Решение по КНАХД №279/2025 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по постъпила касационна жалба от М. И. М., адрес обл. Монтана, общ. Монтана, [населено място], [улица], чрез адв. Л. А. – АК Монтана, седалище на кантора [населено място], [улица], партер, офис 11, против решение № 118 от 08.07.2025 г. по АНД 256/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана, с което е потвърдено Наказателно постановление № 25-0996-000186/27.02.2025 г. издадено от Началник сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР – Монтана, с което на М. И. М., на основание чл. 175а ал. 1, предложение трето от ЗДвП, е наложено административно наказание глоба в размер на 3000 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 месеца, за нарушение на чл. 104б, т. 2 от ЗДвП, като законосъобразно.

Касаторът счита, че Решение № 118/08.07.2025 г., постановено по АНД № 256/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана, е незаконосъобразно, неправилно и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд е допуснал редица нарушения и неправилни изводи. Сочи, че не е призован и разпитан актосъставителят, въпреки че именно той е следвало да защити административнонаказателното обвинение и да изложи непосредствено възприетите факти. Счита, че е постановил решението си при неизяснена фактическа обстановка и при наличие на противоречиви показания между свидетеля Д. и сведенията на актосъставителя А.. Сочи, че приключването на съдебното следствие без изслушване на актосъставителя е недопустимо и е съществено нарушение на процесуалните правила. Относно доказателствата, касаторът излага, че единственото доказателство, на което съдът е основал изводите си, е протокол за видеозаписи, изискани от хипермаркет „Кауфланд“. В този протокол не е индивидуализирано, нито МПС, нито неговият водач. Записът, на който се позовава свидетелят Д., не е приложен към административнонаказателната преписка като веществено доказателство и не е приет от съда. Следователно протоколът няма доказателствена стойност, а решението е постановено без достатъчно и годни доказателства. По съществото излага, че неправилно съдът е приел, че мястото на деянието е „път, отворен за обществено ползване“. Твърди, че съгласно кадастралните данни паркингът към хипермаркет „Кауфланд“ в [населено място] представлява самостоятелен имот с предназначение „паркинг“ и е частна собственост. Той не е път или пътно съоръжение по смисъла на закона. Макар достъпът да не е ограничен постоянно, това не го прави „път за обществено ползване“. Той служи единствено за нуждите на клиентите на магазина. Сочи допълнително, че твърдяното деяние е извършено след работното време на магазина, когато паркингът не е достъпен за клиенти, което още веднъж изключва квалификацията му като обществен път. Излага, че за да е налице нарушение по чл. 104б, т. 2 ЗДвП, е необходимо водачът да управлява МПС по път, отворен за обществено ползване, като го използва не по предназначение. В случая движението е било на частен паркинг, който не може да се приравни на „път“, следователно липсва обективен състав на твърдяното нарушение, а въззивният съд неправилно е приел обратното. Навежда доводи, че районният съд е възприел изцяло и безкритично констатациите на наказващия орган, без да съобрази, че не са налице годни и достатъчни доказателства за извършване на нарушението от касатора, обвинението се основава единствено на протокол без доказателствена стойност и паркингът не е обществен път и използването му не попада в хипотезата на чл. 104б, т. 2 ЗДвП. Моли касационната инстанция да постанови решение, с което да отмени Решение № 118/08.07.2025 г. по АНД № 256/2025 г. на Районен съд – Монтана, както и потвърденото с него Наказателно постановление № 25-0996-000186/27.02.2025 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Монтана, като незаконосъобразни и неправилни. Претендира присъждане на направените разноски пред касационната инстанция. В съдебно заседание, редовно призован, касаторът не се явява и не се представлява. По делото е постъпила писмена защита вх. № 1586 от 15.09.2025 г. по описа на АдмС – Монтана, в която излага аналогични на тези в касационната жалба доводи за незаконосъобразност на въззивното решение. В допълнение сочи разминаване между показанията на Свидетеля К. Д. и изложеното от актосъставителя П. А. в сведението му от 21.01.2025 г., дадено във връзка с постъпилото възражение срещи АУАН № 3285713/18.01.2025 г. серия GA и приложено ведно с административно наказателната преписка. Моли за отмяна на въззивното решение, ведно с потвърденото с него НП. При условията на алтернативност, заявява, че ако касационната инстанция приеме, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с неточно и непълно изяснена фактическа обстановка, да постанови акт, с който да бъде отменено решение № 118/08.07.2025 г., постановено по АНД № 256/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана и да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. заявява, че не претендира разноски за настоящата инстанция.

Ответникът по касационната жалба Началник сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР – Монтана не взема становище по същата. В съдебно заседание, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Прокурор от ОП – Монтана дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение на РС – Монтана правилно и законосъобразно. Счита, че издаденото НП отговаря изцяло на изискванията на закона. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Извършеното нарушение е доказано по несъмнен и категоричен начин. Счита въззивното решение за обосновано и мотивирано, поради което предлага да бъде потвърдено.

Административен съд – Монтана, в качеството си на касационна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата доводи и като съобрази разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена в установения с чл. 211, ал. 1 от АПК 14-дневен срок, от надлежна страна имаща правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационна проверка валиден и допустим съдебен акт, при което същата е процесуално допустима.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 18.02.2025 г. около 21:32 ч. М. И. М. управлявал лек автомобил [Марка] с ДКН [рег. номер] на паркинга на магазин „Кауфланд“, находящ се в [населено място], [улица], придружаван от свидетелката А. Е. Д.. Поводът за пребиваването им на паркинга бил да се повозят и да проверят техническото състояние на автомобила след извършен ремонт. При тези обстоятелства М. започнал да форсира двигателя на автомобила безпричинно и умишлено, като целял превъртане на задните задвижващи колела и промяна на праволинейното движение на автомобила (дрифт), при което се издавал силен шум. В близост до мястото се намирал полицейски автомобил със свидетеля К. Г. Д. и неговия колега П. Р. А.. Те чули характерния шум, описан от свидетеля Д. като „пищене на гуми, свирене, форсиране“, и насочили вниманието си към паркинга, откъдето имали пряка видимост към автомобила. Полицейските служители възприели, че М. внезапно ускорява скоростта и умишлено привежда автомобила в неправолинейно движение (неконтролируемо поднасяне с водеща задна част), без да се съобразява с маркировката на паркинга. След като го наблюдавали, служителите се придвижили със служебния автомобил до мястото. На зададения му въпрос „Ти какво правиш?“, водачът отговорил: „Ти затова ли си дошъл да ми кажеш?“. Поведението му било описано като „непукист“. На място му бил съставен АУАН за нарушение на чл. 104б, т. 2 от ЗДвП. В срока по чл. 44 от ЗАНН е подадено възражение срещу акта, в което оспорил констатациите, но без да подкрепи твърденията си с доказателства. В рамките на процедурата по чл. 52, ал. 4 от ЗАНН наказващият орган снел сведения от М. и от актосъставителя. С оглед обстоятелството, че нарушението било извършено на паркинг с монтирани охранителни камери, били изискани и записи от тях. След анализ на сведенията, възраженията на нарушителя и съдържанието на предоставените видеозаписи наказващият орган приел, че жалбоподателят е извършил нарушението от обективна и субективна страна, счел възприетата от актосъставителя фактическа обстановка за правилна и правната квалификация за законосъобразна, поради което издал атакуваното наказателно постановление.

За да потвърди наказателното постановление, от правна страна районният съд е приел, че при правилно установената фактическа обстановка правилно е приложен материалният закон. Съдът е изтълкувал разпоредбата на чл. 104б, т. 2 ЗДвП в светлината на трайната съдебна практика, според която „използване на пътя не по предназначение“ е налице при извършване на действия и маневри като форсиране на двигателя, въртене на гуми, дрифт и други техники, неприсъщи на движението за превоз на хора и товари. В този смисъл съдът е направил разграничение между дрифт и други груби нарушения на правилата за движение, при които пътят все пак се използва по предназначение. Съдът е приел, че в конкретния случай жалбоподателят умишлено е форсирал двигателя, подал рязко газ, завъртял волана и неколкократно е извел автомобила от сцепление, с което е осъществил техника на дрифт. Това е било възприето лично от полицейския свидетел, чиито показания въззивният съд е кредитирал изцяло като съответстващи на останалите доказателства. Показанията на свидетелката Д. са били приети частично – само относно причината за отиването на паркинга. Съдът е счел, че обективните действия на водача сочат на умисъл, поради което е доказана вменената му вина. Не са констатирани съществени процесуални нарушения при съставянето на АУАН и издаването на НП – нарушението и обстоятелствата са описани достатъчно ясно, актът е издаден от компетентен орган и в изискуемата форма, а правото на защита не е нарушено. Относно мястото на извършване съдът е приел, че паркингът, макар и обособен, представлява „път за обществено ползване“ по смисъла на § 6, т. 1 ДР ЗДвП, тъй като е достъпен свободно от улица, свързан е с пътната мрежа и върху него важат правилата на ЗДвП. Подкрепа за този извод съдът е намерил и в относимите разпоредби на Наредба № РД-02-20-2/28.08.2018 г. за проектиране на пътищата, уреждащи паркингите като част от пътната инфраструктура, без значение чия собственост са. Въз основа на събраните доказателства съдът е счел нарушението за доказано от обективна и субективна страна. Приел е, че наказателното постановление е издадено законосъобразно и правилно, като наложените наказания – глоба от 3000 лв. и лишаване от право на управление за срок от 12 месеца – са съобразени с чл. 175а, ал. 1 ЗДвП. Съдът е приел, че случаят не е маловажен по смисъла на чл. 28 ЗАНН, доколкото не са налице обстоятелства, които да намаляват обществената опасност на деянието. Напротив – тя е завишена с оглед времето на извършване (в тъмната част на денонощието), механизма на нарушението и системността в поведението на жалбоподателя, който е многократно санкциониран за нарушения на ЗДвП.

Предмет на касационен контрол е постановеното съдебно решение и съответствието му с материалния закон, евентуално допуснати съществени процесуални нарушения на съда, каквито възражения се твърдят в касационната жалба.

Касационната инстанция е приобщила към доказателствата по делото, представените от с касационната жалба нови доказателства – заверено копие на извадка от системата [интернет адрес] на Агенцията по геодезия, картография и кадастър и справка чрез отдалечен достъп по данни за [имот номер] на Служба по вписванията – Монтана, като относими и допустими към предмета на делото.

Настоящият касационен състав изцяло споделя фактическите и правни изводи на районния съд, който е обсъдил възраженията на касатора, които възражения в по-голямата си част се навеждат и в касационната жалба. Поради подробното и цялостно обсъждане на изложените възражения от въззивната инстанция, съдът счита, че същите не следва да бъдат преповтаряни, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК препраща към мотивите на тази инстанция

Касационният състав намира, че процесуалните права на касатора не са били нарушения в хода административното производството, както и на това пред въззивния съд. Районният съд е изпълнил задължението си да събере всички относими, допустими и необходими доказателства за установяване на релевантните по делото факти. Тези доказателства са правилно преценени в тяхната съвкупност и въз основа на тях е установена обективно фактическата обстановка по случая. АУАН и НП са съставени от компетентно лице и връчени надлежно. При съставянето на АУАН са спазени сроковете, визирани в чл. 34 от ЗАНН. Както АУАН, така и Наказателното постановление съдържат всички изискуеми от ЗАНН реквизити. Както правилно е приел и районният съд, в хода на административнонаказателното производство не са допуснати процесуални нарушения от кръга на съществените.

Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора факти и обстоятелства и изразените от страните становища по тях, като са обсъдени направените от санкционираното лице възражения. Не се установява ограничаване правото на защита, нито неизясненост на релевантните факти.

Касационната инстанция намира за неоснователно възражението на касатора за неизяснена фактическа обстановка от страна на въззивната инстанция поради неразпитване на актосъставителя. Това е така защото съгласно чл. 189, ал. 2 ЗДвП редовно съставеният АУАН има доказателствена сила до доказване на противното. Въззивният съд е кредитирал констатациите в акта, както и показанията на разпитания свидетел К. Д., свидетел и при установяване на нарушението, ведно с писмените доказателства (вкл. протокола от видеозапис), като е формирал изводи при спазване на чл. 14 НПК, вр. чл. 84 ЗАНН. Липсата на разпит на актосъставителя не съставлява съществено процесуално нарушение, доколкото фактите са установени с други надеждни и взаимно подкрепящи се доказателства. Следва да се има предвид, че представляващият пред въззивната инстанция адвокат на касатора, не е правил искания за доказателства, включително за разпит на актосъставителя, а въвеждането на възражения едва в касационното производство, е недопустимо.

Относно наведеното от касатора възражение за противоречия между сведенията на актосъставителя А. и показанията на свидетеля Д., освен че конкретно противоречие не се сочи, то този състав не установява такова. Налице са сведения и показания на всеки един от полицейските служители според личните им възприятия. Същевременно и въззивният съд е приел, че именно свидетелят Д. е имал пряка и непосредствена видимост към извършеното деяние, а сведенията на А. са косвени. Съдът е свободен да преценява доказателствата по вътрешно убеждение, като не е длъжен да възприеме всички показания в еднаква степен, стига да обоснове защо едни са по-достоверни, както е сторила въззивната инстанция.

Неоснователни са оплакванията относно доказателствената стойност на протокола за видеозаписите. По делото е представен протокол за извършен преглед на видеозаписи от охранителните камери на паркинга /л. 13 от въззивното дело/. В тази връзка следва да се отбележи, че видеозаписите и изготвените протоколи въз основа на тях са писмени доказателства по смисъла на чл. 107, ал. 3 НПК, приложим по силата на чл. 84 ЗАНН. Те имат същата стойност като всички останали доказателствени средства и подлежат на свободната преценка на съда. Нормата на чл. 14 НПК въвежда принципа на вътрешното убеждение, според който съдът оценява доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, без предварително определена йерархия между различните доказателствени средства. В този смисъл липсата на самия технически носител (диск, флаш памет) не обезсилва доказателствената стойност на протокола, когато той съдържа подробно описание на възприетите от записа действия и е изготвен от компетентно лице. От описаната фактология в т. 2 на протокола безспорно се установява, че разглежданото от длъжностното лице се отнася именно за соченото МПС, тъй като отговява на описаното в АУАН, НП, сведенията на актосъставителя и снетите гласни доказателства от свидетеля Д.. В настоящия случай въззивният съд е направил съпоставка между протокола за видеозаписа съвместно със свидетелските показания на полицейския служител Д. и с останалите материали по преписката. Тази съвкупност от доказателства е достатъчна, за да се установи по несъмнен начин както извършването на нарушението, така и авторството му. Не на последно място следва да се има предвид, че доказателства в обсъжданата посока, не са правени пред въззивния съд.

Относно наведеното и пред въззивната иснтация възражение, че паркингът на хипермаркет „Кауфланд“ не е „път за обществено ползване“, което районният съд подробно и правилно е обсъдил, настоящият състав намира, че следва да се посочи отново, че съгласно § 6, т. 1 от ДР на ЗДвП „път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на ППС. За да е „път, отворен за обществено ползване“, е достатъчно до него да имат достъп неопределен кръг лица, без оглед на собствеността. В конкретния случай паркингът е свободно достъпен от [улица], свързан е с пътната мрежа и се използва от неопределен брой граждани, поради което правилно е прието, че попада в приложното поле на ЗДвП.
Паркингите към търговски обекти са пътища, отворени за обществено ползване, независимо от собствеността им. Неоснователно е и възражението, че след работно време достъпът бил ограничен – липсват доказателства паркингът да е бил физически затворен, а и характерът на „път за обществено ползване“ не се изменя в зависимост от работното време на магазина.

Съгласно чл. 104б, т. 2 ЗДвП водачите нямат право да използват пътищата за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари. Ноторно известно е, че дрифтът е техника на шофиране, умишленото форсиране и поднасяне на автомобила, и представлява използване на пътя не по предназначение. Въззивният съд правилно е приел, че действията на касатора попадат именно в тази хипотеза, като са доказани, както от обективна, така и от субективна страна.

Административното наказание е определено в минималния размер, предвиден в чл. 175а, ал. 1, пр. трето ЗДвП – глоба 3000 лв. и лишаване от право на управление за срок от 12 месеца. Съобразени са критериите по чл. 27 ЗАНН. С оглед обществената опасност на деянието и данните за многократни предходни нарушения, правилно е прието, че случаят не е маловажен по смисъла на чл. 28 ЗАНН.

Всички доводи на касатора са обсъдени и правилно отхвърлени от въззивния съд. Решението му е валидно, допустимо и постановено при правилно приложение на материалния закон. Не се установяват съществени процесуални нарушения.

Касационната жалба е неоснователна, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

По делото от страна ответника не се претендира присъждане на съдебни разноски, поради което такива не се следват.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 118 от 08.07.2025 г. по АНД 256/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.