Решение по дело №14991/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261861
Дата: 18 март 2021 г. (в сила от 18 март 2021 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20191100514991
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 ноември 2019 г.

Съдържание на акта

Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 18.03.2021 година

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                        мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ….………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №14991 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

    Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Ц.В.Ц. срещу решение №121601 от 22.05.2019г., постановено по гр.д.№50743/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, в частта, в която е уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ като е осъдена жалбоподателката да заплати на Т.С." ЕАД сумата от 926.41 лв., главница, представляваща припадащата ѝ се част от стойността на доставена в имот, находящ се в град София, СО район „Триадица“, ж.к.“******, с абонатен №099981, топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г., както и отразена във фактура с №00649594532/31.07.2015г. за реално потребена топлинна енергия, сумата от 11.62 лв., главница, представляваща такса дялово разпределение за периода от м.06.2014г. до м.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от 26.07.2017г. до изплащане на вземането, както и в частта, в която е осъдена жалбоподателката да заплати на Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 370.00 лв., представляваща направени по делото разноски. 

В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, тъй като при доказателствена тежест за ищеца не са ангажирани доказателства, установяващи обстоятелството, че жалбоподателката е собственик на процесния топлоснабден имот. Твърди се, че приетата като доказателство по делото заповед №3200/12.07.1976г. на Председателя на СГНС-ИК не доказва факта, че жалбоподателката е собственик на процесния топлоснабден имот. Поддържа се още, че името на жалбоподателката не фигурира в списъка на етажните собственици, който факт не е отчетен от първоинстанционния съд при обосноваване на извода, че жалбоподателката е собственик на 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. Излага се още, че съдът е допуснал процесуално нарушение като в изготвения доклад не е разпределил доказателствената тежест между страните относно релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск спрямо жалбоподателката. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в представена молба от 02.02.2021г. се взема становище относно неоснователността на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави възражение за прекомерност по отношение на претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.В.Ц. и Е.Д.Г. при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения осъдителен иск за главница срещу ответницата - Ц.В.Ц.. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

  Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - Ц.В.Ц. иск с правно основание  чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като е осъдена жалбоподателката да заплати на Т.С." ЕАД сумата от 926.41 лв., главница, представляваща припадащата ѝ се част от стойността на доставена в имот, находящ се в град София, СО район „Триадица“, ж.к.“******, с абонатен №099981, топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г., както и отразена във фактура с №00649594532/31.07.2015г. за реално потребена топлинна енергия, сумата от 11.62 лв., главница, представляваща такса дялово разпределение за периода от м.06.2014г. до м.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от 26.07.2017г. до изплащане на вземането. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството на съсобственик на процесния имот притежаваща 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху имота, се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период, която съответства на припадащата й се 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху имота. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която е уважен предявения срещу ответницата - Ц.В.Ц. иск с правно основание  чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

   Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото се оспорва, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от анализа на събраните доказателства - заповед №3200/12.07.1976г. на Председателя на СГНС-ИК, се установява, че ответницата - Ц.В.Ц. е съсобственик на 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху процесния топлоснабден недвижим имот. Приетата като доказателство по делото заповед №3200/12.07.1976г. на Председателя на СГНС-ИК представлява официален документ, чиято доказателствена сила не е оборена от ответницата в хода на исковото производство с допустимите в закона доказателствени средства. Не са ангажирани от ответницата доказателства, съответно няма направени искания за събиране на такива в подкрепа на твърдението, че ответницата не е собственик на процесния топлоснабден имот. Аргумента, поддържан във въззивната жалба, че след като името на ответницата не фигурира в списъка на етажните собственици в жилищната сграда, в която се намира процесния топлоснабден имот, е достатъчен да се приеме, че същата не е собственик на имота, е изцяло неоснователен доколкото този списък на етажни собственици не представлява годно доказателство по смисъла на закона, установяващо придобиване, респективно липса на право на собственост. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че съсобственик на имота през исковия период е ответницата - Ц.В.Ц., която притежава 1/3 ид.ч. от правото на собственост, поради което същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период, която съответства на припадащата й се 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху имота. При тези аргументи е налице основание в закона за ангажиране на нейната договорна отговорност.

Доколкото във въззивната жалба няма наведени конкретни доводи във връзка с обема и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия, въззивният съд приема за доказан размера на доставяната в имота топлинна енергия, съответно правилно СРС е уважил осъдителния иск за главница срещу ответницата - Ц.В.Ц., за сумата, за която е предявен.

На следващо място съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба не са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което довода за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната въззивна жалба се явява неоснователен.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваната част, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №121601 от 22.05.2019г., постановено по гр.д.№50743/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, в обжалваните части.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :       

 

 

                                    ЧЛЕНОВЕ : 1./         

 

                                                           

2./