я напсували, един я
заплашил, на ответницата й станало лошо, подали сигнал – 112 и се обадили на полицията.
Дошли полицаите, като ответницата стояла с кучето, държала го за шията, то лежало на
земята, разпитали й и си тръгнали. След това дошъл съпруга на ответницата и взел кучето.
Твърди се, че вечерта след инцидента са потърсили жената към 18,00ч., за да разберат как е
тя, съпругът на ответницата й дал 200лева за медикаменти, извинили се, като ищцата
изглеждала видимо добре, с превръзка на ръката. Твърди се, че няколко дни след това Л. се
обадила по телефона и поискала от ответницата и нейния съпруг 10000лева в брой, за да не
се стигне до съд.
Сочи се, че сутринта, когато ответницата отивала на работа, видяла ищцата да
преминава покрай нея шофирайки с висока скорост, както и когато отивала да изхвърля
болкук. Ответницата сочи, че след като със съпруга й отказали плащане, я заплашила с
думите,че я даде на съд и ще я накара да трепери.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите настраните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и 3 от
ГПК, установи следното:
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото без възражения на
страните, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че на
7.8.2024г. в 10,30 часа, пред дома на ищцата, ответницата осъществявала надзор върху
кучето на семейството, че ищцата е предложила на ответницата да й даде повода на
нейното куче, като кучето на ответницата било без намордник, както и че било държано от
ответницата само за козината, както и че кучето на ответницата е ухапало ищцата, след
което била извикана спешна помощ и полиция. Безспорно по делото е, че към сочената
дата, ищцата също е имала куче, което било в дома, както и че имала повод за същото.
Доколкото в срока за отговор, ответницата е упражнила правото си да вземе
становище по фактите, твърдяни по делото, съдът намира изложеното от процесуалния й
представител в хода на устните състезания, че недоказано е твърдението по безспорен и
категоричен начин, за закъсняло. В срока за отговор, на основание чл.131 във връзка с чл.133
2
ГПК, ответникът следва, под страх от преклузия, да изчерпи както твърденията, от които
черпи благоприятни последици, така и доказателствените си искания. В срока за отговор,
целият инцидент не е бил оспорен по начина, по който е описан от ищцата. Ответницата
единствено е посочила два различни от изложените в исковата молба факта: първо, че
кучето, върху което е осъществявала надзор, е било провокирано от кучето на ищцата, и
второ, че кучето на ищцата излязло от дома й. Такива доказателства не бяха ангажирани по
делото. Свидетелят Борисова е изключително непоследователна в разказа си относно кучето
на ищцата. Първо сочи, че чула, че кучето на ищцата излаяло, както и че видяла същото на
прозореца, което провокирало кучето на ответницата, после не може да посочи каква част
от кучето на ищцата е видяла, както и да опише прозореца, включително дали същият е бил
отворен или не. Едновременно с това, прави впечатление, че свидетелят описва добре
последователността на събитията и големината на кучето, според собствената си версия, но
не помни нито колко етажен е блокът, от който сочи, че ищцата се е показала, нито на кой
етаж е била тя. От там, съдът не кредитира показанията й, доколкото в тази част същите са
непоследователни и не установяват твърдението на ответницата, че кучето й е било
провокирано от кучето на ищцата. На собствено основание, изложеното от свидетеля
Борисова противоречи на изложеното в отговора, от самата ответница С., че инцидентът се е
случил в следната последователност : на прозореца излиза ищцата Л., двете с ответницата Т.
разговарят, на прозореца се показва детето на ищцата, ищцата казва на ответницата, че има
същото куче, което също се показва на прозореца. Свидетелят Борисова не сочи нищо за
детето на ищцата, като при условие, че помни толкова добре инцидента и вербалния сблъсък
на двете кучета, би следвало да помни и присъствието на дете на него, каквото не съобщава
пред съда. Този пропуск, който е съществен, не може да се обясни с изложеното от
свидетеля, че всичко се развило много бързо, предвид възрастта на детето – около 2 години
към момента на инцидента, и нормалната житейска логика присъствието му да бъде
запомнено от свидетел на инцидента и натрупалото се напрежение. Ето защо, съдът намира
за напълно недоказано твърдението на ответницата, че кучето е провокирано от страна на
кучето на ищцата. По данни на другия разпитан от СРС свидетел- съпругът на ищцата,
свидетелят Любомиров, чиито показания съдът цени, на основание чл.172 ГПК, заедно с
другите доказателства по делото – същите са логични и последователни, не противоречат на
останалите събрани по делото доказателства, свидетелят споделя лични впечатления, поради
което и съдът ги кредитира, кучето на семейството на ищцата към момента на инцидента се
намирало в клетка в дома им, заради поведението на същото, която клетка е препоръчана от
треньора на кучето. Ето защо, съдът възприема изложеното от свидетеля Любомиров, че
ищцата не иска да остава сама с кучето им, затова, когато свидетелят не е вкъщи, кучето
стои в клетката, по - скоро като последица от неизбежно придружаващия инцидента страх,
натрупан у ищцата, отколкото като страх от собственото й куче, още по – малко като
причинител на физическите й увреждания, каквато цел имат показанията на свидетеля
Борисова и за което същата е доведена пред съда – това впечатление се придобива от съда,
заради изложеното от свидетеля, че нямало нищо сериозно по време на инцидента /
„..другото куче се уплаши и скочи, но не е имало нещо рани, да не може да я отървем, такива
3
неща нямаше“, по думите на свидетеля/.
Дори да се приеме изложеното твърдение на ответницата, че нейното куче е
провокирано от кучето на ищцата, то същото не води до неоснователност на иска, поради
следното.
За основателността на иска, следва да е налице и пряка и непосредствена връзка
между поведението на ответника и доказаните по делото душевни болки и страдания.
Причинната връзка в гражданското право е от значение в две отношения – за да се установи
дали определено поведение е годно да причини определени настъпили вреди / тоест,
причинната връзка е от значение за обективното основание за настъпване на отговорността,
поради принципа, че без вина няма отговорност, освен в изрично предвидените случаи/ и, в
някои случаи, за обема на отговорността.
Да е налице причинна връзка между поведението на ответника и настъпилите вреди
означава, да е установено по делото, че настъпилите вреди са причинени от конкретното
укоримо от правна гледна точка поведение на ответника, това поведение да е „условие, без
което не може“, condition sine qua non, без което поведение, тези вреди нямаше да настъпят.
Казано обратно, ако се премахне поведението на ответника, то и вредата нямаше да настъпи.
Тази връзка между поведението и настъпилите вреди е обективен факт от действителността,
който може и следва да бъде установен при разглеждане на делата за гражданските
последици от деликти за всеки конкретен случай. Такава пряка, непосредствена причинна
връзка, е установена и същата е причинна връзка е житейски обоснована, като логична при
всеки индивид с нормална психика.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Делинквентът дължи
обезщетение за вреди, доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му
поведение, а когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на
пострадалия, то е основание за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл в т. 7 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума
на Върховния съд на РБ също е възприето разбирането, че обезщетението за вреди от
непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното
настъпване.
Приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването може да се изрази
в действие или бездействие. Последният не извършва непозволено увреждане, но
съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването й или е
превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Пострадалият
допринася за настъпване на вредата и в хипотезата, разгледана в т. 7 от Тълкувателно
решение № 1/2014 г. по тълкувателно дело № 1/2014 г. ОСТК на ВКС, „когато не е
допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си
увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата”. Поведението на пострадалия,
допринесло за увреждането, е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен
резултат на делинквента, а само за част от него и не поражда за съда право на свободна
4
преценка дали да намали или не обезщетението.
Относимо към настоящия случай е първото направление - причинната връзка като
основание за отговорността. Поведението на ищцата, изразяващо се в бездействие, да
предотврати намиращото се в дома й куче, да излае, не е обективен елемент от деликта,
доколкото за ищцата не съществува задължение, като лице, осъществяващо надзор над
кучето в дома й, да предотврати лая на същото. Същевременно, съгласно разпоредбата на
чл.177,ал.1,т.3 от Закона за ветеринаромедицинската дейност изрично се забранява
разхождането на кучета без повод, а на агресивните кучета, и без намордник. По делото,
ответникът нито твърди, нито е представил доказателства, че кучето, на сочената дата е бил
с поставен повод, или с поставен намордник. Обратно, по твърдение на ответника в
отговора, ответницата е изпуснала кучето, оставено под неин надзор, като поводът му се е
скъсал. Поради изложеното, при събраните доказателства се налага обоснованият извод, че
вина за евентуално настъпилите вреди носи ответникът, под чиито надзор се е намирало
кучето в конкретния момент. За самия инцидент свидетелстват както доведената от
ответната страна свидетелка София Борисова, която придружавала ответницата Т. С. към
момента на инцидента, така и показанията на съпруга на ищцата – свидетелят Ю.
Любомиров, който не е очевидец на инцидента, но пристигнал към момента, в който ищцата
Л. била качена в повиканата след случилото се линейка. Изложеното от свидетеля
Любомиров се потвърждава от представените медицински документи от ищеца – лист за
преглед на пациент, издаден от „ИСУЛ” ЕАД, където на 7.8.2024г в 11,10 часа ищцата Л. е
прегледана от лекар в ЦСМП, който установил кървяща рана с дължина около 6 см и
дълбочина около 2-3 см, без засягане на мускули, без нервно – съдов дефицит, на която рана
е извършена промивка с кислородна вода и браунол, поставена е локална анастезия с
лидокаин, поставени са 3 шева, мазева превръзка, ТАП, противобясна ваксина, дадена
антибиотична терапия, и е посочен ден за затягане на конци, както и съдебно – медицинско
удостоверение, издадено от съдебен лекар, който е установил от извършени преглед и
медицинска документация, травматични увреждания – множество пръснати и групирани
лентовидни охлузвания на горен крайник, на гърдите отляво и на лява поясна област,
разкъсно – контузни рани на лява предмишница, наложили хирургична обработка / шев/,
които рани, по заключението на специалист от съдебна медицина, отговарят като да са
получени от действието на твърди и тъпи предмети с ограничена контактуваща повърхност
и характерно разположение, каквито характеристики имат кучешки нокти и съзъбие.
Според заключението в съдебно – медицинското удостоверение, на ищцата е причинено
временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
На ищцата, от личен лекар, е издаден болничен лист за временна неработоспособност
за период от 8.8.2024г. до 21.8.2024г., при определен домашен режим.
На собствено основание, ответницата не ангажира никакви доказателства, че
ухапването е причинено от кучето на ищцата, поради което и при събраните доказателства
се налага извод, че травматичните увреждания са причинени от кучето, останало под
надзора на ответницата.
5
Ищцата представи по делото два броя писмени психологически становища, издадени
от Ваня Иванова, посочена в тях като психолог, за които съдът, в първото по делото о.с.з.,
съобщи на страните, че ще ползва единствено като писмено доказателство, но не и като
съдържащо специални знания, защото същите се събират по друг ред пред съда. За целите на
доказването, и в рамките на допустимото ценене на тези писмени документи по реда на
ГПК, СРС констатира от двете становища, че за период от 12.8.2024г. до 22.9.2025г. ищцата
извършва консултации с психолог за преживян стрес от случилото се.
На собствено основание, житейски логично е всяко лице да изпита страх и силен
стрес от непосредствена заплаха върху физическата си същност, стрес и безпокойство от
случилото се, поради което и съдът намира, че в причинна връзка със случилото се житейски
обоснованото преживяване на стрес от страна на ищцата вследствие на инцидента.
Ето защо, въз основа събраните доказателства, съдът намира за доказано:
осъществяването на деликт, под формата на бездействие, от страна на ответницата, която
към момента на инцидента е осъществявала пряк надзор върху кучето, претърпените
вследствие на деликта неимуществени вреди от ищцата – физически болки и страдания, и
стрес, както и причинната връзка между тях. Ето защо, намери предявения осъдителен иск
с правно основание чл. 50 ЗЗД за доказан по основание.
За последиците от деянието, за които се установи причинна връзка, се следва
обезщетение за неимуществени вреди. При преценката на справедливия, според
разпоредбата на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението, съдът прецени следните правно
релевантни обстоятелства, съобразно указанията, дадени в т. 11 от Постановление № 4 от
23.12.1968 г. на Пленума на ВС въз основа на какви обстоятелства съдът преценява
критериите за понятието "справедливост", а именно: “такива обективни обстоятелства при
телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването
му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на
здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.“ Пострадалият
е изпитал, нормално и житейски обосновано във всеки случай на ухапване от куче страх ,
стрес, безпокойство, както и физическа болка, страх за присъствалото на инцидента дете.
При съобразяване на продължителността на оздравителния процес у ищцата, който се
доказа по делото, да е продължил в рамките на определеното от лекуващия лекар – 14 дни,
но и продължаващата към 25.9.2025г. – една година по- късно болка в ръката на ищцата при
вдигане на тежко, посочена пред съда от свидетеля Любомиров, налагат извода, че
вследствие на инцидента ищцата е претърпяла за около 14 дни физически болки и страдания
с по- голям интензитет, като около една година след инцидента, ищцата продължава да
изпитва дискомфорт в ръката. По доводите на защитата на ответника, че недоказано е
травмата да продължава да дава отражение и към разпита на свидетеля. Показанията на
свидетеля Любомиров са последователни и при контролиращи въпроси, че към датата на
разпита му / 25.9.2025г., една година след инцидента/, ищцата Л. Л. избягва да носи дъщеря
им на ръце за дълги разстояния. Изложеното от свидетеля, че той върши домакинската
работа не обосновава връзка с травматичното увреждане от ухапването / свидетелят не сочи
6
причина той да върши работата, а не ищцата/, а сочи на нормално поведение на партньор
вкъщи. Обстоятелството, че ищцата не носи дъщеря им на дълги разстояния, а само я вдига
и прегръща, отново не може непременно да се обоснове с травмата в ръката, доколкото
детето е пораснало след инцидента. Ето защо, съдът намира,че ищцата не доказа
твърдението си вследствие на инцидента една година по – късно, да търпи физически болки
и страдания.
Недоказано е и твърдението за продължаващия психически стрес от случилото се,
доколкото за изложеното са необходими специални знания, както съдът в първото по делото
о.с.з. съобщи на страните. За целите на доказване на това твърдение, ищцовата страна
представи два броя частни психологически становища, които не биха могли да се кредитират
от съда като доказателство в подкрепа на това твърдение на ищеца. Събирането на
специални знания, в този случай, е следвало да стане по искане на страната, която твърди
претърпени болки в повече от обичайните, което не е станало. Назначаването на експертиза,
на основание чл.195 ГПК, служебно от съда, би съставлявало грубо нарушение на принципа
на състезателното начало.
Ето защо, при съобразяване на горното усложнение, обсъдено от съда, се намери, че
ищцата е доказала претърпяване на травми близки до обичайните при такъв тип увреждания.
При съобразяване на стандарта на живот в страната, а именно – пред 2024г. средната
месечна заплата по публични данни възлиза на 2423 лева на месец, и доказаните болки и
страдания в по – висок обем около 14 дни, и съпътствани със стрес от случилото се, страх,
налагат извода, че сумата от 1200лева би съставлявала справедливо обезщетение за
претърпените от ищцата неимуществени вреди, като за горницата искът следва да се
отхвърли. Неоснователен е доводът на защитата на ответната страна, че сумата 200 лева,
която се твърди, че дадена от съпруга на ответницата, на ищцата, покрива напълно
претърпените от нея вреди. Самото твърдение е направено, че сумата е дадена за
имуществени вреди /за лечението/, а не като обезщетение за неимуществени вреди, каквито
се претендират по делото.
Според теорията на гражданското право, обезщетението за вреди вследствие на
деликт, в частност, обезщетението за неимуществени вреди, като всяка отговорност, има
освен санкционна функция – делинквентът да бъде санкциониран за противоправното си
деяние; също така – обезщетителна функция – да замести накърненото с деликта благо, а
при невъзможност същото да се замести, да достави на увреденото лице заместваща
престация, която да облекчи страданията; също така и превъзпитателен характер – да
възспира и двете страни – увреден и делинквент от последващо извършване на подобни
деяния. Ето защо, в изпълнение на горното, при съобразяване на превъзпитателния
характер на обезщетението за вреди и превенцията – да се предотврати следващ инцидент
с участието на кучето, под надзор на ответницата , без повод, се определя обезщетение в
сочения от съда размер.
На основание чл.84,ал.3 ЗЗД, при дължимост на обезщетение за вреди вследствие на
деликт, деецът е в забава и без покана, а обезщетение за забава в размер на законната лихва
7
се следва от датата на деликта, но с оглед диспозитивното начало, се присъжда от
предявяването на иска.
Относно разноските по производството: На основание чл.78,ал.1 ГПК, ответникът
следва да възстанови всички сторени от ищеца разноски по делото, които се изразяват в:
сумата от 400 лева внесена държавна такса и сумата от 1500 лева платено възнаграждение за
адвокат. С разпоредбата на чл.7,ал.2,т.3 НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа
(Загл. изм. – ДВ, 14//2025г/, като минимален размер при цена на иска от 10000 до 2500лева,
се прие сумата 1300 лева + 9% върху горницата над 10000 лева. Следователно, определено
по сочения начин, минималното възнаграждение при иск с цена 10000 лева, възлиза на 1300
лева, платеното е 1500 лева. Възражението за прекомерност на същото е неоснователно,
при съобразяване на сравнително ниската фактическа и правна сложност на делото,
даденото от СЕС с решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., че
ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, не следва да се прилага, но само след и ако
установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен / така се приема в определение
№ 2995/13.6.2024г. по ч.гр.д.№ 991/2024г. на ВКС/. Ето защо, на ищцата, съразмерно с
основателната част на претенцията, се следва сумата от 48 лева държавна такса и 180 лева от
платеното възнаграждение за адвокат.
Ответната страна в хода на устните състезания направи изявление, че не претендира
разноски.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Т. Д. С. с адрес *** да заплати, на основание чл.50 ЗЗД на Л. В. Л. ЕГН
********** с адрес *** , сумата от 1200 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – физически и психически болки и страдания, претърпени от ищеца,
допуснати от ответника вследствие на разхождане на домашен любимец– компаньон,
оставен под надзора на ответницата от породата немска овчарка на 7.8.2024г. в нарушение
на разпоредбата на чл.177,ал.1, т.3 ЗВМД, без поставен повод ; заедно със законната лихва от
предявяване на иска - 7.02.2025г. до плащането, както и сторените по делото разноски от
228,00 лева, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за горницата до пълния предявен размер от
10000лева.
СУМАТА е платима от ответницата по банков път по сметка
BG88UBBS81554093098819.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните,
пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8
9