№ 1797
гр. София, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-18 СЪСТАВ, в публично заседание
на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Петър В. Боснешки
при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова
като разгледа докладваното от Петър В. Боснешки Гражданско дело №
20241100113859 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на искова молба от Е. Е. А., с ЕГН:
********** и с постоянен адрес: гр. Кърджали, община Джебел, с. *******, действащ чрез
адвокат Е. Ф., вписана в САК, срещу Прокуратура на Република България, с адрес: гр.
София, бул. „Витоша“, № 2, с която е предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, с който
се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 120 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди причинени му в лично качество и в качеството му
на наследник на Е. Ф. А. - починал на 18.07.2017г., от нарушаване на правото на
разглеждане в разумен срок на сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили, впоследствие преобразувано в сл. дело №780-II/1998г. по описа на ВОП-София, а сега
ДП №II-048/1999 по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва от 28.11.2021 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че той и неговият баща са едни от пряко пострадалите от т.нар.
„възродителен процес", проведен в периода 1985-1989г. в България от установения
тоталитарен режим на БКП по насилствена асимилация на етническите турци, изразяваща се
в принудителна смяна на имената, подлагане на различни репресии, забрана на традициите и
отричане на етническите и религиозни чувства и човешки права.
Ищецът твърди, че в периода 1984-1989г. по решение на българското правителство е
проведен процес по смяна на имената на населението от турски произход., забрана на езика
и етнорелигиозните им обичаи, традиции и вярвания, а заключителната му част бе
прогонването на стотици хиляди от България в късната пролет и лятото на 1989 г.
Бащата на ищеца е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на
разследването по следственото дело защото от 31.12.1984г. до 03.12.1986г. е бил задържан и
лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене.
В затвора на остров Белене баща му бил лишен от свобода в килии, при крайно
деградиращи условия - мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена (
за тоалетна трябвало да ползват една кофа в килията ); липса на здравни и медицински
грижи и помощ; лоша и негодна храна; отначало не знаели къде е, на него не са му
разрешавали да се свърже с близките си и да им съобщи къде се намира; после свижданията
били през 6 месеца; карали ги да работят тежък физически труд, а накрая дори и да платят за
1
настаняването им в Белене. Принудително ги карали да работят, без заплащане, без трудови
и осигурителни права, без трудов договор.
След това от 03.12.1986г. до 26.09.1988г. бащата на ищеца е бил лишен от свобода в
с. Комарево, където е бил под постоянно наблюдение на властите и принудително го карали
да работи в АПК с. Изгрев. По време на престоя в с. Комарево формално не бил затворен в
килия, но предвид тежките ограничения и изолация, в която е бил поставен години наред и
там е бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС.
След освобождаването му от с. Комарево наблюдението му от Държавна сигурност
продължило, нямал право да напуска селото им и трябвало сутрин и вечер да се подписва в
кметството. После през 1989г. ищецът и семейството му били изгонени от страната.
Бащата на ищеца починал на 18.07.2017г. и не доживял приключването на
следственото дело. След неговата смърт на основание чл.74, ал.2 от НПК правата на
пострадало лице преминали върху неговите наследници. И той и баща му били подавали
молби на основание чл. 75, ал. 3 от НПК за участие като пострадал в досъдебната фаза на
процеса по ДП № П-048/1999 г.
Освен той заявява, че, макар и да не е бил лично задържан и лишен от свобода, той
на лично основание също е пострадал от престъпленията, предмет на разследването.
Рождените му имена били принудително сменени с български такива. Наред с това му било
забранено ползването на майчиния му език, упражняването на етнокултурните традиции и
обичаи. През цялото време от принудителната промяна на имената до изгонването му от
страната в началото на лятото на 1989г. е бил подложен на изолация и лишен от пълноценно
участие в социалния, икономическия и културен живот. След това той и цялото му
семейство били изгонени от страната и дома им с по една чанта ръчен багаж и без пари.
Така се установили в Република Турция, където отначало били със статут на бежанци,
живели при тежки бежански условия и устройването им там отнело близо 10 години.
Сочи, че след свалянето от власт на Т. Ж. и падането на 10.11.1989 г. на
тоталитарния режим в България във всички пострадали се породила надежда и очакване, че
новата демократична власт ще предаде на съд и накаже виновниците с поддържана вяра за
поне частично възмездие за репресиите, на които е бил подложен. Заедно с други пострадали
от възродителния процес учредили сдружение "За справедливост, права, култура, и
солидарност на Балканите", което да ги подпомага в усилията по търсене на информация за
развитието на делото и предприемането на законови действия по него в качеството им на
пострадали лица. И той и баща му са правили множество искания и са подавали молби по
досъдебното производство, на които никой не отговорил.
Твърди се, че първите разпити на пострадалите по делото са започнали едва след
2000 г., когато получили и първата информация за развитието на досъдебното производство.
Въпреки, предприетите действия за ускоряване досъдебното производство същото не е
приключило повече от 34 години и тази продължителност довела до прекратяването му
срещу виновните лица поради тяхната смърт и изтичането на давностните срокове за
реализиране на наказателно преследвано срещу обвиняемите. По този начин бил лишен от
възможността да бъде конституиран в наказателното производство като частен обвинител и
граждански ищец и да поиска възмездяване на причинените му вреди. Твърди, че той има
двойно качество на пострадал - веднъж по чл. 74, ал.1 от НПК и на самостоятелно
основание има право на обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ, а от друга страна има
качеството и на пострадал по чл. 74, ал.2 от НПК, което дава право на обезщетение по
чл.2 б от ЗОДОВ като наследник на страна по забавено дело. Това предполагало по-голям
размер на справедливото обезщетение в сравнение с лицата, които имат само едно качество
на пострадал. В резултат на нарушението ищецът твърди, че са му причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата
от това производство; фрустрация от бавенето му; тревоги и страх, че същото се води
формално; разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и
справедливостта, усещане за липса на справедливост. Счита, че тези болки и страдания са в
2
причинна връзка със забавяне на делото извън разумния срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ
вр. чл. 6,§ 1 от ЕКЗПЧОС, поради което с предявения иск претендира тяхното репариране от
държавата чрез Прокуратурата на Република България.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
е изразил становище, че искът е недопустим в частта, в която се претендира обезщетение за
периода преди приемането на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012г., която
нямала обратно действие. Освен това при смърт на увредения, неговото право на
обезщетение за неимуществени вреди се наследявало само ако е било предявено пред съд от
увредения, какъвто не бил настоящият случай.
Прокуратурата оспорва твърденията, че ищецът в лично качество бил пострадал по
досъдебното производство, като сочи, че вредите, за които се търси обезщетение са в
резултат не от забавянето на производството, а от самия „възродителен процес“ и
репресията, упражнена спрямо неговия баща. Липсвали доказателства за търпени от самия
ищец вреди от соченото за забавено производство.
На следващо място ответникът смята, че исковата молба не е редовна, защото
заявеното искане за осъждането на прокуратурата да заплати обезщетение за вредите,
причинени на ищеца в качеството му на наследник на пострадало от престъпление лице, не
съответства на обстоятелствената част на исковата молба, където се излагат твърдения за
претърпени от ищеца вреди в негово лично качество, както и в качеството му на наследник
на баща му като пострадал.
При условия на евентуалност ответникът оспорва иска по основание и размер, като
иска отхвърлянето му като неоснователен. Твърди, че същите вреди, които наследодателят
на ищеца твърди, че е търпял са предявени и от останалите му наследници в други
производства, които моли съда да присъедини към настоящото. Ответникът оспорва всички
твърдения на ищеца, включително и че той или неговия баща са били заинтересовани от
приключването на производството. Твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства за
претърпените морални вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
Възразява за това, че неимуществените вреди, претърпени от ищеца не са от забавеното
разследване, а от самия „Възродителен процес“. Нямало доказателства за съществуващата
пряка причинна връзка между вредите и дейността на Прокуратурата на Република
България.
Прави възражение за изтекла погасителна давност за претенцията, която е започнала
да тече от 26.12.1989 - датата на взетото решение от ЦК на БКП г. и последвалите го актове
на Държавния и Министерски съвет с които е направена цялостна оценка на политиката,
провеждана след 1984 година и се е гарантирала възможността на българските граждани,
които са променили имената си противно на волята си да ги възстановят, както и да ползват
всички свои граждански права.
Прокуратурата твърди още, че досъдебното производство е било образувано за
престъпление по чл.387 НК - престъпление по служба, от което страда правилното
функциониране на органите на държавна власт и държавно управление. Поради тази
причина преки вреди от тези престъпления не можело да се търпят от физически лица.
Налице бил и специален ред по Закона за политическа и гражданска реабилитация на
репресирани лица за обезщетяване на вредите от действията, за които е образувано
досъдебното производство.
Претенцията на ищеца за неимуществени вреди в размера на 120 000 лева е
изключително завишена и не е съответна на претендираните вреди, на икономическия
стандарт в Р България и на съдебната практика по аналогични случаи /включително и тази
на ЕСПЧ/.
Прави възражение срещу началния момент на акцесорната претенция за законна
лихва върху обезщетението за неимуществени вреди - 28.11.2021 г. В процесния случай при
доказана основателност на претенцията, лихвата е дължима от датата на подаване на
исковата молба в съда - 28.11.2024 г.
3
След като прецени събраните по делото доказателства по реда на
чл.235 ГПК, Софийски градски съд приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
По допустимостта:
Съдът намира, че производството по делото е допустимо и следва да се произнесе по
същество. Съдът намира за неоснователни възражения на ответника за недопустимост на
настоящето производство по съображения, подробно изложени в определението от
13.01.2025 г. (л. 179-181).
По отношение на възражението за недопустимост на производството в частта, в
която се претендира обезщетение за периода преди приемането на разпоредбата на чл. 2б
ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012г., съдът намира за нужно да отбележи, следното:
Искът за обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на
висящо дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията е с правна квалификация чл. 2б
ЗОДОВ и отговорността на държавата следва да се реализира по особения ред на ЗОДОВ,
когато делото, по което е допуснато нарушението е висящо към датата на влизане в
сила на закона. /Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о./.
Правната възможност да се претендира обезщетение за неимуществени вреди,
вследствие на забавено правосъдие, произтича от прякото действие на разпоредбата на чл. 7
от Конституцията на Република България, съгласно която държавата отговаря за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Тази
възможност произтича и от непосредствената приложимост по чл. 5, ал. 4 КРБ на
ЕКЗПЧОС, в сила за Република България от 07.09.1992 г., която закрепва правото на
разглеждане на делата в разумен срок от националните съдилища.
Правото на ищеца, което той упражнява с предявяването на настоящия иск по чл. 2б
ЗОДОВ, намира нормативно основание в ЕКЗПЧОС и КРБ, като ЗОДОВ регламентира
специален облекчен процесуален ред за реализирането на това право и представлява
вътрешно правно средство за защита по смисъла на чл. 13 ЕКЗПЧОС. Влизането в сила на
чл. 2б от ЗОДОВ на 15.12.2012 г. не определя допустимостта на иска, тъй като към момента
на предявяването му законът действа.
По основателността:
От представеното удостоверение за наследници (л. 136) е видно, че Е. Е. А. е син на
Е. Ф. А..
Страните не спорят, а и от представените по делото писмени доказателства
(заповед, предложение и справка, л. 126-128) се установява, че в периода от края на 1984г. до
края на 1986 г. бащата на ищеца - Е. Ф. А., е бил задържан и лишен от свобода в затвора и
лагера на остров Белене. След това е бил принудително заселен в с. Комарево, Плевенски
окръг (заповедта и предложението, л. 130-132). Това е продължило до м. септември 1986 г.
когато заповедта за принудителното му установяване в това село е отменена (заповедта, л.
135).
Не се спори още, че принудително са сменени рождените турски имена на бащата на
ищеца с български имена. Това се установява и от удостоверението за идентичност на имена
(л. 137 ) и от останалите документи за налагане на принудителни административни мерки (л.
126-135), от които е видно, че Е. Ф. А. е получил българските имена Щ.Ф.О.. Същевременно
за ищеца няма такива данни (писмото, л. 145).
Не е спорно, че ищецът и семейството му са изселени в Турция през м. май 1989 г.
Не се спори, а се установява и от представените протоколи от проведени общи
събрания (л. 99 и следващите ), че бащата на ищеца е бил член и председател на „Сдружение
за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, а видно от представения по
делото Устав на Сдружението една от основните му цели е действия в насока възстановяване
4
на правата и обезпечаване на понЕ.ите материал ни и нематериални щети на представители
на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България,
които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна
политика.
Видно от писмените доказателства, на 31.01.1991г. с постановление прокурор при
Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на П.та на
въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това
преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през
време на възродителния процес престъпления. Страните не спорят, че и към момента
наказателното производство е висящо.
Установява се, че сл.д. № 1/1991г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл.162, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК, за това, че в периода от 1984г. до
1988г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица
проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение
за престъпление по чл.387, ал.2 НК, във вр. с, ал. 1 и чл.20, ал.2 НК, че през периода от
1984г. до 1988г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и
превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в
лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение
поради несъгласие с промяната.
На 20.07.1993г. и на 19.12.1997г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу
обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани,
съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им.
През 1998г. и през 1999г. двама от обвиняемите са починали и производството по
отношение на тях е било прекратено; през 1999 г. и през 2002т. производството по делото е
било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани,
след което е било възобновявано.
В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001г. до 04.02.2004г. са
установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, от тях са
разпитани общо 312 души.
В периода от 2018 г. до 2024 г. са образувани множество дела с искания за
ускоряване на производството, като неведнъж съдът е определял едномесечен срок за
проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на
прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по процесното досъдебно
производство.
За последно производството е било прекратено с постановление от 31.05.2022 г.,
което впоследствие е било отменено с определение на САС от 22.12.2022 г. по внчд №
821/2022 г. (постановлението, л. 86-90 и определението л. 95-98). С постановление от
30.09.2024 г. (л. 200-201) наблюдаващият прокурор е дал указания на екипа военно
следователи да проведат разследване в насока извършено деяние по чл. 416 и следващите от
НК (геноцид и апартейд).
След смъртта на Е. Ф. А., неговите наследници, включително и ищеца, са подавали
молби до ВОП, с които на основание чл.75, ал.3 НПК, са поискали да бъдат конституирани
като пострадали в досъдебната фаза на ДП №11-048/1999 по описа на ВОП- София.
(молбата, л. 142-143 и л. 146-147). Освен това те са обжалвали актове от досъдебното
производство (жалбата, л. 139-142) и са правели други искания, с които са упражнявали
правата си на пострадали (искането, л. 143-144). Преди да почине Е. А. също се е
интересувал от хода на производството (молбата, л. 216) и е търсил начин да получи
обезщетение за причинените му вреди (писмените документи на л. 216 и следващите). Няма
доказателства преди смъртта на Е. А. неговият син – Е. А. да е проявявал интерес към хода
5
на досъдебното производство.
Други доказателства, относими към предмета на доказване, не са събрани в хода на
настоящото производство.
Предвид гореизложената фактическа обстановка съдът намери от правна
страна следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, във вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС.
Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС - всяко лице, при решаването на правен спор относно
негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има
право на гледане на делото в разумен срок, независимо от това в коя фаза се намира
производството - в досъдебна или съдебна. Разглеждането и решаването на наказателното
дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство, съгласно чл.22 НПК.
Ищецът има качеството на пострадал в производството по сл.д. № 1/91 г.,
впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента
ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. По делото е приета като доказателство молба
от ищеца до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 2 от НПК се заявява намерение за участие
в делото като наследник на пострадал по същото производство (л. 142 – гръб)
Съгласно чл. 74, ал. 2 НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му
преминават върху неговите наследници. В този смисъл е и Решение № 140/29.06.2022 г. по
гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, III г.о. Относно качеството пострадал на лицето следва да бъде
съобразена практиката на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието "жертва"- физическото
или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Пряко
пострадали са лицата засегнати от нарушението, а косвено пострадали са лица, лично
засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от
преустановяване на нарушението. Ако прекият пострадал е починал преди внасянето на
жалбата и е заявено нарушение на Конвенцията, в частност разумно разглеждане на делото
от наследник, съдът може да признае легитимацията на близки на пострадалия да подадат
жалба, ако правото, чието нарушаване се твърди, принадлежи към категорията на
прехвърляемите права, и ако жалбоподателите демонстрират личен интерес от делото,
например материален интерес, защита на личната или семейната репутация и др. Лицето,
встъпило в правата на наследодателя си има качеството на "непряко пострадал" и е
легитимирано да предяви претенцията за нарушение на чл. 6 ЕКПЧ.
След като ищецът е легитимиран да претендира обезщетение за вреди, следва да се
прецени дали процесното дело е приключило в разумен срок. Началният момент за
определяне продължителността на досъдебното производство е 30.01.1991г., когато същото е
образувано. Няма спор, че същото продължава и в момента, т.е. повече от 34 години.
По наказателното производство е повдигнато обвинение по чл.387, ал.2, вр. ал.1 НК.
С постановление от 2024 г. са дадени указания за разследване на деяния геноцид и апартейд.
Разследваните деяния са такива, засягащи и от същото са засегнати основни права на ищеца
и на неговия баща като правото на етническа принадлежност, на име, на свободно
придвижване, на труд и др., като изходът от това наказателно производство е решаващ за
признаването им. А това, че са засегнати техни права безспорно се установява с приетите по
делото писмени доказателства. Съдът намира за безспорно установено, че ищецът и неговия
баща са жертва на т.нар. "Възродителен процес", представляващ опит на управляващата към
онзи момент партия в България да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското
население (турци, помаци и др.). Това е наименованието, с което е известен в обществото
процесът на системни репресии срещу тези социални групи и етноси. Безспорно
образуваното наказателно производство за бащата на ищеца е било надежда за репариране,
макар и частично на преживените унижения и страдания.
Предмет на установяване в настоящото производство е общата продължителност на
наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът
преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с
6
изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение
страна. Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила, както
и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от недобросъвестно упражняване
на права и недобросъвестно изпълнение на задължения. Отговорността по чл.2б ЗОДОВ не е
обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи, които в
делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от забавяне
разглеждането на делото над разумния срок.
С оглед обсъдените по-горе доказателства безспорно се установява допуснато
нарушение за правото на разглеждане на делото в срок. Наказателното дело е продължило
над 34 години. Безспорно следва да се отчете високата фактическа и правна сложност на
образуваното досъдебно производство. Фактите, обосноваващи обвиненията са
многобройни, като са посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки
спрямо огромен брой лица по време на т.нар. "възродителен процес", което е налагало
извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Това обаче
не може да бъде причина за превишаване на разумния срок.
С поведението си ищецът и неговия баща не са били в състояние да влияят на
разследването. Прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите.
Прокуратурата не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и надзор на
досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да
бъдат събрани релевантните доказателства.
Предвид гореизложеното съдът намира, че искът е доказан по своето основание,
като безспорно на ищеца се дължи обезщетение.
Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна,
но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява
такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което
гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на
делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2б ЗОДОВ се определя
глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този
смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично
обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната
цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с
общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния
случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и
справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените
неимуществени вреди; респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца.
Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за
справедливост по чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието
"справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в
страната; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото
поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид
нематериалния характер на увреждането му.
В случая ищецът е поискал да участва в хода на досъдебното производство именно
на основание чл. 74, ал. 2 НПК, т.е. като наследник на починалия пострадал. Е. А. е бил
изключително ангажиран с хода на производството, докато за ищеца липсват доказателства
за проявявана активност преди смъртта на неговия баща. Освен това по делото са налице
доказателства за значителни репресии, които е търпял починалия. Всичко това води до
извода, че наказателното производство е имало много голямо значение за него. Липсват
доказателства, които да навеждат на същия извод по отношение на неговия наследник.
Последният несъмнено също е търпял вреди от деянията, които са разследвани по
процесното досъдебно производство, но от доказателствата по делото се налага извода, че
7
залогът по това производство е бил по- значителен за починалия.
Предвид горното съдът намира, че действителния размер на обезщетението е в
размер на 30 000лв. като в останалата част заявената претенция е неоснователна.
При определяне размера на обезщетението съдът взе предвид съдебната практика по
аналогични случаи от забавено правосъдие по чл.2б ЗОДОВ, касаещи „възродителния
процес“. Размерите на присъжданите обезщетения са между 12000лв. /така Определение
№50036/25.01.2023г. по гр.д.№2661/2022г. на ВКС, ІV г.о., Решение №140/29.06.2022г. по
гр.д.№3356/2021г. на ВКС, III г.о., Решение №73/02.06.2022г. по гр.д.№4038/2021г. на ВКС,
III г.о. и др./ и 15000лв./така Определение № 50796 ОТ 04.11.2022г. по гр.д.№ 1564/2022г. на
ВКС, ІІІ г.о., Определение №387/16.05.2022г. по гр.д.№5087/2021г. на ВКС, IV г.о., Решение
№50038/01.03.2023г. по гр.д.№2093/2022г. на ВКС, IV г.о., Определение №50923/12.12.2022г.
по гр.д.№2107/2022г., ІІІ г.о./.
В по-скорошно постановени решения пък преобладават обезщетенията в размер на
30 000 лв. / Решение № 50062 от 02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г., г. к., ІV г. о. на ВКС;
Решение № 50280 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС; Решение №
117 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г., г. к., III г. о. на ВКС/. В тях, освен конкретната
продължителност на производството, която значително надхвърля законоустановените
срокове, до степен, че още през 2000 г. това забавяне е довело до изтичане на абсолютната
давност за деянията, предмет на обвинителния акт, е отчетен високият интензитет на
упражнената по отношение на ищците репресия, която следва да определя и по-високите
очаквания, които те са имали с оглед своевременното приключване на досъдебното
производство, което според решаващите състави също следва да се отразява на размера на
обезщетението за неприключването на последното в разумен срок.
За да определи обезщетението в размер на максималния за сходните случаи, съдът
съобрази и обстоятелството, че обезщетението се претендира за период до 2024 г., а в по-
старите решения на ВКС, с които е присъждано по-ниско обезщетение, са били постановени
по искови молби предявени в периода 2018 – 2020 г. Съдът, взе предвид и обществено-
икономическите отношения и отражението им към размера на неимуществените вреди към
датата на подаване на исковата молба - м.11.2024 г., доколкото обезщетението за претендира
за период до датата на подаване на исковата молба. Общественоикономическите условия се
отразяват на размера на обезщетението доколкото са израз на икономическата конюнктура,
поради което тенденциите относно увеличаване средногодишния доход и разход на лице от
домакинството, както и тенденцията за увеличаване на минималната работна заплата
(увеличена с 83 % в периода 01.01.2018 г. – 01.01.2024 г.) и същевременно спадане на
покупателната стойност са все критерии, които следва да бъдат съобразени от съда, като
израз на конкретните обществено-икономически отношения при определянето на
обезщетението по чл. 52 ЗЗД.
При определяне размера на обезщетението съдът съобрази, че по реда на чл.2б
ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от
неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от
престъплението.
Съдът намира, че върху така определения размер на обезщетението се дължи и
законна лихва, считано от 28.11.2024г. до окончателното изплащане на сумата, която следва
да бъде присъдена.
Съгласно Решение №50038/01.03.2023г. по гр.д.№2093/2022г. на ВКС, IV г.о.,
фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.2б ЗОДОВ е бавността при
разглеждане и решаване на делото, като деликтът не се осъществява в началото на
наказателното производство. Налице е специален фактически състав спрямо общия състав
на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който противоправното деяние следва да
се изрази в забавяне решаването на делото в един нормален, разумен срок. Самата бавност,
както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото,
следва да се установят от съда. В случая вредите се дължат на бездействие на органите на
8
прокуратурата, което се установява в производството по обезщетяване, поради което
вземането за лихви за забава започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното
установяване, т.е. от предявяването на иска, а не от датата на образуване на неприключилото
наказателно производство. Исковете по чл. 2б ЗОДОВ са специални и целят получаване на
обезщетение за претърпените вреди от прекомерно забавеното правосъдие, а не се отнасят до
правния спор по съществото на делото пред гражданския или наказателния съд.
Предвид изложеното следва да се отхвърли като неоснователно искането за
присъждане на законната лихва от 28.11.2021 г. до 28.11.2024 г.
По възражението за изтекла давност:
Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Исковете по ал. 1 се разглеждат по
реда на Гражданския процесуален кодекс, като съдът взема предвид общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които
имат значение за правилното решаване на спора (чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ).
Отговорността на държавата за вреди чрез нейния субституент става изискуемо
според чл. 114, ал. 3 от ЗЗД от деня на извършването на деликта, когато деецът е известен, а
когато е неизвестен от деня на неговото откриване. Но за да е известен деецът е необходимо
действително проявление на увреждането, а това е моментът на влизане в сила на
прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, респективно от влизане в
сила на присъдата. От този момент вземането за обезщетение за вреди става изискуемо и
искът за него следва да бъде предявен в петгодишния общ давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.
Ето защо вземането за обезщетение се погасява с общата петгодишна давност, която
започва да тече от прекратяване на прекратяване на наказателното производство,
респективно от влизане в сила на присъдата. В настоящия случай производството е висящо,
поради което искът не е погасен по давност.
По разноските:
С оглед изхода на делото на ищеца следва да бъде присъдена и сумата от 15,00 лева
от която 10,00 лв. са направени по делото разноски за държавна такса за настоящето
производство и още 5 лева такса за съдебно удостоверение.
Предвид гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, представлявана от Главния
прокурор, с адрес: гр. София, бул. “Витоша“ №2 да заплати на Е. Е. А., с ЕГН:********** и
постоянен адрес: гр. Кърджали, община Джебел, с. *******, чрез адв. Е. Ф., САК, и съдебен
адрес: гр.София, 1000, ул. “*******, на основание чл.2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл.86 ЗЗД,
сумата в размер на 30 000,00 /тридесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени му в лично качество и в качеството му на наследник на Е.
Ф. А. - починал на 18.07.2017г., от нарушаване правото на разглеждане в разумен срок на
сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие
преобразувано в сл. дело №780-II/1998г. по описа на ВОП-София, а сега Досъдебно
производство №II-048/1999 по описа на Военно-окръжна прокуратура-София, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.11.2024 г. до окончателното изплащане на
сумата, като ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛEН иска за главница за разликата му до
пълния предявен размер от 120 000лв., както и искането за законната лихва върху главницата
за периода от 28.11.2021г. до 28.11.2024г.
9
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, представлявана от Главния
прокурор, с адрес: гр. София, бул. “Витоша“ №2 да заплати на Е. Е. А., с ЕГН:********** и
постоянен адрес: гр. Кърджали, община Джебел, с. *******, чрез адв. Е. Ф., САК, и съдебен
адрес: гр. София, 1000, ул. “*******, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 15,00лв.,
представляваща направени разноски за настоящото производство.
ПРИСЪДЕНИТЕ с решението суми да бъдат изплатени по следната банкова сметка
на Еднолично адвокатско дружество „Е. Ф.“, открита в „Прокредитбанк“ АД: IBAN:
BG*******
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Апелативен съд- гр.София в
двуседмичен срок от връчване на препис от решението на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10