РЕШЕНИЕ
№ 27
гр. София, 08.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000502419 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по съвместна жалба
на А. В. Г.,, С. В. Г. и К. Р. Г. - всички от гр. София, чрез адв. З. О. от САК насочена против
Решение № 3763/16.06.2025 г., постановено по гр.д. № 3096/2024 г. по описа на СГС, ГО, с
което са отхвърлени предявените от въззивниците срещу Столична община искове по чл.124
ГПК, вр. чл.77, ЗС във вр. с чл.79, ал.2, ЗС – за признаване за установено по отношение на
ответника на правото им на собственост по давностно владение в периода 1 юни 1996 г. до 9
март 2022 г върху 1/2 идеална част от Поземлен имот 68134.705.341 по КККР на гр. София,
одобрени със заповед № РД-18-138 от 24.7.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, с
площ от 3356 кв. метра, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно ползване: за друг вид застрояване, номер по предходен план: 683а, съседи:
68134.705.1553, 68134.705.1554, 68134.705.1337 и 68134.705.1396.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение,
поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила,
изразяващо се в едностранчива преценка на приобщените по делото, в неправилно
приложение на материалния закон в нормата му на чл.79 ЗС и § 1 от ДР на ЗС, както и
поради неговата необоснованост.
Твърди се първоинстанционният съд неправилно да е интерпретирал приобщените по
делото доказателства - както писмените и гласните такива, така и изслушаните съдебни
експертизи. Последното довело до неправилно установяване на релевантните за предмета на
спора факти, а от там и до необоснованост на решаващите изводи на СГС .
Предвид на тези оплаквания е поискана отмяна на решението на СГС и по съществото
на спора уважаване на предявения положителен установителен иск.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна оспорва развитите в нея доводи и
1
поддържа допустимост и правилност на обжалвания съдебен акт
Пред настоящата въззивна инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, като прецени данните по
първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен в условието на активно субективно съединяване с
положителен установителен иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК от А. В. Г., С. В. Г. и К. Р. Г. -
всички от гр.София против Столична община.
Твърдяло се е в обстоятелствената част на исковата молба, че ищците са наследници
на В. Т. Г., б.ж. на гр.София, починал на 10.08.2016 г. - съответно негови синове и преживяла
съпруга.
Наследодателят им път от своя страна е единствен наследник на баща си Т. Г. В.,
починал на 26.02.1988 г., който, заедно с брат си М. Г. В. /също починал/, бил наследник на
неговия баща Г. В. К..
Т. и М. В.и били собственици по наследство от баща си на няколко имот, вкл. и на
ливада с площ от 3,1 дка в м.“***“, при посочени съседи, включена в имот пл.№ 1, целия с
площ от 4400 кв.м. по плана на кв.52, кад.листове 412, 435 от кадастрален план, емисия 1950
г.
Към 1954 г. този имот се ползвал от общинското дружество „Софинвест“ЕООД, като на
07.03.1994 г. между дружеството и всички живи наследници на Г. В. К., между които и
праводателя на ищците, било постигнато споразумение, с което дружеството признало, че
имот пл.№ 1 от кв.52 в м.“***“ /сега Хр.Смирненски - Слатина/ е собственост на
наследниците на Г. В. К. и се задължило до 04.05.1994 г. да освободи имота.
Поддържано е именно от тази дата посочените в протокола наследници на Г. К. да
владеят имота, всеки съобразно дела си от наследството, като В. Г. и С. Ц. В. /преживяла
съпруга на Т. В./ владеели общо ½ ид.ч. от имота.
За този имот било извършено попълване на кадастралната основа на плана на
м.“Слатина - ж.к. Христо Смирненски“ с имот пл. № 683а от кв.198, частично идентичен с
имот пл.$ 1 от кв.52, кад.листове 412, 435, м.“***“, по кадастралния план емисия преди 1950
г., като в разписната книга били вписани наследниците на Т. В..
Поддържано е имот с пл.№ 683а, кад.листове 412, 435 да е идентичен с ПИ с
идентификатор 68134.705.341. с площ от 3356 кв.м. по КК на гр.София, район Слатина,
одобрена със заповед № РД-18-138/24.07.2017 г. на изп.директор на АГКК.
Посочения ПИ попадал в УПИ II - за жилищно строителство и трафопост, УПИ III - за
гаражи и УПИ IV-683а от км.198 от действащия рег.план на м.“Слатина - Хр.Смирненски“,
одобрен със заповед № 117/27.02.1975 г. на гл.архитект на София.
Твърдяло се е между наследниците на Г. В. К. по това време и ответната община да се е
развил правен спор по предявен положителен установителен иск от първите против
Столична община за признаване за установено, че са собственици по наследство, а в
условието на евентуалност - по давност, считано от 04.05.1994 г. на ПИ с площ от 3400
кв.м., представляващ УПИ IV-683а от кв.198 по плана на м.“Хр.Смирненски - Слатина“, в
хода на което праводателят на ищците В. Т. Г. претендирал ½ ид.ч. от правото на
собственост върху описания имот.
Спорът приключил с влязло в сила съдебно решение, с което исковете били отхвърлени,
т.к. имотът пл. № 1, кв.52 бил отчужден от държавата при условията и по реда на ЗПИНМ,
както и защото е било прието да не е изтекла давността, която да ги легитимира за
собственици.
Въз основа на влялото в сила съдебно решение Столична община се снабдила с АЧОС №
1704/30.09.2016 г., с който актувала като частна общинска собственост спорния по
2
приключилото дело поземлен имот № 683а с площ от 3 357 кв.м.
Поддържано е придобивната давност относно ½ ид.ч. от правото на собственост по
отношение процесния ПИ 68134.705.341, идентичен с имот № 683а, да е текла за В. Т. Г. и
майка му С. Ц. В. от 01.06.1996 г. до 15.02.2022 г., когато С. В. починала, а от тази дата текла
само за В. Т. Г. с присъединяване владението на майка му към неговото - до 31.05.2006 г., на
която дата теченето е спряло на осн.§1, ал.1 от ЗПЗС /ДВ бр.46/2006 г./.
След смъртта на В. Г. на 10.08.2016 г. ищците, като негови наследници, продължили
владението на този имот, като по отношение на тях придобивната давност е възстановила
теченето си на 31.12.2017 г., евентуално на 08.03.2022 г. и 10-годишния давностен срок
изтекъл на 01.01.2018 г., евентуално на 09.03.2022 г., който факт ги легитимирал за
собственици на 1/2 ид.ч. от имота и на който същите се позовават с предявяване на исковата
молба.
И т.к. АЧОС № 1704/30.09.2016 г. на Столична община, с който имотът е актуван като
частна общинска собственост смущавал правото им на собственост считат, че за нях е
налице правен интерес от предявяване на положителен установителен иск против Столична
община с искане да бъдат призната по отношение на нея за собственици на основание
придобивна давност с присъединяване на владението на праводателите им Т. Г. В. и С. Ц. В.,
започнала да тече на 01.06.1996 г., спряла на 31.05.2006 г., възобновила теченето си на
31.12.2017 г., евентуално на 08.03.2022 г. и изтекла на 02.01.2018 г., евентуално на 09.03.2022
г.
В отговора на исковата молба ответната община е оспорила предявеният иск на първо
място като недопустим, а в условието на евентуалност - като неоснователен.
Поддържала е искът да е недопустим поради наличието на сила на пресъдено нещо по
отношение повдигнатия спор, който бил разрешен с приключилото производство по гр.д. №
16682/2011 г. по описа на СГС, ГО.
Поддържа се да не е налице възможност тримата ищци да се придобили правото на
собственост върху процесния имот по давност, поради установената от ЗС забрана да се
придобиват по давност имоти държавна и общинска собственост, продължена от 01.06.1996
г. до 31.12.2022 г., поради което и не е могло да тече давност за сочените от ищците периоди
от време. Решението по к.д. № № 16/2021 г., на което се позовавали ищците нямало обратно
действие и с постановяването му не се засяга установения забранителен ефект да тече
давност върху имоти държавна или общинска собственост до 08.03.2022 г.
В условието на евентуалност оспорва предявения иск като неоснователен с твърдения
процесния имот да е частно общинска собственост и да не е владян никога от ищците, вкл.
преди това и от техния праводател В. Т. Г., /вкл. в исковата молба липсвало уточнение по
какъв точно начин се осъществява владението/.
Твърди от своя страна Столична община да осъществява владение по отношение на
имота, вкл. чрез Столичен инспекторат, който го ползва за складове и за озеленена площ,
ползваща се свободно от гражданите и гостите на гр.София.
В условието на евентуалност се позовава на прекъсване на придобивната давност на
осн.чл.116, б.“б“ ЗЗД въз основа на влязлото в сила решение № 6243/22.08.2013 г. по гр.д. №
16682/2011 г. по описа на СГС.
Софийският апелативен съд, ГО, 16-ти състав, след самостоятелна преценка на
приобщените по делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК, като
съобрази оплакванията във въззивната жалба и взе предвид твърденията, доводите и
възраженията на страните, намира следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, в съответната форма, по редовно
предявен положителен установителен иск - за ищците, с оглед твърденията в исковата молба,
3
е налице правен интерес от установяване по отношение на ответника, че са собственици на
процесния имот, за който Столична община издала АЧОС и по този начин смущава
собствеността им.
Според решаващият въззивен състав първоинстанционното решение е и правилно, по
следните съображения:
Ищците-въззивници поддържат да се легитимират за собственици на процесния имот -
½ ид.ч. от ПИ 68134.705.341 по КККР на гр.София, одобрен със заповед № РД-18-
138/27.07.2017 г. на изп.директор на АГКК, с площ от 3 356 кв.м. на основание изтекла в
тяхна полза придобивна давност - с присъединяване на владението на праводателите им Т. Г.
В. и С. Ц. В., започнала да тече на 01.06.1996 г., спряла на 31.05.2006 г., възобновила
теченето си на 31.12.2017 г., евентуално на 08.03.2022 г. и изтекла на 02.01.2018 г.,
евентуално на 09.03.2022 г.
При тези твърдения правилно с определението си по реда на чл.146 ГПК
първоинстанционният съд им е указал, че следва да установят в условието на пълно и главно
доказване основанието за придобиване на собствеността върху процесния имот на
основанието, посочено в исковата молба - т.е. осъществяване на фактическа власт върху този
имот за сочения от тях период от време.
След самостоятелен анализ на приобщените пред първоинстанционния съд
доказателства въззивната инстанция приема такова доказване да не е проведено от страна на
ищците-въззивници.
Не е било спорно между страните и е установено от ангажираните доказателства, че
същите са наследници - съответно синове и преживяла съпруга на В. Т. Г., б.ж. на гр.София,
починал на 10.08.2016 г.
Последният от своя страна е син на Т. Г. В., също б.ж. на гр.София, починал на
26.02.1988 г., който след смъртта си оставил за свои наследници освен сина си В. Т. Г. и
съпруга С. Ц. В. /починала на 15.02.2002 г./.
Страните не спорят и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че по предявени в условието на обективно съединяване искове от техния
наследодател В. Т. Г., като наследник Г. В. К., наред с останалите такива В. Б. Г., М. П. Л., Б.
П. Д., Л. П. Г., Д. К. Г., К. Г. Г. и С. Г. И. срещу Столична община, е било образувано гр.
дело № 16682/2011 г. по описа на СГС. Предявените искове са било положителни
установителни за собственост, основани на първо място на наследствено правоприемство от
Г. В. К., а в условието на евентуалност - на изтекла 10-годишна придобивна давност, считано
от 4 май 1994 г. по отношение на недвижимия имот, предмет и на настоящия правен спор.
По посоченото дело праводателят на ищците-въззивници В. Т. Г. е претендирал
установяване право на собственост върху ½ идеална част върху имота.
С влязлото в сила на 16.05.2015 г. Решение N 6243/22.08.2013 г. по образуваното пред
СГС гр. дело N 16682/2011 г. /потвърдено с Решение N 91491/14.07.2014 г. по гр. дело N 437
от 2014 г. на САС, оставено в сила с Решение N9 45/16.03.2015 г. по гр. дело N 6533/2014 г.
на II ГО на ВКС/ и двата иска са били отхвърлени, като след това Столична община, район
„Слатина“ е издала АЧОС N 1704/30.09.2016 г., с който е актувала като частна общинска
собственост имотът, предмет на приключилия правен спор.
Установява се още от приобщените писмени доказателства, че на 07.03.1994 г. е бил
подписан протокол с участието на праводателите на въззивниците - С. В. и В. Т. Г., както и
други физически лица, като наследници на Г. В. К. - от една страна, и от друга -
представители на фирма „Софинвест“ /л.20 от първоинстанционното дело/.
Според съдържанието му участниците в срещана се споразумели, че до 04.05.1994 г.
„Софинвест“ се задължава да освободи имот пл. № 1, кв.52 в м.“***“, сега
кв.Хр.Смирненски - Слатина, който бил собственост на физическите лица, подписали
протокола. Не е отразено в протокола на какво основание физическите лице се легитимират
4
за собственици на имота.
По делото липсват доказателства дали споразумението е било изпълнено от страна на
„Софинвест“ в смисъл - дали и кога владението върху конкретизирания в протокола имот е
било предадено на наследниците на Г. К., вкл. праводателите на въззивниците.
В тази връзка следва да се посочи, че в настоящето производство, за разлика от
приключилото такова по гр.д. № 16682/2011 г. по описа на СГС, Столична община е
оспорила изрично още с отговора по исковата молба твърдения от ищците факт владението
върху процесният имот да им е предадено /т.11 от отговора/ и е поддържала да осъществява
фактическа власт по отношение на процесния имот, вкл. чрез Столичен инспекторат, който
го ползва за складове, както и за озеленена площ, ползваща се свободно от гражданите и
гостите на гр.София.
Ето защо и този твърдян от ищците-въззивници релевантен факт - установяване
владение върху имота и осъществяване на такова, вкл. към момента на предявяване на
исковата молба, е следвало да се установи от ищците в производството в условието на пълно
и главно доказване така, както им е указано от първоинстанционния съд с доклада по реда
на чл.146 ГПК.
Не може да се приеме, че такова доказване е осъществено с представяне на препис от
отговора по исковата молба по гр.д. № 16682/2011 г. по описа на СГС.
На първо място решаващият състав приема, че в съдържанието на този отговор липсва
изрично признание на факта относно това Столична община да е предала владението върху
имота или на част от него на праводателите на ищците-въззивници.
Видно е от съдържанието на отговора, че ответникът по приключилото дело е оспорил
възможността ищците по същото да придобият имота по давност, вкл. при зачитане
твърденията им, че дружеството „Софинвест“ им е предало владението върху него, считано
от датата на протокола от 07.03.1994 г. с аргументи, че и да е налице такова предаване, то е
било от несобственик, без наличието на правно основание за това.
Както вече се посочи, от съдържанието на обсъждания протокол не може да се
извлече, че именно на посочената дата „Софтинвест“ е предало владението върху имот пл.№
1 в кв.52 на наследниците на Г. В. К., в т.ч. и на праводателя на ищците-въззивници,
доколкото изрично изявление в такава насока липсва. Напротив - изричният текст сочи, че
предаването ще се осъществи до 04.05.1994 г. и същият налага извод, че предаване на
владението, вкл. от соченото дружество, не е било осъществено на 07.03.1994 г.
Аргумент в подкрепа на този извод е и фактът, че самите ищци по приключилия
правен спор са претендирали давност в тяхна полза да е текла не от 07.03.1994 г., а от
04.05.1994 г. - крайната дата посочена в протокола, определена за предаване владението на
имота, без обаче да сочат кога точно и кой им е предал фактическата власт върху него.
Решаващият състав намира, че изложените мотиви в Решение № 45/16.03.2015 г. по
к.д. № 6533/2014 г. на II г.о. на ВКС касателно признанието на факта на предаване на
фактическата власт върху спорния по посоченото дело имот - УПИ IV-638а в кв.198 по
плана на м.Хр.Смирненски - Слатина, с което решение е било оставено в сила Решение №
14914/14.07.2014 г. по в.гр.д. № 437/2014 г. по описа на САС, с което пък е било потвърдено
Решение № 6243/22.08.2013 г. по гр.д. № 16682/2011 г. на СГС, не се ползват със сила на
пресъдено нещо относно обсъждания факт.
Съобразно задължителните мотиви на т.18 от ТР № 1/2004 г. по т.д. № 1/2000 г. на
ОСГК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на
спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото, констатация за което се съдържа в диспозитива на решението /арг. от чл.235 - чл.236
ГПК/, който именно представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към
решението не са част от него.
5
Ето защо и според въззивната инстанция правилното прилагане на задължителните
постановки на цитираното тълкувателно решение в случая налагат извод силата на
пресъдено него по приключилия между страните предходен правен спор да се разпростира
единствено по отношение на фактите, че праводателят на ищците В. Т. Г. /който е бил ищец
по делото/, не се е легитимирал за собственик на основание наследствено правоприемство
от Т. В., респ. - Г. К., както и на основание изтекла в негова полза придобивна давност за
периода от 04.05.1994 г. до датата на подаване на исковата молба, по която е образувано гр.д.
№ 16682/2011 г. по описа на СГС, ГО.
Това са били спорните права, индивидуализирани посредством заявените от ищците
по посоченото дело основания, на които са придобили право на собственост върху спорния
имот, и петитума на исковата молба.
По арг. от чл.298, ал.2 ГПК влязлото в сила решение по гр.д. № 16682/2011 г. по описа
на СГС има действие и за наследниците на страните, поради което и несъстоятелно се явява
възражението на процесуалния представител на ищците-въззивници, че то не обвързва
страните по настоящето делото - те са наследници на ищеца по приключилия правен спор В.
Т. Г..
С оглед на изложеното решаващият състав приема, че анализът на ангажираните по
делото доказателства сочат твърденият от ищците-въззивници факт на предаване на
владението на процесния имот от общинското дружество „Софтинвест“ на 07.03.1994 г. да
не се е осъществил.
На самостоятелно основание - дори този факт да се счете за осъществен /което не се
споделя/, същият сам по себе си не е достатъчен да обоснове извод, че праводателят на
въззивниците В. Т. Г. е осъществил владение върху този имот, годно приживе да го
легитимира за собственик на оригинерно основание - придобивна давност, респ. -
наследниците му, чрез присъединяване на неговото владение.
Писмени доказателства, установяващи този факт, по делото не са ангажирани.
Гласните такива, чрез показанията на свидетеля В. Г., дори при пълното им
кредитиране, също не установяват този факт.
Свидетелят твърди, че познава въззивникът А. Г. от 1988-1989 г., както и баща му В.,
и знае имота им в жк Слатина, намиращ се до бензиностанцията на Петрол. Твърди имотът
да има неправилна форма, но не може да посочи големината му, както и че граничи с две
улици. Твърди още, че посетил имота за първи път през 90-те години, когато правили
временна телена ограда на имота с въззивниците А. и С. Г.и и други хора. Оградата била от
колци по метър и нещо, с бодлива тел. След това често ходели с А. Г. на имота /по 1-2 пъти в
годината/ - по едно време вътре имало барачки, после изчезнали и мястото пустеело, вкл. и
сега също пустеело. Според спомените му не целия имот бил ограден, а вътрешната дясна
крайна част. Сочи, че не знае от кой се ползва.
Анализът на показанията на този свидетел налагат същите да не установяват ищците-
въззивници да са установили владение върху имота, претендиран от тях като собствен, вкл.
и през 90-те години, още по-малко - същото да продължава и към настоящия момент -
свидетелят не твърди имотът да е заграден с цел да бъде владян/ползван от лицата, които са
поставили оградата, нито че владението е продължило през годините /простото посещение
на имота от един от наследниците на В. Г. на сочи на такъв извод/, вкл. изрично заявява, че
мястото да пустее и не знае кой го ползва /“мястото било треволяк, не знаел кой го ползва“/.
Според показанията на свидетелката Д., *** в отдел Интеграция, р-н Слатина към
Столична община, процесният имот е на Столична община и се поддържа от р-н Слатина -
режат се дърветата, храстите, прави се оборка по чистотата, растителността се поддържа.
Част от него е база на Столичния инспекторат - тя е оградена с ограда, част от имота имал и
вход, като останалата част от имота няма ограда. Инспекторатът е създаден през 2002 г. -
2003 г.
Въззивната инстанция намира за разлика от първоинстанционния съд, че няма пречка
6
показанията на всеки един от свидетелите по делото да бъдат кредитирани, вкл. при
преценката им през призмата на чл.172 ГПК поради особените им отношения със страните -
свидетелят Г. е приятел на един от въззивниците, а Д. - служител при ответника-въззиваем.
Допълнителен аргумент в подкрепа на горното становище може да се извлече и при
стриктното буквално тълкуване на нормата на чл.172 ГПК, според която показанията на
роднините, вкл. на попечителя на посочилата го страна, се преценяват от съда с оглед на
всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост
Според възприетото от съдебната практика разбиране /напр. Решение № 207/17.03.2021
г. по гр.д. № 165/2020 г. на IV г.о., ВКС/, което изцяло се възприема от решаващия състав,
съдът следва да преценява показанията на възможни заинтересовани свидетели, определени
от чл. 172 ГПК, които имат интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на
една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо
някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на близко родство, на финансова или
друга зависимост и пр. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат
на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага
или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност
и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и
предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към
показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не
съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти,
които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят
на противната страната.
При съобразяване на тези указания във връзка с оплакванията във въззивната жалба
решаващият състав счита, че не са налице пречки показанията на който и да е от двамата
свидетели, установяващи релевантни за предмета на спора факти да бъдат кредитирани,
стига те да се подкрепят /вкл. косвено/ и от останалите приобщени по делото доказателства.
В този смисъл показанията на свидетелката Д. се подкрепят частично от заключенията
и на двете неоспорени самостоятелни технически експертизи, изслушани пред
първоинстанционния съд, докато тези на свидетеля Г. се опровергават частично от тях.
Така първата от експертизите е установила, че процесният имот с идентификатор
68134.705.341 е идентичен с имота, предмет на влязлото в сила съдебно решение по гр.д. №
16682/2011 г. по описа на СГС, ГО, за който е издаден и АЧОС № 1704/30.09.2016 г.
При огледа си на място на 31.10.2024 г. вещото лице е установило имотът да е обрасъл
с растителност, а по него да са налице следи от бетонови настилки, изградени при
ползването му от „Софинвест“ЕООД, както и части от ограда с дървени колци и бодлива
тел, като е видимо неподдържан и неизползваем.
В допълнителните си пояснения, дадени в о.с.з. от 12.11.2024 г. вещото лице е
пояснило, че част от ограда е констатирана на място в дъното на имота, а до него има
свободен достъп.
Заключението, изготвено от вещото лице Р. К. е конкретизирало, че заградената площ от
процесния имот попада в югоизточната му част с площ от 497 кв.м. и върху нея са
разположени открити и закрити складове /дъговидни метални халета/, ползващи се от
Столичен инспекторат. Хангарът с обща площ от около 106 кв.м. представлява еднообемна
конструкция от метални тръби, покрита с ламарина, без изолация, с асфалтиран под. За него
вещото лице не е открило строителни книжа.
Експертизата е категорична, че процесният имот не граничи с улица /така, както твърди
свидетелят Г./, и за да се достигне до него от съществуващите в момента улици е необходимо
да се премине пред други имоти - ПИ 68134.705.1.1553 - общинска собственост и ПИ
68134.705.1396 - също общинска собственост.
Установеното от неоспорените експертизи опровергават показанията на свидетеля Г. в
частта им относно изграждането на оградата от страна на наследниците на В. Т. и относно
7
границите на имота, за който свидетелства и подкрепят част от тези на свидетелката Д.,
касателно владението на имота от въззиваемата община, чрез нейно поделение - Столичен
инспекторат, както и за зелени площи.
Гореустановените факти оборват твърденията на въззивниците-ищци да са установили
владение върху процесния имот с ПИ 68134.705.341 първоначално чрез своя праводател В.
Г. и С. В., считано от 01.06.1996 г. до 02.01.2018 г., евентуално - 09.03.2022 г., което е годно
да ли легитимира за собственици на оригинерно основание - изтекла в тяхна полза
придобивна давност.
Съвкупният анализ на всички приобщени по делото доказателства изключват извод В.
Г. и съпругата му да са установили владение върху процесния имот към 01.06.1996 г. или към
по-ранен момент /07.03.1994 г./.
Както вече се посочи вкл. протоколът от 07.03.1994 г. не доказва владението върху
процесния имот да е предадено на посочената дата на наследниците на Г. К. - напротив -
съдържанието му сочи наличието на уговорка между подписалите го страни това да се
случи до 04.05.1994 г., а доказателства дали изобщо и кога обаче това се е случило - преки
или косвени, не са ангажирани в хода на производството и пред двете инстанции.
Такива не се ангажирани и касателно фактът дори владението да е било предадено, то
да е осъществявано за период от време - от 1994 г. до датата на предявяване на настоящия
иск.
Напротив - гласните доказателства, вкл. показанията на водения от ищците-
въззивници свидетел не установяват процесния имот процесният имот да се владее от
ищците или други наследници на общите им наследодатели Т. В. и С. В.. От друга страна
тези на свидетелката Д., преценени в съвкупност с установеното от неоспорените
технически експертизи предпоставят извод процесният имот да се владее по настоящем от
ответника - част от него от 497 кв.м. чрез Столичен инспекторат, а останалата част - като
затревена площ.
Изцяло споделими, като основани на правилно тълкуване на приложимия материал
закон и постановената по тълкуването му съдебна практика са изводите на
първоинстанционния съд, че приложението на института на придобивната давност изисква
установяването в кумулативна даденост наличието на няколко предпоставки: 1/
осъществяване на владение /на фактическа власт/ върху процесната вещ за определен период
от време /5 год., респ.10 год./; 2/ владението да е осъществявано с намерение за своене - т.е.
да е постоянно /фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен
характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта/, непрекъснато /по арг. от чл.81 ЗС да
не се губи за повече от шест месеца/, спокойно /да не е установено с насилие/, явно /не е
установено по скрит начин, тайно от предишния владелец/ и несъмнено - т.е. да може със
сигурност да се каже, че действително владелецът упражнява фактическа власт и с
намерение да държи вещта като своя.
Както вече се изложи по-горе, според решаващият състав в казуса не се установява от
анализа на доказателства праводателят на въззивниците, а след неговата смърт - и те лично,
да са установили владение върху процесния имот, което да носи изброените признаци, при
това за период от 10 години така, както е посочен в исковата молба, вкл. в условието на
евентуалност.
Липсата на доказателства за установяване на фактическа власт, както и за
перманентното й осъществяване не е установено от ищците-въззивници в условието на
пълно и главно доказване. Частично гласните доказателства установяват единствено
спорадичното посещение на имота /показанията на свидетеля Г./ от страна на част от
въззивниците, но този факт не може да предпостави извод владение от тяхна страна да е
установявано и осъществявано, при това - с намерение за своене - т.е. по начин, който да не
8
буди каквото и да е съмнение в намерението им да упражняват фактическата власт върху ½
ид.ч. от имота единствено за себе си, осъществявайки всички правомощия на собственика в
рамките на установения срок на придобивна давност.
Вярно е обаче и че искът е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение на
16.03.2015 г., който факт предпоставя към посочената дата те да не се легитимират за
собственици на заявените основания - наследство и придобивна давност.
Във връзка с изложеното за прецизност следва да се добави, че чл.86 ЗС в редакцията
й от ДВ бр.31/1990 г. установява забрана за придобиване по давност на вещи държавна или
общинска собственост.
Писмените доказателства по делото установяват към посоченият период от време за
процесния имот да е бил издаден акт за държавна собственост № 4935/01.11.1962 г. и е бил
отчужден от праводателите на В. Г. по реда на ЗПИНМ, за което им е било изплатено
съответното обезщетение.
С влизане в сила на 01.06.1996 г. на сега действащата редакция на разпоредбата /ДВ
бр.33/1996 г./ забраната за придобиване по давност на имоти частна държавна собственост е
отпаднала, но в съответствие с чл. 7, ал. 1 ЗОС / ДВ, бр. 44/1996 г./ е останала за имотите
частна общинска собственост.
С редакцията на последния текст от ДВ бр. 96/1999 г. е отпаднала забраната за
придобиване по давност и за имоти частна общинска собственост, като от същия момент на
основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ, бр. 96/1999 г. процесният поземлен имот е преминал от
собственост на държавата в собственост на общината.
Ето защо и за времето от 01.06.1996 г. процесният имот понастоящем с
идентификатор 68131.705.341, е можело да бъде обект на упражняваното давностно
владение. Един ден преди да бъде завършен необходимият по чл. 79, ал. 1 ЗС срок за
придобиване на правото на собственост от него давността е спряла да тече - § 1 ЗДЗС.
Първоначално наложеният само до 31.12.2011 г. мораториум за придобиване по давност на
имоти, частна държавна и общинска собственост, е неколкократно удължаван. Последното
удължаване до 31.12.2022 г. е прието с § 1 ЗР на ЗИЗС (ДВ, бр. 7/19.01.2018 г.), а в § 2 е
посочено, че изменението влиза в сила на 31.12.2017 г. и е придадено обратно действие на
разпоредбата.
С решение № 3/24.02.2022 г. по к д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на
РБългария разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗДЗС и на § 2 ЗР на ЗИЗС са обявени за
противоконституционни, като по отношение придаденото с § 2 ЗР на ЗИЗС обратно действие
на удължаването на срока до 31.12.2022 г., в цитираното решение е прието, е то отнема
вещноправния ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до
19.01.2018 г. и засяга вече придобити вещни права.
При съобразяване на горните материалноправни норми и темпоралното им действие
въззивната инстанция приема, че тълкуването им, отнесено към настоящия спор,
предпоставя за уважаването на предявения иск безсъмнено да се установи към 01.06.1996 г.
праводателите на ищците-въззивници да са били във владение на процесния поземлен имот
и владението да е осъществявано без прекъсване от тях и после от наследниците им, при
съобразяване на разпоредбата на § 1 ЗДЗС и решението на Конституционния съд до
02.01.2018 г., за да е изтекъл необходимият за придобиване по давност десетгодишен срок по
чл. 79, ал. 1 ЗС
Именно с оглед действалите в посочения период от време забрани за придобиване на
имоти частна общинска собственост по давност, праводателят на въззивниците, а след
неговата смърт на 10.08.2016 г. /само два месеца след отпадане забраната за придобиване на
имоти ЧОС по давност/ е следвало да демонстрират упражняването на фактическа власт за
себе си върху процесния имот с изяснените по-горе признаци по начин, който да не буди
9
никакво съмнение.
Доказателства по делото в подкрепа на тези им твърдения обаче не са налични.
Решаващият състав намира оплакванията във въззивната жалба за допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд поради
това, че не е обсъдил в съвкупност всички приобщени по делото писмени доказателства, за
частично основателни, без това да променя крайният извод за правилност на обжалваното
решение.
Правилно СГС е счел, че поради заявеното от ищците-въззивници оригинерно
основание за придобиване правото на собственост върху процесния имот обсъждането на
по-голямата част от приложените към исковата молба писмени доказателства, касаещи
правото на собственост на техните праводатели на други основания /делба/ преди
отчуждаването му по реда на ЗПИНМ, не са относими към предмета на спора и не следва да
бъдат обсъждани по съществото му.
Що се касае до посочените във въззивната жалба писмени доказателства - разписни
книга за м.“Слатина - Редута 3-та част“ въз основа на заповед на СГО № РД-
09380/27.12.1994 г., издадена от ТОА „Слатина“ на СО, скица от 03.09.2015 г. и виза за
проучване и проектиране от 18.04.2001 г., издадени от СО - район „Слатина“, в които
праводателят на въззивниците е сочен като собственик на спорния имот, то същите не
следва да се преценяват едностранчиво в твърдяната от въззивниците насока - признание от
ответника на правото им на собственост по отношение процесния имот.
На първо място тези документи са издадени от различни административни служители,
които не разполагат с правомощия да представляват Столична община и да изразяват
правновалидна воля от нейна страна.
На отделно основание - съвкупната преценка на тези документи наред с останалите
приобщени по делото доказателства, сочещи категорично обективиране волята на
ответника-въззиваем за своене на процесния имот, вкл. чрез предприемане на различни
административно процедури, както и изрично заявеното оспорване на претендираните от
ищците права в хода на развилите се две съдебни производства /приключилото по гр.д. №
16682/2011 г. и настоящето/, сочат на извод за неуставеност на твърдения от въззивниците
факт.
Състоятелно, но отново без да влияе върху крайния извод за правилност на
първоинстанционното решение, е оплакването във въззивната жалба за неправилно
приложение от страна на СГС на материалния закон в нормата му на чл.116, б.“в“ ЗЗД във
вр. с чл.84 ЗС.
Въззивната инстанция възприема установеното от постановената по правилното
приложение на посочените правни норми разбиране на съдебната практика, съобразно което
за да се приеме, че давността се прекъсва с предявяване на иска - чл. 116, б. "б" ЗЗД, във вр. с
чл.84 ЗС, е необходимо собственикът да е предявил установителен или ревандикационен иск
срещу владелеца.
В тези случаи материалноправните последици на чл. 115, ал. 1, б. "ж" и на чл. 116, б.
"б" ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС - спиране и прекъсване на придобивна давност, настъпват само
по отношение на придобивна давност в полза на ответници по водени искови производства,
а не и спрямо придобивна давност в полза на ищците по тези производства.
В този смисъл и предявяването на собственически иск, какъвто е и бил предявен от
праводателя на въззивниците по приключилото гр.д. № 16682/2011 г. по описа на СГС нито
спира, нито прекъсва собствената придобивна давност на ищеца върху спорната вещ /в този
смисъл Определение № 366 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 630/2019 г., II г. о., ГК и др./ и
изводите в обратната насока на първоинстанционния съд са неправилни.
Независимо от това в обобщение на изложеното въззивната инстанция приема, че
10
ищците-въззиваеми не доказаха по делото в условието на пълно и главно доказване техните
праводатели В. Т. Г. и С. Ц. В. да са установили и да са упражнявали фактическа власт върху
процесния имот с намерение за своене, която да има характеристиките на владение по
смисъла чл.79 - чл.84 ЗС - постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено, за
сочения период от време в исковата молба - 01.06.1996 г. - 09.03.2022 г.
Ето защо и правилно като краен резултат предявеният от тях положителен
установителен иск за признаване за установено по отношение на ответната община, че са
собственици на процесния имот на основание давностно владение, осъществявано в
заявения от тях период, е бил отхвърлен.
Изложеното налага потвърждаване на първоинстанционното решение.
Съобразно изходът от спора пред настоящата инстанция и по правилото на чл.78, ал.3
ГПК в тежест на въззивниците следва да се поставят сторените от Столична община
разноски по делото във въззивната му фаза за юрисконсултско възнаграждение на
процесуалния му представител в размер на 360 лв. така, както се претендират със списъка за
разноски по реда на чл.80 ГПК, срещу който насрещната страна не е възразила.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 272 ГПК, Софийският апелативен съд,
ГО, 16-ти състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3763/16.06.2025 г., постановено по гр.д. № 3096/2024 г.
по описа на СГС, ГО.
ОСЪЖДА А. В. Г. - ЕГН **********, С. В. Г. - ЕГН ********** и К. Р. Г. - ЕГН
********** да заплатят на Столична община, БУЛСТАТ *********, гр. София, ул.
„Московска“ № 33, сумата от 360 лева разноски по делото пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11