Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../28.01.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №4735 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№56259/02.03.2020г., постановено по гр.д. №78920/2018г. по описа на СРС, 25
състав, е признато за установено по отношение на Л.М.П., че Ю.В.В., А.Д.В. и М.Д.В.
са собственици на следния недвижим имот: части от дворно място, находящо се в
с. Житен, район „********“, ул. ********представляващо поземлен имот с пл.
№111, с площ по актуална скица от 1322 кв.м., в кв.3 по регулационния план на
с. Житен, за който имот, съгласно дворищната регулация е отреден УПИ – парцел
ХV-111, с площ от 1330 кв.м., в квартал 3, по регулационния план на с. Житен, с
идентификатор 29430.4705.111, означени по точки А-Б-7-А с площ от 3,40 кв.м. и
по точки Д-Е-1-2-Д с площ от 15,50 кв.м. на комбинираната скица към
заключението на вещо лице инж. Л.И.Г., приложено по делото на стр. от 54 до 60,
която скица, приподписана от представлява на състава, представлява неразделна
част от решението. Осъдена е на основание чл.108 от ЗС Л.М.П. да предаде на Ю.В.В.,
А.Д.В. и М.Д.В. владението на гореописаните части от недвижим имот. Отхвърлен е
искът с правно основание чл.109 от ЗС, предявен от Ю.В.В., А.Д.В. и М.Д.В.
срещу Л.М.П. за осъждане на ответника да премахне ограда, построена между имоти
УПИ ХV-111 и УПИ ІІ-112 в квартал 3 по регулационния план на с. Житен от 1966г.
С решението е осъдена на основание чл.78, ал.1 от ГПК Л.М.П. да заплати в полза
на Ю.В.В. направените по делото съдебно-деловодни разноски, съобразно с
уважената част от исковете в размер на 485 лева.
Постъпила е
въззивна жалба от ищците Ю.В.В., А.Д.В. и М.Д.В., чрез пълномощника адв. С.С.,
срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правна
квалификация чл.109 от ЗС, като се излагат оплаквания, че в тази част решението
е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се доводи, че от събраните по делото
доказателства е установено, че оградата е поставена на мястото, където се
намира, съвместно от праводателите на страните в процеса в края на 80-те години.
Траекторията на оградата била ориентирана вероятно по проекта за изработване на
РП, одобрен със Заповед №РД-16-075/09.04.1990г., като оградата била с равни
части в УПИ ХV-111 и в съседния УПИ І-112, а разположението й било съответно на
действащата нормативна уредба. Въззивниците поддържат, че негаторният иск може
да бъде предявен срещу всеки, който пречи да се упражнява пълноценно правото на
собственост, като навеждат и твърдения, че ответницата е съсобственик на
оградата, тъй като е получила от своя праводател правото на собственост върху
имота, който тя огражда. На следващо място поддържат, че цитираната от
първоинстанционния съд практика на ВКС е неприложима към настоящия казус. С
оглед изложеното молят решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната
страна Л.М.П., чрез пълномощника адв. А.В.. Въззиваемата страна посочва, че
действително изградената ограда не съвпада с границата между двата УПИ, но
разминаването е от общо 9,80 кв.м., при площ на имота от 1322 кв.м., т.е.
по-малко от 1% от квадратурата. Поради това разминаването било пренебрежимо
малко, а разноските за събаряне и изграждане на нова ограда между двата имота
биха били съществени, поради което правилно било прието от първоинстанционния
съд, че премахването на оградата не следва да бъде за сметка на ответницата.
Поддържа също така, че оградата не била изградена от ответницата, а от
наследодателя на ищците и неговия баща, поради което било недопустимо да се
вмени на ответницата да премести изградената от ищците, респ. от техния
наследодател, ограда. С оглед изложеното моли решението да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.108 от ЗС и чл.109 от ЗС.
За да уважи предявеният иск по чл.108
от ЗС първоинстанционният съд е приел въз основа на кредитираното заключение на
СТЕ, че е налице несъответствие на оградната линия с регулационната линия между
двата имота, като по този начин е извършено двустранно навлизане на имотите
един в друг и се образуват две реални части от имота на ищците, които с оглед
местоположението на оградата са включени към имота на ответницата. По отношение
на иска по чл.109 от ЗС съдът е приел, че същият е неоснователен, като е
изложил мотиви, че не е установено по делото ответницата да е отговорна за
поставянето на оградата или да е приела действията на лица, които я обвързват
и, за които отговаря. Този извод на първоинстанционния съд не се споделя от
въззивната инстанция.
Нормата на чл. 109 от ЗС предоставя защита на правото
на собственост и ограничените вещни права срещу всяко пряко и/или косвено
неоснователно въздействие, което без да отнема владението, ограничава, смущава
и пречи на пълноценното използване на вещта или имота според предназначението
му.
Уважаването на предявения иск по чл. 109 от ЗС е предпоставено от
положителното установяване на следните факти: 1/че ищецът е собственик на вещта
или е носител на ограничено вещно право върху нея; 2/че е извършено
неоснователно действие върху вещта; 3/че неоснователното действие пречи,
ограничава или смущава собственика на вещта да упражнява правото си на
собственост спокойно и в пълен обем, макар да не накърнява владението.
В ТР № 4/2015 на
ОСГК на ВКС е посочено, че за уважаване на иска по чл.
109, ал. 1 ЗС ищецът следва да докаже, че е собственик на имота, че върху
този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или
бездействие), а също, че това действие или бездействие на ответника създава за
ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС).
Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това
са недопустими е конкретна по всяко дело. Разяснено е, че има хипотези, при
които от самото естество на извършеното от ответника нарушение е ясно, че с
него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Пример за
това е случаят, при който ответникът осъществява действия в собствения на ищеца
имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота,
без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху
този имот. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право,
което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било
въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи
в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие,
самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от
лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка
за собственика да упражнява правото си.
По делото не е
спорно и се установява от събраните по делото доказателства, че ищците са
собственици на процесния имот с идентификатор 29430.4705.111 по действащата
кадастрална карта, а ответницата - собственик на съседния имот, представляващ
имот с идентификатор 29430.4705.112 по действащата кадастрална карта. Не е
спорно и обстоятелството, че между двата имота е изградена ограда, като е
налице несъотвествие между нея и регулационната линия между двата имота. С
оглед обстоятелството, че първоинстанционното решение не е обжалвано в частта,
с която е уважен искът по чл.108 от ЗС по отношение на реални части от имот
29430.4705.111, и същото е влязло в сила в тази част, следва да се приеме за
установено по делото наличието на първата предпоставка за уважаване на иска по
чл.109 от ЗС, а именно, че ищците са собственици на реалните части от имота,
които са ограничени от оградата. Спорно между страните по делото е дали ответницата
е легитимирана да отговаря по така предявения иск.
В трайната
практика на ВКС е възприето становището, че всяко смущаване на правото на
собственост може да бъде предмет на негаторна защита, като пасивно легитимирано
по него е всяко лице, а не само извършителят на нарушението, ако към момента на
предявяването му поддържа противоправното състояние в имота, т.е. в случая
ответницата следва да отговаря по иска с правна квалификация чл.109 от ЗС с
оглед поддържаното негативно въздействие и противоправно състояние, вследствие
на навлизане на оградата в имота на ищците, довело до това, че части от имота
не могат да се ползват от собствениците им, независимо че нарушението не е
извършено от нея, а от нейния праводател.
Възражението на
ответницата, че навлизането на оградата в имота на ищците е минимално, поради
което не се налага преместването й, въззивната инстанция намира за
неоснователно, доколкото ответницата, чиято е доказателствената тежест в
процеса да установи, че отклонението на процесната ограда е в рамките на
допустимите стойности, съгласно чл. 18 от
Наредба №РД-02-20-5/15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и
поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, не е ангажирала
доказателства в тази насока, поради което същото не може да бъде преценявано в
контекста на чл.50 от ЗС.
Поради изложеното
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и да
бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл.109 от ЗС да бъде уважен.
При този изход на
спора на въззивницата Ю.В.В. следва да бъдат присъдени разноски държавна такса
за въззивното производство в размер на 40 лева, както и още 557,34 лева
разноски за първоинстанционното производство. Искането на въззивницата за
присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство следва да
бъде оставено без уважение с оглед обстоятелството, че по делото не е
представен договор за правна защита и съдействие, с който да е уговорено между
въззивницата и процесуалния й представител заплащане на адвокатско
възнаграждение в определен размер.
По изложените мотиви, Софийски градски съд,
ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение
№56259/02.03.2020г., постановено по гр.д. №78920/2018г. по описа на СРС, 25
състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен искът с правно основание чл.109 от ЗС, предявен от Ю.В.В., А.Д.В. и М.Д.В.
срещу Л.М.П. за осъждане на ответника да премахне ограда, построена между имоти
УПИ ХV-111 и УПИ ІІ-112 в квартал 3 по регулационния план на с. Житен от 1966г.,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание
чл.109 от ЗС Л.М.П., ЕГН **********, с адрес ***, да преустанови
неоснователните си действия, с които пречи на Ю.В.В., ЕГН **********, А.Д.В.,
ЕГН **********, и М.Д.В., ЕГН **********, трите с адрес ***, да упражняват правото си на собственост върху следния
недвижим имот: ПИ с идентификатор 29430.4705.111 по КККР, одобрени със
Заповед №РД-18-18/25.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от
1322 кв.м., находящ се в с. Житен, район „********“, ул. ********с трайно
предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско
застрояване (до 10 м), при съседи 29430.4705.109, 29430.4705.108, 29430.4705.105, 29430.4705.716,
29430.4705.112, 29430.4705.110, като премахне частите
от оградата, построена между ПИ с идентификатор 29430.4705.111 и ПИ с идентификатор 29430.4705.112
по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-18/25.01.2012г. на изпълнителния директор
на АГКК, по точки Б-7 и по точки 1-2-Д, съгласно комбинираната
скица към заключението на вещо лице инж. Л.И.Г., представляваща неразделна част
от решението.
ОСЪЖДА
Л.М.П. да заплати на Ю.В.В. разноски за въззивното производство в размер на 40
лева и разноски за първоинстанционното производство в размер на още 557,34
лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Ю.В.В. за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1000 лева.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.