№ 1142
гр. Плевен, 28.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четИ.десети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20254430100623 по описа за 2025 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба /изпратена по подсъдност от
СРС/ от И. В. В., с ЕГН **********, с настоящ адрес в ***, чрез адв.В. Б. от САК,
преупълномощен от Адвокатско дружество „Б. и В.“, против „***” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от И. Н. Х., в която се твърди
следното - на 09,08,2024 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит
№***, по силата на който на ищеца бил предоставен паричен заем в размер на 300,00 лева,
при ГЛП – 40,05%, срок на издължаване – 6 месеца – до 10,02,2025 г., при ГРП – 48,28%.
Посочва се, че при сключването на договора е предвидено условие за обезпечаване на същия
с предоставяне на гаранция по кредита, който да отговаря на предвидените условия в чл.4,
ал.3 от договора и в чл.3.2. от ОУ към договора, като при непредоставяне на предвидените
гаранции в срок до края на следващия ден от подписване на договора, в чл.6, ал.1 е
предвидено начисляването на неустойка в размер на 342,00 лева. Твърди се, че ищецът е
заплатил всички дължими суми по договора. Ищецът счита, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен по редица съображения, като на първо място счита,
че не е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, съгласно която в договора за заем
следва да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, а в процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е
ясно нито какво включва, нито как е формиран - изрично е уговорен само годишен лихвен
процент от 40,05% и годишен процент на разходите от 48,28%. Счита, че в ГПР следва да се
включват освен дължимата възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи,
които в случая не са включени в ГПР. Счита, че в случай че в ГПР се включат и доп.разходи,
то той би надхвърлил многократно предвидения размер съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК.
1
Посочва, че в случая получаването на кредита при предлаганите условия предполага
предоставянето на обезпечение, като дължимото в тази връзка възнаграждение е разход по
кредита, който следва да бъде включен в ГПР, а липсата на изрично отбелязване в договора
за кредит, че този разход се включва в ГПР, както и изобщо кои разходи са взети предвид
при определянето му, е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК. Противоречието
на процесния договор на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК дава основание за признаване на целия
договор за недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, а съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо
ищецът счита, че в случая заемателят дължи връщане по договора само на получената сума
от 300,00 лева, които вече са заплатени на заемодателя, а всичко платено над чистата
стойност на получената като главница сума от 300,00 лева е платено при изначална липса на
основание с оглед недействителността на договора, поради което подлежи на връщане. В
заключение моли съда да постанови решение, с което да признае сключения между „***”
ООД и И. В. В. Договор за потребителски кредит №*** от 09,08,2024 г. за недействителен на
основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 от ЗПК, както и на основание
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да осъди „***” ООД да заплати на И. В. В. сумата от 67,01 лева
/недължимо платена по процесния договор/, от която 10,01 лева договорна възнаградителна
лихва за периода 09,08,2024 г. – 10,09,2024 г., и 57,00 лева – неустойка за непредставяне на
обезпечение по чл.4, ал.3 вр.чл.6 от Договора за кредит, за периода 09,08,2024 г. – 10,09,2024
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба
– 05,12,2024 г., до окончателното й изплащане. Претендират се разноски. В с.з. ищецът не се
явява и не се представлява. В молба, депозирана преди с.з., моли съда да уважи претенциите,
като сочи, че исковете са три.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, чрез юрк.Д., с който
предявените искове се оспорват. Прави се възражение за местна неподсъдност на делото. На
основание чл.175 от ГПК се признават следните факти: сключването на 09,08,2024 г. на
договор за кредит №*** между страните по делото, по силата на който на
кредитополучателя е предоставен заем в размер на 300,00 лева; че кредиторът не е включил
в ГПР по процесния договор разход за неустойка, а само разход за възнаградителна лихва.
Твърди се, че на 23,08,2024 г. ищецът е извършил плащане на сума в размер на 328,00 лева, с
което задължението по процесния договор е предсрочно погасено. Претендират се разноски,
прави се възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адв.възнаграждение. В с.з.
ответникът не изпраща представител. Преди с.з. депозира молба по същество.
Съдът като взе предвид представените по делото доказателства, прецени поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Безспорно по делото е, че е сключен договор за потребителски кредит №***/09,08,2024 г.
между ищеца като кредитополучател и ,,***‘‘ ООД като кредитодател, по силата на който на
кредитополучателя е предоставен заем в размер на 300,00 лева, при ГЛП – 40,05%, срок на
2
издължаване – 6 месеца – до 10,02,2025 г., при ГРП – 48,28%.
Безспорно по делото е, че кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за
неустойка, а само разход за възнаградителна лихва.
От заключението на ВЛ се установява, че ищецът е заплатил по процесния договор за кредит
328,00 лева на 23,08,2024 г., с които са погасени 300,00 лева главница, 4,67 лева лихва и
23,33 лева такса гаранция, както и че ако в ГПР се включи „такса гаранция“, същият ще
възлезе на 2055,32%.
Не е спорно, а се установява от заключението на ВЛ, че ответникът е получил сумата от
328,00 лева по процесния договор за кредит.
Съгласно чл.4, ал.3 вр.чл.6 от Договора страните са договорили, че заемът се обезпечава с
гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на 336,00 лева и
със срок на валидност до 11,02,2025 г.; в случай, че кредитополучателят не предостави на
кредитора обезпечение по кредита, той дължи неустойка в размер на 342,00 лева.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните,
съдът достигна до следните правни изводи:
По предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като потребител по смисъла
на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че
предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на
ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи и се произнася служебно.
Съдът намира, че клаузата в чл.4, ал.3 от Договора за заем – установяваща задължение за
обезпечаване, чрез гаранция или поръчителство е нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК.
Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че
уговорката, вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след
сключването на договора - в рамките на 1 ден, чрез осигуряването на посочените по-горе
изисквания се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Съдът намира,
че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
3
предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15,06,2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът
приема също, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и
противоречи на добросъвестността в отношенията между страните, касае се и за
недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. Дължимата неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по същество
противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Разходът за неустойка обаче не фигурира като
разход в ГПР по кредита, за което има изрично признание от страна на ответника.
Вземането по чл.6, ал.1 от потребителския договор има характера на възнаградителна лихва,
а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я
като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал
„неустойка“, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като съгласно чл. 19,
ал. 3. т.1 от ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР.
Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем
средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на
ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция.
Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което
съставлява печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Вземането по
чл.6, ал.1 от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването
му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл.19, aл.3, т.1 от ЗПК. Това вземане по
правната си природа е печалба за кредитора, т. е. договорна лихва. Договорната лихва, като
разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл.19, aл.1 от ЗПК е следвало да
бъде включена в размера на ГПР.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,28%, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава
максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв,
тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК.
Видно от заключението на ВЛ, ако в ГПР се включи „такса гаранция“, същият ще възлезе на
2055,32%.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл.68г, aл.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, aл.1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не позволява да
4
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това, в
процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика
на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/.
Съдът приема, че неустойката в процесния договор за кредит е разход, свързан с неговия
предмет, тъй като тя не може да съществува самостоятелно без него.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР
по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и
потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР. Съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и т.20 и ал.2 и чл.12,
ал.1, т.7 - т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1
от ЗЗД вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.11, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл.143, от ЗЗПотр за прогласяване
недействителността на №***/09,08,2024 г. е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 предл.1 от ЗЗД
Съдът намира, че страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок от един ден след получаването на
сумата по кредита, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер на 342,00 лева.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл.21, ал.1 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на
чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за потребителски
кредит, заобикаля закона, поради което е изцяло недействителен, а даденото по него следва
5
да се приравни на изначална липса на основание. По делото безспорно е установено, че
внесената по договора за кредит сума е в размер на 328,00 лева, при дължима само главница
в размер на 300,00 лева, при това положение сумата от 28,00 лева се явява платена без
основание. Съобразно нормата на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, който е получил нещо без
основание, е длъжен да го върне. С оглед на изложеното, исковата претенция по чл.55 ал.1,
предл.1 от ЗЗД се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена до размера от
28,00 лева, а за разликата до 67,01 лева да се отхвърли като неоснователна.
По отношение на разноските
Ищецът претендира разноски както следва - 100,00 лева за държавна такса, 4,10 лева за такса
по чл.102з, ал.3 от ГПК, 250,00 лева за депозит за ВЛ, 1000,00 лева адвокатско
възнаграждение по иска за недействителност – чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1 и по 400,00 лева
възнаграждение за всеки от двата осъдителни иска - за възнаградителна лихва и за такса
гаранция. От така претендираните разноски, съдът счита, че ответникът следва да репарира
на ищеца, съобразно с уважената част от исковете, сумата от 71,00 лева за ДТ, 2,96 лева за
такса по чл.102з, ал.3 от ГПК и 177,50 лева за депозит за ВЛ. По отношение на адвокатското
възнаграждение - на първо място тук следва да бъде отбелязано, че предявените искове са
два, а не три, и именно за два иска съдът е събрал държавна такса; приетите за разглеждане с
определението по чл.140 от ГПК искове са ДВА и ищецът изрично е изразил становище, че
няма възражения срещу проекта за доклад по делото. Съдът не приема възражението на
ищеца, че предявените осъдителни искове са два, тъй като сумите представляват претенции,
произтичаща от един договор. От страна на ответника е направено възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което се претендира в размер на
1000,00 лева за установителния иск и по 400,00 лева за всеки от осъдителните искове. Без да
намира за необходимо да развива подробни съображения, съдът споделя възприетото в
задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране /Решение от 25,01,2024 г. по дело C-
438/22, Решение от 23,11,2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16/. Производството по
делото е приключило след провеждане на две открити съдебни заседания /поради
неизготвяне в срок на заключението на ВЛ/, на което нито страните, нито техните
процесуални представители са присъствали, като са събрани незначителни по обем писмени
доказателства; делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност,
продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни разходи или усилия
във връзка с осъщественото процесуално представителство. Ето защо съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе ниска фактическа и правна
сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът намира, че ищецът има
право на адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лева за установителния иск и 300,00
лева за осъдителния, като съобразно отхвърлената част от осъдителния иск, на ищеца следва
да се репарират разноски за адв.възнаграждение по този иск в размер на 126,00 лева.
Ответникът също има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, като съдът
намира, че на основание чл.78, ал.8 от ГПК ответникът има право на юрк.възнаграждение в
размер на 100,00 лева общо за двата иска, от които ищецът следва да му заплати разноски за
6
юрк.възнаграждение в размер на 21,00 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.22 вр. чл.11, т.10 и чл.19 от ЗПК вр.чл.26 от
ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на Договор за потр.кредит №***/09,08,2024 г.,
сключен между И. В. В., с ЕГН **********, с настоящ адрес в *** – като
заемател, и „***” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
***, представлявано от И. Н. Х. – като заемодател.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД „***” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от И.
Н. Х., ДА ЗАПЛАТИ на И. В. В., ЕГН **********, с настоящ адрес в ***,
сумата от 28,00 лева - недължимо платена по процесния договор
№***/09,08,2024 г., от която 4,67 лева договорна възнаградителна лихва и
23,33 лева такса гаранция, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на исковата молба – 05,12,2024 г., до окончателното й
изплащане, като за разликата до претендирания размер от 67,01 лева
ОТХВЪРЛЯ предявения иск като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в ***, представлявано от И. Н. Х., ДА
ЗАПЛАТИ на И. В. В., ЕГН **********, с настоящ адрес в ***, сторените
деловодни разноски както следва - 71,00 лева за ДТ, 2,96 лева за такса по
чл.102з, ал.3 от ГПК, 177,50 лева за депозит за ВЛ и 426,00 лева за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК И. В. В., ЕГН **********, с
настоящ адрес в ***, ДА ЗАПЛАТИ на „***” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в ***, представлявано от И. Н. Х., деловодни
разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 21,00 лева за
юрк.възнаграждение.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му пред Плевенския окръжен съд.
7
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8