№ 1405
гр. София, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000502092 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по жалба на
ЗК“Лев инс“АД, чрез юрисконсулт И. К., насочена против Решение № 91/18.06.2025 г. по
гр.д. № 202/2024 г. по описа на ОС Благоевград, с което са отхвърлени предявените от
въззивника искове, квалифицирани като такива с правни основания чл. 500, ал. 2 КЗ, във вр.
с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД против П. И. А. от гр. Гоце Делчев, за осъждането му
да заплати на застрахователя главница в размер на 20 000 лева, представляваща изплатено
застрахователно обезщетение за претърпените от Х. Н. В. неимуществени вреди, заедно със
законната лихва, считано от 29.12.2011 г., която до връчването на поканата за доброволно
изпълнение /04.09.2020 г./ е 17 687,42 лв., сумата в размер на 658,78 лв., представляваща
изплатено застрахователно обезщетение за претърпените от Х. Н. В. имуществени вреди,
заедно със законната лихва, считано от 29.12.2011 г., която до 04.09.2020 г. е 582,61 лв.,
неолихвяема сума за адвокатско възнаграждение в размер на 1350 лева, неолихвяема сума за
авансови такси в размер на 48 лева, както и дължима сума по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на
3164,07 лв., или общо дължима сума в размер на 43 490,88 лв., заедно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Във въззивната жалба се поддържа неправилност на обжалваното решение, поради
постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
изразяващи се в едностранчива и превратна преценка на приобщените по делото
доказателства, неправилно приложение на материалния закон – КЗ и ЗДвП, както и за
необоснованост.
Във връзка с конкретно изложените доводи в подкрепа на всяко едно от посочените
оплаквания се иска от настоящата инстанция отмяна на решението в обжалваната му
уважителна част и по съществото на спора отхвърляне на предявения иск в пълен размер.
В отговора на въззивната жалба процесуалният представител на насрещната страна
оспорва наведените доводи в нея и поддържа правилност на първоинстанционното решение.
Пред настоящата инстанция е допуснато събирането на нови писмени доказателства.
1
Софийският апелативен съд, ГО, 16-ти състав, като съобрази данните по
първоинстанционното дело, приема следното:
ОС Благоевград е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.274, ал.2 КЗ /отм./,
във вр. с чл.213а КЗ /отм./, във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 от с.з. от ЗК“Лев инс“АД против
П. И. А. от гр.Гоце Делчев.
Въззивната инстанция приема горната правна квалификация на предявения главен иск
с оглед твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, че на 29.12.2011 г., около
15:30 ч., на пътя от гр. Гоце Делчев към с. Ново Ляски, в района на складова база „Топлика“
въззиваемият П. И. А., управлявайки товарен автомобил „Мерцедес 1420“, с peг. № ***, е
излязъл на крайпътна територия за навлизане по път II-19 и не е пропуснал движещия се по
път II-19 лек автомобил „Фолксваген Голф“, с peг. № ***, управляван от К. Н. В., в резултат
на което е допуснал ПТП.
За последното бил изготвен констативен протокол № 46 от 22.01.2012 г., в който
било посочено, че П. А. е неправоспособен.
В резултат на произшествието били причинени телесни травми на Х. Н. В. - пътник
в лекия автомобил, изразяващи се в: 1/ контузия на главата и мозъка, 2/ линейно счупване на
слепоочната кост вдясно с малък епидурален хематом под фрактурната линия, 3/ малка
хеморагична контузия на мозъка вдясно високо челно, 4/ дифузен мозъчен оток, 5/
множество контузии и охлузвания по лицето и разкъсно-контузна рана на задната стена на
ушния канал, 6/ перфорация на тъпанчевата мембрана, и 7/ минимално намален слух вдясно.
Поддържано е към датата на горното събитие отговорността на водача на товарния
автомобил да е била застрахована по застраховка „Гражданска отговорност“ при ищеца
застраховател.
По повод произшествието пред РУМВР Гоце Делчев било образувано ДП № 1039 от
2011 г. на РУМВР Гоце Делчев, а в последствие и преписка № 2689 от 2011 г. по описа на РП
Гоце Делчев. Досъдебното производство било прекратено от Прокурора.
Твърди се пострадалият Х. Н. В. да е подал искова молба до СГС, с която предявил
претенции срещу ЗК „Лев Инс“ АД за обезщетение за неимуществени вреди от описаното
ПТП в размер на 200 000 лева и обезщетение за имуществени вреди в размер на 673,41 лв.,
заедно със законната лихва, считано от датата на деликта.
По молбата било образувано гр.д. № 12595/2016 г. по описа на СГС, приключило с
постановяването на Решение № 8169/05.12.2017 г., с което ЗК„Лев Инс“ АД било осъдено да
заплати на Х. Н. В. сумата от 45 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането -
29.12.2011 г., до окончателното изплащане, както и сумата от 658,78 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди.
Това решение било обжалвано от застрахователя в уважителната му част за сумата над
20 000 лева и по неговата жалба било образувано въззивно гражданско дело № 2173/2018 г.
по описа на САС. С решение № 1800/16.07.2019 г., постановено по последното, въззивният
съд отменил акта на СГС в частта за обезщетяване на неимуществените вреди, за разликата
над сумата от 20 000 лева, и отхвърлил предявения иск за същата разлика.
Решението на САС не било обжалвано и влязло в сила.
Х. Н. В. се снабдил с изпълнителен лист и въз основа на него образувал изп.д. №
4552/2020 г. по описа на ЧСИ М. Б., по което общата дължима сума, изплатена на
пострадалото лице от застрахователя, била в размер на 43 490,88 лв.
Във връзка с изплатеното обезщетение по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“, ЗК „Лев Инс“ АД придобило право на регрес срещу виновния водач П. И. А.,
до размера на изплатените на пострадалия 43 490,88 лв.
Предвид на тези твърдения е поискано от съда да постанови решение, с което са осъди
ответника да заплати на ищеца-застраховател следните суми: 1/ главница в размер на 20 000
лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за претърпените от Х. Н. В.
неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.12.2011 г., която до
връчването на поканата за доброволно изпълнение /04.09.2020 г./ е 17 687,42 лв.; 2/сумата в
2
размер на 658,78 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за
претърпените от Х. Н. В. имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от
29.12.2011 г., която до 04.09.2020 г. е 582,61 лв.; 3/ неолихвяема сума за адвокатско
възнаграждение в размер на 1350 лева; 4/ неолихвяема сума за авансови такси в размер на 48
лева, както и 5/ дължима сума по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 3164,07 лв., или общо
дължима сума в размер на 43 490,88 лв., заедно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В отговора по исковата молба ответникът е оспорил предявения иск по основание и
по размер.
Не е оспорил фактическите твърдения на ищеца да е участвал в описаното в исковата
молба ПТП на 29.12.2011 г. Оспорил е обаче твърденията да е виновен за настъпването му и
на свой ред поддържа, че лекият автомобил „Фолксваген Голф“ се ударил почти челно в
задната част на товарния автомобил, който бил навлязъл в дясната лента за движение.
Твърди, че по образуваното ДП № 1039/2011 г. на РУМВР Гоце Делчев била назначена
автотехническа експертиза, която дала заключение, че водачът на товарния автомобил няма
вина за настъпилото ПТП, и на това основание наказателното производство било
прекратено.
Постановлението за прекратяване не било обжалвано, вкл. от пострадалото лице.
Поддържа обстоятелството дали е неправоспособен водач да има значение
единствено към административно-наказателната му отговорност. В случая действията на
застрахователя били от категорията на нарушение на принципа „Който плаща зле, плаща два
пъти“.
Поддържа, че по правилата на НПК и НК, а и по ГПК, СГС и САС не следвало да
разглеждат дела, без да е приложено образуваното ДП, като липсвали и доказателства от коя
дата е влязло в сила решението на САС.
Въвел е възражение за погасяване на претенциите за лихви по давност.
Настоящата въззивна инстанция, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение
и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства и пред двете
инстанции, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба,
приема следното:
Съобразно трайно установената практика на съдилищата /напр. Решение №
20/02.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 2695/2019 г., II т. о., ТК и др./, регресното право на
застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите
спрямо виновния водач се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, а
този момент е настъпването на застрахователното събитие по риска "Гражданска
отговорност" на автомобилистите.
В случая с оглед изложените твърдения в исковата молба и отговора по нея се налага
безсъмнено да е предявен иск от застрахователя в упражняване на признатото му от закона
регресно право основан на застрахователно събитие, настъпило при действието на КЗ, обн. в
ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г, отм. с ДВ бр.102/29.12.2015 г. в сила от
01.01.2016 г.
След като се твърди от самия ищец застрахователният договор с ответника да е
сключен при действието на отменения КЗ, вкл. че застрахователното събитие е настъпило
пак по време на действието на отменения КЗ, като единствено плащането на
застрахователното обезщетение от страна на застрахователя е извършено при действието на
сега действащия КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, се налага в случая приложения материален
закон да е Кодексът за застраховане, в сила от 01.01.2006 г.
С тези уточнения въззивната инстанция приема, че действията по обжалване на
първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен
акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно процесуално легитимирана страна,
имаща правен интерес от това – въззивникът, ищец в първоинстанционното производство, е
останал недоволен от атакуваното решение в неговата цялост.
3
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявени искове, в
съответната писмена форма и е подписано.
Решаващ състав приема, че обжалваното решение не е недопустимо, като постановено
по непредявен главен иск, доколкото правното основание на иска се определя от съда,
съобразно твърденията на ищеца и формулираното в логическа връзка с тях искане в
исковата молба и в този смисъл фактическите твърдения в обстоятелствената част на
исковата молба представляват основанието на иска, а петитумът определя вида и
съдържанието на търсената съдебна защита.
Съдебната практика възприема след Решение № 45/20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г.
на ВКС, II т. о. константно разбирането, определянето на правната квалификация на иска да
е задължение на съда при съобразяване, че при спазване принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес повдигнатият по конкретното дело правен спор следва да се
разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, обсъдят се
релевантните за спора факти, доказателствата, доводите на страните и се приложи
съответният материален закон.
Предвид изложеното решаващият въззивен състав нмира, че наведените твърдения от
ищеца и формулирания от него петитум сочат на предявен иск с правно основание чл.274,
ал.2 КЗ /отм./, във вр. с чл.213а КЗ /отм./ доколкото това е искът, с който застрахователят
разполага, за да се защити срещу деликвента в случаите, в които е заплатил обезщетение на
основание договор за застраховка „ГО“, вследствие на което по силата на закона встъпва в
правата на увредения срещу причинителя на вредата.
В конкретния случай възникването на спорното право, съобразно твърденията в
исковата молба, се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки -
наличие на действително застрахователно правоотношение между застрахователя и
деликвента; възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя
на вредата, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил на
увреденото лице застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане; лицето -
делинквент да не е притежавало СУМПС /било му е отнето/.
Предвид същността на въззивното производство като продължение на
първоинстанционното, при което и задълженията на въззивния съд са аналогични на тези на
първоинстанционния относно правилното квалифициране на спорното право /арг. от т. 19 от
ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС/, то последният е длъжен да осигури правилното
приложение на материалния закон дори във въззивната жалба да няма оплакване за
нарушаването му /както в конкретния казус/, като извърши самостоятелна проверка на
правната квалификация и определи приложимата правна норма.
В случай като процесния, когато въззивният съд при непроменени фактически
твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното
първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да
разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция,
като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи
собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска.
Последното, предвид че неправилната правна квалификация е резултат от неправилно
приложение на материалния закон и е основание за отмяна на първоинстанционното
решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на
предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото
обезсилване с последиците по чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК.
Ето защо и решаващият състав счита, че първоинстанционният съд е допуснал
нарушение на материалния закон при определяне правната квалификация на предявения иск,
което нарушение обаче не е основание за отмяна на обжалваното решение и връщането му за
ново разглеждане на първоинстанционния съд.
Такива предпоставки биха били налице единствено в случай, че дадената от
първоинстанционния съд правна квалификация на иска и указанията при разпределение на
4
доказателствената тежест с доклада по реда на чл.146, ал.1 ГПК не съответстват на
основанието, на което е разгледан и уважен искът.
В случая обаче БлОС е разгледал иск именно при въведените от ищеца твърдения и с
формулирано искане, съответстващо на чл.274, ал.2, във вр . с чл.213а КЗ /отм./, а при
разпределение на подлежащите на доказване от всяка една от страните факти е указал, че
ищецът-въззивник трябва да докаже, че гражданската отговорност на ответника е била
застрахована при него към датата на деянието; че ответникът е предизвикал ПТП, в резултат
на което виновно и противоправно е причинил вреди на трето лице; причинната връзка
между деянието и вредите, както и техния вид и размер; че тогава ответникът не е
притежавал правоспособност за управление на съответната категория МПС; и че е изплатил
на пострадалото лице общо 43 490,88 лв. в рамките на изпълнително дело № 4552 от 2020 г.
на ЧСИ М. Б..
Следователно указанията съответстват на фактическия състав на приложимия
материален закон.
На самостоятелно основание според задължителните постановки на т.2 от ТР №
1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в случай, че въззивната жалба съдържа
обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на
указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по
посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата
инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В казуса оплаквания във връзка с доклада на първоинстанционния съд по делото във
въззивната жалба липсват.
Вярно е от друга страна, че въззивният съд е длъжен и служебно, без да е сезиран с
такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна
норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за
ангажиране на съответни доказателства.
В този смисъл решаващият състав приема, че фактите и обстоятелствата, чиято тежест
е възложена на страните от първоинстанционния съд, са релевантни и за хипотезата на
чл.274, ал.2, във вр. с чл.213а, ал.1 КЗ, от една страна. От друга - в хода на цялото
производство ищецът е претендирал имено репарирането на настъпилите за него вреди от
заплащане на обезщетение на0 пострадало лице, дължимо поради деликтното поведение на
ответника при настъпване на процесното ПТП и поради това, че е управлявал товарния
автомобил без СУМПС, т.к. му е било отнето.
Именно срещу това искане се е защитавал ответника и ангажираните в хода на
производството доказателства и от двете страни касаят именно установяване/оборване на
така претендираното вземане.
За изчерпателност още следва да се посочи, че първоинстанционният съд е уважил
всички доказателствени искания на страните по делото, в подкрепа на твърденията и
възраженията им.
С тези уточнения въззивната инстанция приема по същество обжалваното решение за
правилно, като за да достигне до този извод взе предвид следното от фактическа и правна
страна:
Страните не спорят, а и приобщените по делото писмени доказателства установяват
безсъмнено следните релевантни за предмета на производството факти: 1/ на 29.12.2011 г.,
около 15:30 ч., на пътя от гр. Гоце Делчев към с. Ново Ляски, в района на складова база
„Топлика“, въззиваемият П. А., управлявайки товарен автомобил „Мерцедес 1420“, с peг. №
***, е излязъл на крайпътна територия за навлизане по път II-19 и не е пропуснал движещия
се по път II-19 лек автомобил „Фолксваген Голф“, с peг. № ***, управляван от К. Н. В., в
резултат на което е допуснал ПТП; 2/ / към датата на настъпване на произшествието
отговорността на водача на товарния автомобил е била застрахована по застраховка
„Гражданска отговорност“ в ЗК „Лев Инс“ АД; 3/В резултат на произшествието на пътника в
лекия автомобил - Х. Н. В., били причинени телесни увреждания, изразяващи се в: -
5
контузия на главата и мозъка; - линейно счупване на слепоочната кост вдясно с малък
епидурален хематом под фрактурната линия; - малка хеморагична контузия на мозъка
вдясно високо челно; - дифузен мозъчен оток; - множество контузии и охлузвания по лицето
и разкъсно-контузна рана на задната стена на ушния канал; - перфорация на тъпанчевата
мембрана и минимално намален слух вдясно; 4// Пострадалият предявил пред СГС искове
против ЗК „Лев Инс“ АД за заплащане на обезщетения за причинените му имуществени и
неимуществени вреди, по които е било образувано гр.д. № 12595/2016 г.; 5/ Въззиваемият А.
първоначално е бил конституиран в производството пред СГС като трето лице-помагач на
страната на застрахователя, но впоследствие, с протоколно определение от о.с.з. от
14.09.2017 г., определението за конституирането му е било отменено; 6/Делото е приключило
с постановяването на Решение № 8169/05.12.2017 г., с което застрахователят е бил осъден да
заплати на ищеца сумата от 45 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането -
29.12.2011 г., до окончателното изплащане, както и сумата от 658,78 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди; 7/ Срещу решението в уважителната му част над сумата
от 20 000 лева е била подадена въззивна жалба от застрахователя, по която е било
образувано в.гр.д. № 2173/2018 г. на САС. С решение № 1800/16.07.2019 г. по същото
въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния в обжалваната му част
касателно присъденото обезщетение за неимуществените вреди, за разликата над сумата от
20 000 лева, като е отхвърлил иска за разликата до присъдената от СГС сума. Решението на
САС не било обжалвано и влязло в сила; 8/ Х. Н. В. се снабдил с изпълнителен лист и
образувал изп.д. № 4552/2020 г. на ЧСИ М. Б. за събиране на вземането си по него и такова
му било платено от застрахователя в общ размер от 43 490,88 лв.
Както пред първоинстанционния съд, така и пред настоящата инстанция спорни
между страните са останали въпросите относно вината за настъпване на произшествието на
29.12.2011 г., както и дали въззиваемият А. е бил правоспособен водач към този момент.
За установяване на тези спорни факти страните са ангажирали писмени доказателства
/вкл. пред настоящата инстанция/, а пред ОС Благоевград е била изслушана съдебно-
автотехническа експертиза.
Според установения от същата механизъм на настъпване на процесното ПТП лекия
автомобил „Фолксваген голф“ с рег. № *** се е движил по път II-19 в посока от гр. Г.
Делчев към с. Ново Лески със скорост от порядъка на 104 км/ч, достигайки района на км.
91+800. В същото време товарният автомобил „Мерцедес“ с рег. № ***, управляван от
въззиваемия, е потеглил от място от портала на складова база „Топлика“ и едновременно с
това е предприел завой на ляво към гр. Г. Делчев. Водачът на товарния автомобил е
предприел потеглянето си в момента в който лек автомобил „Фолксваген“ е бил извън
полезрението му и извън опасната зона за спиране на лекия автомобил. От своя страна
водачът на лекия автомобил е възприел опасността и предприел спиране със закъснение от
порядъка на 1,5 секунди намалил е скоростта си до около 67 км/ч, при което е настъпил удар
в задната лява част на товарния автомобил и челната част на лекия автомобил, по силно
изразено в ляво.
При този установен механизъм вещото лице е заключило, че причина за настъпване
на произшествието е поведението на водачът на лекия автомобил, а не това на въззиваемия
А., който е управлявал товарния автомобил, т.к. лекият автомобил е бил извън видимата му
зона към момента на настъпване на ПТП.
Решаващият въззивен състав приема, че експертизата в посочената й част следва да
бъде кредитирана, т.к. не се е оспорила от страните и е безпристрастно и компетентно
изготвена.
Допълнителен аргумент за този извод се извежда и от факта /съобразен и от
първоинстанционния съд/, че идентично е било и заключението, дадено пред САС по в.гр.д.
№ 2173/2018 г., в резултат на което въззивният съд е намалил присъденото от СГС
обезщетение на пострадалия В..
6
Че поведението на А. не е било противоправно, разб. - не е осъществило състав на
престъпление или на административно нарушение, е и заключението на РП Гоце Делчев,
която е прекратила образуваното след настъпване на произшествието пред РУМВР гр.Гоце
Делчев ДП № 1039/2011 г., а в последствие - и преписка № 2689/2011 г. пред РП Гоце
Делчев, като не се твърди, нито се ангажират доказателства за разследваното деяние на
водача на товарния автомобил да е налагано адм.наказание.
Ето защо и се налага поведението на въззиваемия при настъпване на процесното ПТП
да не е източник на деликт, т.к. не е противоправно и не е в причинна връзка с настъпилите
неблагоприятни последици за здравето на пострадалия.
По спорния въпрос дали към 29.12.2011 г. П. А. е бил правоспособен водач.
Въззивникът основава твърденията си на констатациите в изготвения на мястото на
произшествието констативен протокол № 46 /с поставена дата 22.01.2012 г./, в който било
посочено, че П. А. е неправоспособен.
Пред ОС Благоевград е било представено и писмо рег.№ 111600-22081/06.12.2024 г. на
Началника на ОДВР Благоевград, според което към 16.12.2024 г. А. не е притежавал валидно
свидетелство за управление на МПС /СУМПС/. Последното, т.к. на 28.04.2010 г. неговото
СУМПС било обявено в системата на МВР със статус „изгубен/откраднат“, а в същото
време били влезли в сила два броя наказателни постановления за извършени от него
нарушения на ЗДвП, с които му били отнети всички контролни точки. В обобщение
административният орган е счел, че към 29.12.2011 г. А. не е притежавал СУМПС.
Същевременно приложената към последващо писмо рег.№111600-1494/30.01.2025 г. на
ОД на МВР Благоевград справка за нарушител/водач установява, че на А. е издадено
СУМПС през 2007 г., и дубликат през 2015 г., с валидност до 2020 г., като при издаването са
му възстановени служебно 8 контролни точки. СУМПС е подновено на 24.07. 2020 г. и му е
отнето на 25.03.2024 г. въз основа на протокол за доброволно предаване.
Аналогична информация досежно релевантния факт относно това дали А. е бил
правоспособен водач към момента на настъпване на ПТП-то се съдържа и в представените
пред настоящата инстанция писма, изходящи от РУ на МВР Гоце Делчев.
От представеното в хода на въззивното производство Решение № 2584/03.06.2025 г.
по адм.д. № 144/2025 г. по описа на Административен съд Благоевград /необжалваемо и
влязло в сила на посочената дата/ се установява, че със същото е отменена Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка № 24-1116-000551/11.12.2024 г. на
Началник група към ОДМВР - Благоевград, сектор "Пътна полиция" - Благоевград, с която
на въззиваемия А. е била наложена ПАМ – изземване на свидетелството за управление на
МПС, съгласно разпоредбата на чл. 171, т. 4 ЗДвП /изземване на СУМПС на водач, на който
са отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 ЗДвП/.
Според мотивите на посоченото решение с издаването на оспорената пред
административния съд заповед е бил нарушен принципът на съразмерност, защото с нея е
била наложена принудителна административна мярка за отнети контролни точки с влизане в
сила на НП близо четИ.десет години след наличие на предпоставките за издаване на
заповедта и без да се отчетат настъпилите след изтичане на срока по чл.158, ал.1, т.2 ЗДвП
срок.
При тези данни въззивната инстанция извежда, че въззивникът-ищец, чиято е
доказателствената тежест да стори това, не е установил в условието на пълно и главно
доказване твърдението си към момента на настъпване на процесното ПТП въззиваемият А.
да не е бил правоспособен водач - да е бил с отнето СУМПС.
Приложените справки от ОД на МВР Благоевград касателно този факт са частично
противоречащи си, а съвкупният им анализ налага към релевантия момент - този на
настъпване на произшествието - 29.11.2011 г., СУМПС на А. да не е било отнето
принудително от органите на КАТ - това е станало едва на 25.03.2024 г., когато му е отнето с
протокол, а в последствие е била издадена и заповедта за налагане на ПАМ от 11.12.2024 г.,
която обаче е отменена от Административния съд Благоевград. Няма данни към посочения
7
момент и същият да е бил върнал доброволно своето СУМПС по реда на чл.154, ал.5 от
ЗДвП в приложимата му редакция от ДВ бр.51/2007 г./.
При гореустановеното правилен и обоснован, като почиващ на точно установените по
делото факти е изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск.
На първо място т.к. въззиваемият не е бил страна, вкл. подпомагаща по приключилото
гр.д. № № 12595/2016 г. по описа на СГС, поради което то не е произвело установително
действие по смисъла на чл. 223, ал. 1 от ГПК в отношенията между страните по настоящето
производство - по никакъв начин не обвързва въззиваемия с установеното в мотивите на
решението досежно наличието на предпоставките за ангажиране на деликтната му
отговорност, предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя,
претърпените вреди от увреденото лице, и размера на дължимото обезщетение за тях.
Само за изчерпателност следва да се посочи, че дори и в обратната хипотеза мотивите
на решаващият съд - САС са в насока, че произшествието не е настъпило от деликтното
поведение на въззиваемия, а на другия участник в инцидента.
Затова и ищецът-въззивник е следвало да проведе в хода на производството в успешно
пълно и главно доказване на всички предпоставки за ангажиране регресната отговорност на
ответника-въззиваем така, както е поддържал наличието им в исковата молба.
Настоящият състав приема същият да не е сторил това - т.к. е установил единствено
наличието на действително застрахователно правоотношение, което го е обвързвало с
въззиваемия към момента на настъпване на процесното ПТП по договор „ГО“ за товарния
автомобил.
Както вече се посочи - обсъдените доказателства изключват какъвто и да е извод
увреждането на пострадалия В. да е причинено от виновното и противоправно поведение на
П. А., доколкото както писмените доказателства, така и изслушаната експертиза са
категорични, че не неговото поведение като водач на товарния автомобил е причинило
процесното ПТП, а това на водача на другия автомобил - л.а.м.“ Фолксваген Голф - К. Н. В..
Последното налага от една страна липса на виновно противоправно поведение от страна на
ответника-въззивник, както и наличието на причинна връзка между неговото поведение и
настъпилата вреда.
Поради отсъствието на тези кумулативни предпоставки предявеният иск се явява
неоснователен и правилно е бил отхвърлен.
Следва да се акцентира и че въззивникът не е навел изрично оплаквания във
въззивната жалба във връзка с аналогичната констатация на първоинстанционния съд, като
поддържа регресната отговорност на ответника - въззиваем да почива единствено на
релевантия факт, че към момента на настъпване на процесното ПТП, от което е увреден
пострадалия и във връзка с което му е платено обезщетение от застрахователя, ответникът-
въззиваем не е притежавал/е бил с временно отнето СУМПС.
В този смисъл и оплакването му е за неправилно приложение на материалния закон
поради съобразяване на ирелевантни за предмета на спора обстоятелства, които стоят вън от
приложимата хипотеза на чл.274, ал.2 КЗ /отм./, респ. - чл.500, ал.2 от действащия КЗ.
Съгласно чл.274, ал.2 КЗ застрахователят по застраховка "ГО" има право да получи
платено обезщетение от лицето, управлявало моторно превозно средство без свидетелство за
управление.
Както буквалното, така и логическото тълкуване на тази норма във вр. с чл.274, ал.1
КЗ /отм./ навеждат, че за да възникне регресното право на застрахователя, е необходимо
установяване кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/. Деликтна отговорност
на застрахования по отношение на увредения поради причиняване на затрахователно
събитие - т.е. осъществен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД – виновно и противоправно
деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и допълнително
нарушение на нормата, забраняваща управление на МПС без свидетелство за управление; 2/.
Валиден договор за застраховка "ГО" на собственика, ползвателите, държателите и водачите
на МПС, с което е причинена вредата; 3/. В изпълнение на задълженията си по този договор
застрахователят да е изплатил на увредения обезщетени за причинените му от застрахования
8
вреди.
В горната насока е и трайно установената практика на съдилищата /Определение №
1855 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 7/2025 г., II т. о., ТК, Определение № 50296 от
7.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1708/2022 г., II т. о., ТК и др./, поради което и тълкуването на
въззивника противоречи на материалния закон.
На отделно основание дори същото да се счете за състоятелно /което решаващият
състав не споделя/, в случая не се установи към момента на настъпване на процесното
произшествие въззиваемият А. да е бил с отнето свидетелство за управление на МПС - разб.
да е бил лишен по административен ред от право да управлява МПС/.
От анализа н представените от ОД на МВР Благоевград писмени доказателства не се
установи по категоричен и безспорен начин, че към момента на настъпване на процесното
ПТП същият е бил с отнети всички контролни точки за отчет за извършените нарушения,
респ. - че поради това е загубил правоспособност.
В този смисъл макар в едно от писмата административният орган да е изразил
мнение, че към 29.12.2011 г. А. не е притежавал СУМПС, т.к. всичките му контролни точки
за отчет на нарушенията са му били отнети, същият не сочи изрично въз основа на кои
влезли в сила наказателни постановления. Отделно е посочено, че към 28.04.2010 г. неговото
СУМПС било обявено в системата на МВР със статус „изгубен/откраднат“, но в
последващото писмо / рег.№111600-1494/30.01.2025 г./ и справката към него е отразено, че на
А. е издадено СУМПС през 2007 г., и дубликат през 2015 г., с валидност до 2020 г., като при
издаването са му възстановени служебно 8 контролни точки. СУМПС е подновено на 24.07.
2020 г. и му е отнето на 25.03.2024 г. въз основа на протокол за доброволно предаване.
Налага се, че ако изложеното в първото от писмата отговаря на действителното
положение в справката щеше да е отразено отнемане/връщане на СУМПС от страна на А.
през 2011 г.- 2012 г., което предполага впоследствие да се е явил на изпит пред съответните
органи за придобиване на правоспособност, но не по-рано от шест месеца от датата, на която
е върнато свидетелството /чл. 157, ал.5 от ЗДвП в приложимата му редакция от ДВ
бр.51/2007 г./. В справката такива данни няма, като е отразено единствено, че през 2015 г. на
А. е издаден дубликат от СУМПС.
Ето защо и на отделно самостоятелно основание поради неустановяване на твърдения
факт последният да е бил без/с отнето СУМПК към момента на настъпване на процесния
пътен инцидент, предявеният иск подлежи на отхвърляне.
По изложените съображения и първоинстанционното решение следва да се отмени,
като се постанови отхвърляне на предявения главен иск по чл.274, ал.2 КЗ /отм./, във вр. с
чл.213а, ал.1 КЗ /отм./.
Отхвърлянето на главния иск предпоставя неоснователност и на акцесорния такъв, с
който е претендиране за заплащане на лихва за забава върху главницата, считано от считано
от 29.12.2011 г., която до 04.09.2020 г., както и на законна лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Съобразно изхода от спора в тежест на въззивника следва да се поставят сторените от
въззиваемия по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния му
представител, при съобразяване своевременно въведеното възражение от процесуалния
представител на въззивника за неговата прекомерност.
Въззиваемият не е представил списък с разноски за пред настоящата инстанция, като
съобразно представения договор за правна защита и съдействие за пред настоящата
инстанция е заплатил на процесуалния си представител адв.Б. възнаграждение в размер на
5 000 лв., в брой.
С оглед на тези доказателства относно размера и действителното плащане на
разноските пред въззивния съд и при съобразяване изложените по-горе съображения
относно предмета на производството и неговата фактическа и правна сложност, според
решаващият състав платеното адвокатско възнаграждение в случая се явява прекомерно за
тази инстанция, доколкото производството пред САС се е развило за период от близо четири
месеца от образуването му до насрочването му в о.с.з., като в рамките на същото са
приобщени единствено нови писмени доказателства, които не установяват различни от вече
9
установените факти, не са навеждани нови доводи от страните и е проведено едно
единствено открито с.з., в което страните са изразили становищата са по съществото на
спора.
В този смисъл и заплащането на възнаграждение за осъществената правна защита и
съдействие за пред въззивната инстанция в размер, по-висок от този за пред
първоинстанционния съд, се явява прекомерно и неоправдано.
Решаващият състав приема, че предвид хода на производството пред въззивния съд
възлагането на разноски за платено от въззивнаемите адвокатско възнаграждение в размер
на близо половината от това, заплатено за пред първата инстанция – в размер на 2 500 лв.,
би било справедливо.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, ГО, 16-ти състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 91/18.06.2025 г. по гр.д. № 202/2024 г. по описа на ОС
Благоевград, с което са отхвърлени претенциите на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Студентски“, бул. „Симеоновско шосе“
№ 67А, представлявано от В. В. И. и В. В. М., с правни основания чл. 500, ал. 2 от КЗ вр. чл.
45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, предявени против П. И. А., ЕГН **********, адрес
***, за негово осъждане да заплати на застрахователя главница в размер на 20 000 /двадесет
хиляди/ лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за претърпените от Х.
Н. В. неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.12.2011 г., която до
връчването на поканата за доброволно изпълнение /04.09.2020 г./ е 17 687,42 лв.
/седемнадесет хиляди шестстотин осемдесет и седем лева и четиридесет и две стотинки/,
сумата в размер на 658,78 лв. /шестстотин петдесет и осем лева и седемдесет и осем
стотинки/, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за претърпените от Х. Н.
В. имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.12.2011 г., която до
04.09.2020 г. е 582,61 лв. /петстотин осемдесет и два лева и шестдесет и една стотинки/,
неолихвяема сума за адвокатско възнаграждение в размер на 1350 /хиляда триста и петдесет/
лева, неолихвяема сума за авансови такси в размер на 48 /четиридесет и осем/ лева, както и
дължима сума по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 3164,07 лв. /три хиляди сто шестдесет и
четири лева и седем стотинки/, или общо дължима сума в размер на 43 490,88 лв.
/четиридесет и три хиляди четиристотин и деветдесет лева и осемдесет и осем стотинки/,
заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни, предявените искове от ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Студентски“, бул.
„Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от В. В. И. и В. В. М., с правни основания чл.
274, ал.2 КЗ /отм./, във вр. к чл.213а, ал.1 КЗ /отм./, във вр. чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1
от ЗЗД, предявени против П. И. А., ЕГН **********, адрес ***, за негово осъждане да
заплати на застрахователя главница в размер на 20 000 /двадесет хиляди/ лева,
представляваща изплатено застрахователно обезщетение за претърпените от Х. Н. В.
неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.12.2011 г., която до
връчването на поканата за доброволно изпълнение /04.09.2020 г./ е 17 687,42 лв.
/седемнадесет хиляди шестстотин осемдесет и седем лева и четиридесет и две стотинки/,
сумата в размер на 658,78 лв. /шестстотин петдесет и осем лева и седемдесет и осем
стотинки/, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за претърпените от Х. Н.
В. имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.12.2011 г., която до
04.09.2020 г. е 582,61 лв. /петстотин осемдесет и два лева и шестдесет и една стотинки/,
неолихвяема сума за адвокатско възнаграждение в размер на 1350 /хиляда триста и петдесет/
лева, неолихвяема сума за авансови такси в размер на 48 /четиридесет и осем/ лева, както и
дължима сума по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 3164,07 лв. /три хиляди сто шестдесет и
четири лева и седем стотинки/, или общо дължима сума в размер на 43 490,88 лв.
/четиридесет и три хиляди четиристотин и деветдесет лева и осемдесет и осем стотинки/,
заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
10
молба до окончателното изплащане
ОСЪЖДА ЗД„Лев инс“АД, ЕИК ********* да заплати на П. И. А. - ЕГН **********
от гр.Гоце Делчев сумата от 2 500 лева разноски по делото пред въззивната инстанция за
адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ш ол.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11