№ 86
гр. Панагюрище, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на седми май
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20235230100567 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна
квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК предявени от „Агенция за
контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК ********* срещу И. Р. М., за приемане на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2000
лв., представляващи непогасена главница по договор за потребителски кредит № 4198322 от
08.07.2021г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба- 02.03.2023 г.
до окончателното изплащане на вземането, 133,80 лв. - договорна лихва за периода от
15.07.2021г. до 28.10.2021г. 273,65 лв. - лихва за забава от 16.07.2021 г. до 21.02.2023 г., които
вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 02.03.2020г. и приложение № 1 от 02.06.2020 г. към него, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 147/2023г. по описа на
Районен съд - Панагюрище.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Между
ответникът и „Изи Асет Мениджмънт“ АД на 08.07.2021 г. е сключен договор за паричен
заем № 4198322, по силата на който дружеството е предоставило на ответника сума пари в
размер на 2000,00 лева., както и договор за предоставяне на гаранция от 08.07.2021 г.
сключен между ответника и „Файненшъл България“ ЕООД - поръчител. Твърди се, че
кредитополучателят се е задължил да върне на кредитодателя сумата в сроковете и при
условията, посочени в договора, като е следвало да заплати сума в размер на 2133,28 лева на
16 седмични погасителни вноски. Сочи се, че ответникът не е извършвал плащания по
процесния договор. Излага се, че на 02.06.2022 г. между ответника и „Файненшъл България“
ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция №4198322, по силата на който
1
поръчителя се е задължил да сключи договора за предоставяне на гаранция с кредитодателя
и да отговаря солидарно наред с длъжника. В исковата молба се твърди, че доколкото
кредитополучателят не е изпълнил задължението си за заплащане на заемната сума, то
поръчителят е изпълнил това задължение и е встъпил в правата на кредитодателя. В
исковата молба се излагат твърдения, че процесните вземания са прехвърлени на ищеца по
силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 02.03.2020 г.,
както и Приложение № 1 от 02.06.2022 г. към него, като ответникът е уведомен за станалата
цесия по см. на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Моли се за уважаване на предявените искови претенции.
Претендират се разноски.
Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията, в законоустановения срок
по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в който се излагат доводи, че на
ответника не е съобщена процесната цесия, като се излага, че доколкото договорът за цесия
не е съобщен на длъжника, то той не е породил права спрямо него, поради което ищецът не е
процесуално легитимиран да предяви иска, като се излага, че цесията не може да бъде
съобщена на назначения на ответника особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ПГК.
Моли се да се отхвърлят исковите претенции. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, както и чл. 422 ГПК във вр. с
чл. 86 ЗЗД.
Предявените искове са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в
законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от данните по
делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 12.07.2023 г., а
исковата молба е подадена на 07.08.2023 г. от заявителя по заповедното производство.
От приложен по делото договор за паричен заем № 4198322 от 08.07.2021г. сключен
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и И. Р. М. се установява, че между тях е сключен
договор по силата, на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставил на ответника сумата
в размер на 2 000 лв., която ответникът се задължил да върне на 16 седмични погасителни
вноски, последната с падеж 28.10.2021 г., всяка в размер на 133,33 лв. Уговорен е фиксиран
лихвен процент 40,00 %, ГПР 49,12 %. Уговорено е връщането на сумата от 2133,28 лв.-
получена заемна сума, възнаградителна лихва.
От представен и приет по делото като доказателство договор за предоставяне на гаранция
№ 4198332 се установява, че на 08.07.2021 г. между “Файненшъл България” ЕООД - гарант и
И. Р. М. е сключен договор, по силата на който гарантът се е задължил да обезпечи
сключения между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за кредит срещу
задължение за заплащане на възнаграждение.в размер на 810,72 лева, дължимо на 16
седмични вноски в размер на 50,67 лева всяка с падеж- падежните дати на договора за
кредит.
По делото е представено платежно нареждане, от което се установява, че на 30.05.2022 г.
2
“файненшъл България” ЕОД. заплатило в полза на “Изи Асет Мениджмънт” АД сума в
размер на 2318, 44 лева с основание кредит: 4198322.
По делото е приложен Рамков договор за продажна и прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 02.03.2020 г. сключен между „Файненшъл България“ ЕООД – цедент и „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД цесионер, по силата, на който продавачът е
прехвърлил на купувача- ищец вземанията си посочени в Приложение 1 към договора.
От приложено по делото Приложение № 1 от 02.06.2022 г. към договор за продажба на
вземания (цесия) между „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД се установява, че на цесионера е прехвърлено и процесното вземане, в
общ размер на 3132,52 лв., по което длъжник е ответникът, като от посочената сума е
изяснено, че 2000 лева е размерът на главницата.
До длъжника е изпратено уведомление на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД ведно с пълномощно
от цедента за цесионера за уведомяване на длъжниците по станалата цесия, като по делото
не са представени доказателства същото да е получено от ответника.
По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от заключението на
която се установява, че на ответника е предоставена сума в размер на 2000 лв., като от така
предоставената сума на ответника същият не е направил нито едно плащане за погасяване на
задължението си. В своето заключение вещото лице сочи, че размерът на договорната лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва за същия период. Уточнява, че размерът
на непогасената главница по договора за паричен заем е в размер 2000 лв., а размерът на
непогасената договорна лихва е 133,80 лв. Съдът възприема заключението вещото лице като
компетентно и безпристрастно дадено, дало пълен отговор на всички поставени за решаване
въпроси, поради което при постановяване на съдебния си акт цени фактическите
(доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти),
които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да
установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от
които се ползва- валиден договор за цесия, по който е съобщено на длъжника за станалото
прехвърляне на вземането му, валиден договор за потребителски кредит № 4198322 от
08.07.2021г., по който е предоставена на ответника сума пари и нейния размер; настъпила
изискуемост на задължението и размер на дължимата главница и лихва; валиден договор за
предоставяне на гаранция, по който поръчителят е изпълнил задълженията си съобразно
ЗЗД, респ. е встъпил в правата на кредитора, индивидуалното договаряне на условията по
договора, както и да обосноват договарянето на размера на лихвите и възнаграждението по
договора за кредит.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане.
От данните по делото се установява, че между „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД и И. М. е
3
сключен договор за паричен заем № 4198332 от 08.07.2021г, по силата, на който търговското
дружество е предоставило на ответника сумата в размер на 2000 лв., а същият се е задължил
да я върне на 16 седмични вноски, в срок до 28.10.2021г. Уговорен е между страните
фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходите. Предвид изложеното, съдът
приема, че между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД са възникнали
правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК. Доколкото ответникът не е изпълнил задължението си за
погасяване на вземането по договора за кредит, “Файненшъл България” ЕООД е направило
плащане по процесния договор за кредит, в качеството му на поръчител, съобразно сключен
договор за гаранция. От представените доказателства за направеното плащане на 30.05.2022
г. се установява, че “Файненшъл България“ ЕООД е встъпило в правата на удовлетворения
кредитор по договора за заем, респ. е станал носител на вземането на кредитодателя което е
имал срещу кредитополучателя- ответник по процесния договор за кредит.
От събраните по делото доказателствата– рамков договор за покупко-продажба на
вземания от 02.03.2020 г. и приложение № 1 от 02.06.2022 г. сключен между “Файненшъл
България“ ЕООД и „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ЕООД се установява, че
между страните по договора е прехвърлено вземането на цедента към ответника по делото,
за което прехвърляне длъжникът е надлежно уведомен, с връчване на исковата молба за
отговор, доколкото към нея е приложено уведомлението по см. на чл. 99 ЗЗД, който факт
следва да се вземе предвид при постановяване на решението с оглед разпоредбата на ч. 235,
ал. 3 ГПК и съобразно константната съдебна практика, която е обективирана в Решение №
78 от 09.07.2014 година, Търговска колегия, Второ отделение, т. д. № 2352/2013 година,
ВКС, Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., ВКС,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., ВКС и мн. други. Следва да
се посочи, че неоснователно се явява възражението на ответника в отговора на исковата
молба по отношение нередовното връчване на уведомлението за цесия на особения
представител на ответника. Императивната разпоредба на чл. 99, ал. 4 ЗЗД предвижда, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. Разпоредбата цели да защити длъжника от
изпълнение на некредитор. Неспазването й има за последица освобождаване на длъжника от
задължението в случай, че изпълни на стария кредитор.Законът не поставя специални
изисквания за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен за извършената цесия.
Единственото изискване е уведомяването да е извършено от предишния кредитор.Съдебната
практика е последователна в разбирането, че е допустимо предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането. В конкретния случай ответникът се представлява от назначен от съда особен
представител след провеждане на процедура по чл. 47 ГПК. Исковата молба и приложенията
към нея са връчени на особения представител. До фактическо връчване на ответника на
книжата, сред които и уведомлението за прехвърляне на вземането, с материалноправен
ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не се е стигнало. Връчването на уведомлението на особения
представител на ответника има за последица уведомяване на длъжника, тъй като особените
представители имат представителна власт да получават материалноправни изявления,
4
адресирани до ответника, каквото е изявлението на предишния кредитор, че вземането е
прехвърлено, респ. осъществяват процесуално представителство по дела, образувани против
длъжника. Т.е налице са данни за надлежно съобщаване на ответника за извършеното
прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит предоставящо на ищеца
качеството на кредитор и материалноправната легитимация да търси изпълнение по
договора за кредит. В случая длъжникът не е бил намерен на посочения при сключването на
договора адрес и към момента на образуване на исковото производство, поради което на
основание чл.47, ал.6 от ГПК за най-пълното охраняване на неговия интерес съдът му е
назначил особен представител в лицето на адв. К. Д. от АК-Пазарджик, която е получила
препис от исковата молба с всички приложения към нея, вкл. и уведомителното писмо за
извършената цесия; добросъвестно е подала писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, като
е направила правоизключващи възражения и е взела участие в делото до края на устните
състезания , т.е. правата на длъжника са били изцяло охранени. Да се приеме в този случай,
че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, означава, че му се дава
възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение, а кредиторът се
поставя в невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство, а
това противоречи на принципа за равенство на страните пред закона, закрепен в чл.9 от ГПК.
В правната теория господства мнението, че особеният представител разполага с всички
права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с изключение на
правото на разпореждане с предмета на иска, т.е. той не може да прави валидно оттегляне
или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска или отказ от обжалване. Няма пречка
обаче той да приема материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно
вече възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т.е. между страните в
процеса. Очевидно това становище е застъпено и в цитираното по-горе решение на ВКС, в
което е направена аналогия между приеманото за валидно направено изявление за
предсрочна изискуемост на вземането, което не е достигнало лично до знанието на
длъжника, а е прието за такова по силата на законна фикция за надлежно връчване, закрепена
в чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал.1-5 от ГПК. По аргумент на по-силното основание следва да се
приеме, че особен представител, назначен от съда за охраняване правата на длъжника в
граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на интересите на
ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да получава материалноправни
изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните правоотношение, в това
число и уведомление за извършена цесия, като единственото ограничение за особения
представител е да извършва действия на разпореждане с предмета на делото. (в този смисъл
и Решение от 25.10.2019 г. по в.гр.д. № 560/2019 г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик). В
настоящото производство е безспорно установено, че ответникът е сключил валиден договор
за заем, по който в противоречие с поетото задължение не е заплатил остатъка от
погасителните вноски нито на първоначалния, нито на новия кредитор и за него не би имало
никакво значение на кой от двамата кредитори ще изпълни, т.е. неговите права и интереси не
се накърняват. Ето защо с оглед събраните по делото доказателства следва да се приеме, че
ищецът е материално легитимиран носител на вземане в размер на 2000 лева -
5
представляващо главница по процесния договор за кредит.
По отношение на иска за заплащане на договорна лихва за периода от 15.07.2021 г. до
28.10.2021 г. съдът намира следното:
Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит
е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49,12%, а ГЛП е в размер на 40,00 %
. Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при
несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни
договорите, които накърняват добрите нрави. Накърняването на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г.,
Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877 по т.д. № 662/2012 г. и
др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Съгласно трайно установената практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена в
заем сума от 2000 лв., при уговорен ГЛП в размер на 40,00%, като в своето заключение
вещото лице е посочило, че размерът на възнаградителната лихва надвишава повече
трикратния размер на законната лихва, като е посочено, че 133,28лв. е размерът на
договорната лихва, а 34,25 лв. е размерът на законната лихва за процесния период, т.е.
съотношението на договорната лихва към законната е в размер на 3,89 пъти. Лихвата по
договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на
сключване на процесния договор са били приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от
ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения ГПР между страните
в размер на 49,12%, не надхвърля петкратно размера на законния такъв за времето на
сключване на договора от 10,00%, при определения от БНБ основен лихвен процент /0%/ и
10 пункта надбавка. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който
едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на
ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна,
било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един
субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно
се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити –
6
двукратния размер на законната лихва/. В тази насока са и Решение № 906/30.12.2004 г. по
гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2
г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. Следователно при преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва,
което съотношение в настоящият случай е почти 4 пъти, съгласно заключението на вещото
лице по допуснатата ССчЕ. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи
на добрите нрави (критерии за норми на поведение, установени в обществото) и се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да
се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца. Ето защо неоснователен се явява и искът за
заплащане на сумата в размер на 133, 28 лв. – договорна лихва за периода от 15.07.2021г. до
28.10.2021 г.
Разпоредбата на чл. 86 ЗЗД предвижда, че при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, която лихва
за периода от 29.10.2021 г. (денят следващ датата на последната непогасена вноска) до
21.02.2023 г. е в размер на 273,65 лв., до която сума следва да се уважи искът за мораторна
лихва.
За пълнота на решението следва да се посочи, че съгласно дадени задължителни за
съдилищата указания с т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по
тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС при отхвърляне на установителния иск по чл.
422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, това е
така тъка то в разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на
иска за установяване съществуването на вземането – изпълнението се прекратява. При
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не настъпва, тъй като
изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на изпълнение. Отхвърлянето на
иска за установяване на съществуването на част от вземането препятства влизането в сила
на заповедта за изпълнение съгласно чл. 416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително
производство, решението за отхвърляне на установителния иск е пречка за образуването му.
Ако изпълнително производство е образувано, то същото подлежи на прекратяване на
основание чл. 422, ал. 3 ГПК. Ето защо в настоящият случай, макар предявените искове да се
явяват частично неоснователени и като такива следва да се отхвърлят, то издадената заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 96 от 07.03.2023г. г. по ч.гр.д. №
147/2023 г. по описа на Районен съд – Панагюрище не следва да се обезсилва частично.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата
съдебна инстанция е длъжна да се произнесе по искането за присъждане на разноски в
заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр.
чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 26 Наредбата за заплащане
7
на правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 50 лв. и
заплатена държавна такса в размер на 48,14 лв.като съобразно уважената част от иска (в
размер на 2273,13 лв. от предявения размер в заповедното производство от 2406,93 лв.) в
полза на ищеца следва да се присъдят разноски за заповедното производство в размер на
92,66 лв., от които 47,22 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 45,44 лв. – държавна такса
заплатена в заповедното производство.
Относно разноските пред настоящата инстанция и предвид изхода на спора на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и
съобразно предвиденото в чл. 25, ал. 1 Наредбата за заплащане на правната помощ
възнаграждението следва да бъде определено в размер на 100 лв. и заплатена държавна
такса- 131,86 лв., 380 лв.- депозит за вещо лице и 400 лева възнаграждение за особен
представител, като съобразно уважената част от иска (в размер на 1 2273,13 лв. от
предявения размер от 2406,93 лв) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за
първоинстанционното производство в размер на 955,93 лв., от които 94,44 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, 358,87 лв. – депозит за вещо лице, 377,76- възнаграждение
за особен представител и 124,86 лв.- държавна такса.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във
вр. с чл. 79 ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК по отношение на И. Р. М. ЕГН:**********, с адрес – гр.
Панагюрище, ул. „*****” № 12, вх. А, ет. 6, ап.22, че „Агенция за контрол на просрочени
задължения”АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Панайот Волов“ № 29, ет. 3, е носител на парично вземане в размер на сумата от 2000 лв. -
представляващи непогасена главница по договор за заем № 4198322 от 08.07.2021г. сключен
между “Изи Асет Мениджмънт” АД и И. М., ведно със законната лихва от дата на подаване
на исковата молба- 02.03.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата
273,65 лв. - лихва за забава от 29.10.2021 г. до 21.02.2023 г., върху главницата, които
вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 02.03.2020г. и приложение № 1 от 02.06.2020 г. към него, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 147/2023г. по описа на
Районен съд - Панагюрище.
УКАЗВА на И. М., че посочените суми може да заплати по следната Б. сметка
IBAN:*********************, при Банка ДСК АД, с титуляр „Агенция за контрол на
просрочени задължения”АД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за контрол на просрочени задължения”АД, ЕИК
********* срещу И. Р. М. ЕГН:********** иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
86 ЗЗД за приемане на установено по отношение на ответника, че ищецът е носител на
парично вземане в размер на сумата от 133,80 лв. - договорна лихва за периода от
15.07.2021г. до 28.10.2021г. по договор за заем № 4198322 от 08.07.2021г. сключен между
8
“Изи Асет Мениджмънт” АД и И. М., което вземане е прехвърлено на ищеца въз основа на
рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 02.03.2020г. и приложение № 1 от
02.06.2020 г. към него, за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410
ГПК по ч.гр.д. № 147/2023г. по описа на Районен съд - Панагюрище.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, И. Р. М.
ЕГН:**********, с адрес – гр. Панагюрище, ул. „*****” № 12, вх. А, ет. 6, ап.22 да заплати
на „Агенция за контрол на просрочени задължения”АД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, сумата в размер на 92,66
лв. – представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата в
размер на 955,93 лв. разноски направени пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
9