№ 90
гр. С., 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20211800500835 по описа за 2021 година
С решение № 201 от 30.09.2021 год. по гр.д. № 2/2019 год. на С.ския районен съд е
признато за установено по отношение на Н. АНГ. СТ. от гр. С. съществуването на вземането
на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. за сумата 1456,74 лева – главница по договор за потребителски
кредит № **********/17.02.2015 год., сумата 290,57 лева – неустойка, ведно със законната
лихва от 11.05.2018 год. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 445/2018 год. по описа на РС-С./ до
окончателното изплащане; за сумата 34,99 лева – разноски за държавна такса и 150 лева
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, на основание чл. 422 от ГПК.
С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 34,95 лева разноски за
държавна такса, 200 лв. разноски за възнаграждение за особен представител, 180 лв.
разноски за вещо лице и 150 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника с
твърдения, че същото противоречи на събраните по делото доказателства и на материалния
закон. Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск.
Ищецът оспорва въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Ищецът твърди в исковата молба, че с договор за потребителски кредит от
17.02.2015 год. отпуснал на М. А. А. като длъжник и Н. АНГ. СТ. като солидарен длъжник
паричен кредит при следните параметри: кредит - 1000 лв., който е следвало да бъде погасен
на 24 месечни вноски, всяка по 61,82 лв., включваща главницата по заема ведно с
оскъпяването, при ГПР 49,90% и ГЛП – 41,17%, както и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 436,08 лева, като размерът на месечната вноска по този
1
пакет възлиза на 18,17 лева, или общо задължението възлиза на 1919,76 лева, при уговорен
размер на вноската 79,99 лева. Длъжникът преустановил плащането на вноските по кредита,
като останал задължен за сумата 1567,74 лева – главница и 290,57 лева неустойка. Поради
неизпълнение на договорното задължение кредиторът подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 11.05.2018 год., като със заповед №
326/23.05.2018 год. М. А. и Н.С. са осъдени да заплатят на „П.К.Б.“ ЕООД сумата 1456,74
лева главница по договора за кредит и 290,57 лв. неустойка, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане; 34,99 лева разноски и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. На основание
чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от ГПК, поради това че ответникът е уведомен за издадената
заповед за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 вр. ал. 1 от ГПК, съдът е указал на
заявителя, че следва да предяви иск за вземането си в едномесечен срок. На 27.11.2018 год.
дружеството е получило указанията на съда за предявяване на установителен иск по чл. 422
от ГПК срещу Н.С.. Заповедта е влязла в сила по отношение на длъжника М. А., който не е
подал възражение в законоустановения срок.
В писмения отговор на исковата молба ответникът чрез особения си представител
адв. А. оспорва предявения иск с възражението, че договорът за кредит и споразумението за
предоставяне на пакет допълнителни услуги не са подписани от съдлъжника Н.С.. Прави и
възражение за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави и наличието не
неравноправни клаузи. Оспорва като прекомерен размера на ГЛП. Сочи също така, че
кредитът и рефинансирането не са били усвоени от кредитополучателя. Оспорва и
твърденията на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като не е
налице валидно уведомяване на ответника. Прави и възражение за погасяване на вземанията
по давност.
По делото е представен договор за кредит № **********, по силата на който „П.К.Б.“
ЕООД е предоставил на М. А. А. кредит в размер на 1000 лева, който следва да бъде погасен
на 24 месечни вноски, всяка по 61,82 лв., включваща главницата по заема ведно с
оскъпяването, или общо 1483,68 лв., при ГПР 49,90% и ГЛП – 41,17%, като е договорено и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 436,08 лева, като
размерът на месечната вноска по този пакет възлиза на 18,17 лева, или общо задължението
възлиза на 1919,76 лева, при уговорен размер на вноската 79,99 лева, като Н.С. е подписал
договора като съдлъжник. Според Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити пакетът от допълнителни услуги включва:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане
на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падежа. Посочено е също така, че
възнаграждението за закупен пакет допълнителни услуги се разсрочва за срок, равен на
срока на кредита, като размерът на вноската – 18,17 лева е дължим заедно с месечната
погасителна вноска по кредита. Договорът за кредит и споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги са подписани от длъжника М. А. и от съдлъжника Н.С., които
са подписали и представените по делото Общи условия на кредитодателя към договорите
за потребителски кредити. Неразделна част от договора е и погасителен план от 17.02.2015
год. Същият е изменен по молба на длъжника с анекс № 1 към договора за потребителски
кредит от 17.09.2015 год. Според анекса дължимите вноски по договора с № 5,6 и 7 се
отлагат, като ГЛП остава непроменен, а ГПР става 39,69%. Общият размер на месечната
вноска, както и вноската за закупен пакет допълнителни услуги, остават непроменени.
Видно от извлечение от сметката на кредитора от 21.12.2018 год. общият размер на
направените от длъжника М. А. плащания по договора за кредит възлизат на 477,16 лева
през периода м. април 2015 год. – м. декември 2015 год./, а остатъчното задължение е в
размер на 1456,74 лева.
В о.с.з. на 10.10.2019 год. съдът на основание чл. 193 от ГПК е открил производство
2
по оспорване истинността на договора за кредит и анекса по отношение авторството на
положените от Н.С. подписи.
Според приетото заключение на съдебно-почерковата експертиза на в.л. П. от
27.12.2019 год. подписите, положени в долната лява част на всеки лист срещу „съдлъжник
1“ в оригиналите на договора за кредит от 17.02.2015 год. и над името „Н. АНГ. СТ.“ в
Анекс № 1 към договора от 17.09.2015 год. са положени от Н. АНГ. СТ..
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от
правна страна:
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна по следните съображения:
Договорът за заем е реален и сключването му е обвързано с момента на предаването
на заемната сума и поемане на задължение за нейното връщане. Третото лице –
кредитополучател М. А. не е оспорило факта на усвояване на сумата по кредита и по
отношение на него заповедта за изпълнение е влязла в сила. От представеното по делото
извлечение по сметка към договора за потребителски кредит на л. 46 по делото се
установява, че кредитополучателят е заплатил изцяло пет пълни вноски в изпълнение на
договорните си задължения. С оглед това съдът намира за неоснователно възражението на
ответника за липса на сключен договор за заем между страните на 17.02.2015 год.
Съдът не споделя възражението на ответника чрез назначения особен представител за
нищожност на клаузите в договора в частта за определената възнаградителна лихва и
годишния процент на разходите.
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г./ включва лихвите, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора. Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С
ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва. Със
заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер
на договорната лихва. Към момента на сключване на процесния договор е в сила
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК /от 23.07.2014 год./, съгласно която годишния процент
на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. Следователно към датата
на сключване на договора за кредит страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал.1 от
ЗЗД свободно да определят съдържанието му в тези граници, доколкото то не противоречи
на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Уговореният между страните годишен лихвен процент от 41, 17 %, представляващ
възнаграждението, дължимо на кредитора за предоставянето на сумата в заем, не накърнява
добрите нрави, тъй като от една страна е в рамките на максималния размер на разходите по
кредита, регламентиран в чл. 19, ал. 4 от ЗПК – петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения, а от друга страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за
необезпечен заем с невисока стойност, но за сравнително дълъг период от време, при това от
небанкова финансова институция, който е високорисков за кредитора. Рискът в тези случаи
следва да бъде отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна лихва. Освен това
процесните клаузи относно размера на ГЛП и ГПР са индивидуално уговорени с ответника,
3
видно от съдържанието на договора /л. 24 от делото/, в който изрично са посочени
конкретните задължения на кредитополучателя, вкл. общата стойност на плащанията,
годишния процент на разходите, лихвения процент, размера и падежа на отделните
погасителни вноски. С оглед това и възражението на ответника за нищожност на клаузите в
договора в тази част е неоснователно.
Настоящият състав намира за неоснователен иска за заплащане на възнаграждение за
предоставен допълнителен пакет услуги, по следните съображения:
Сключеното споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги е нищожна
правна сделка. В т. VI от договора е уговорено заплащането на възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 436,08 лв. Допустимо е съгласно разпоредбата на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК страните по договор за потребителски кредит да договорят цена за
допълнителни услуги, но същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал.
2-4 ЗПК, забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса
и/или комисионна за едно и също действие, и предвиждащи видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора.
В случая споразумението за допълнителни услуги включва услуги, които по същество
представляват действия по предоставяне на кредита, а именно приоритетното му
разглеждане и изплащане, както и др. услуги – възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;
възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Освен това с някои от тези права страната разполага по силата на закона –
напр. правото на страните да променят срока на договора, свободата да отложат една или
повече погасителни вноски.
В противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 ЗПК клаузите в
споразумението за допълнителни услуги са формулирани неясно, тъй като нито една от
закупените допълнителни услуги няма стойностно измерение, от което да се установи
нейната тежест в ежемесечните вноски, дължими по допълнителния пакет, както и
съразмерността им с цената, която се заплаща за ползването им. Тъй като допълнителните
услуги касаят усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи
несигурни събития, а освен това са неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на
императивните разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Съдът счита също така, че
споразумението заобикаля закона, тъй като въвежда допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита,
определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно: петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. По този начин значително се оскъпява
кредитът чрез въвеждане на допълнителни такси и комисионни, чиято цена не е включена в
определения в договора годишен процент разходи и води до значително увеличение на
тежестта на задължението на заемателя по договора за кредит, като стойността на
допълнителния пакет услуги – 436,08 лв. е равен на половината от отпуснатата в заем сума.
Уговарянето на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги нарушава
разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което тези уговорки са
нищожни поради противоречие с императивни законови разпоредби и не могат да породят
желаните от страните правни последици. Клаузите за заплащане на допълнителния пакет от
услуги са и неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на
потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
С подписване на споразумението за допълнителни услуги кредитополучателят се е задължил
да заплаща пълната цена на тези услуги, а на практика получаването им зависи единствено
4
от волята на кредитора – той може да не се съгласи да отложи една или повече погасителни
вноски, да намали определен брой погасителни вноски или да промени падежа им.
Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени от кредитора, цената по тях
остава дължима, като не е предвидена възможност за отпадане или намаляване на цената.
Това поставя кредитополучателя – потребител в по-неблагоприятна позиция, не защитава
правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до неравновесие между правата
и задълженията на страните. Тъй като клаузите за заплащане на пакет от допълнителни
услуги са неравноправни и няма данни по делото да са уговорени индивидуално, на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП те са нищожни.
Нищожността на посочените клаузи обаче не води до нищожност на процесния
договор за потребителски кредит, тъй като те не са съществени и той може да се прилага и
без тях.
С оглед установената по делото нищожност на сключеното между страните
споразумение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, това
възнаграждение е недължимо, поради което в тази част искът следва да бъде отхвърлен.
Тъй като в тази част изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на
районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е
признал за установено съществуването на вземането на ищеца по отношение на ответника за
сумата 327,06 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги
/18 месеца х 18,17 лева/, или – в частта за разликата над 1 129,68 лева до пълния предявен
размер от 1456,74 лева - главница по договора за потребителски кредит, като вместо него
съдът следва да постанови друго, с което да отхвърли иска в тази част.
Неоснователен е и искът за заплащане на сумата 290,57 лева – неустойка върху
непогасената част от главницата по договора за кредит. Същата се претендира на основание
чл. 12.4 от Общите условия към договора, според който при прекратяване на договора за
потребителски кредит на основание чл. 12.3 от ОУ /при прекратяване на договора с
обявяване на неговата предсрочна изискуемост/ длъжникът/съдлъжникът дължи неустойка в
размер на 35% върху остатъчния размер на главницата по погасителен план. В случая не е
налице основание за начисляване на неустойка по силата на тази разпоредба, тъй като не е
настъпило условието за възникване на това вземане, а именно – прекратяване на договора
поради обявена предсрочна изискуемост. Независимо от обстоятелството, че ищецът не е
банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, даденото в т. 18 от ТР № 4 от
18.06.2014 год. на ВКС на РБ по тълк. дело № 4/2013 год. на ОСГК разрешение за
необходимостта да се изпрати до длъжника изявление на кредитора за обявената предсрочна
изискуемост следва да се прилага не само по договор за банков кредит, но и при разсрочени
парични задължения по други потребителски договори. В случая липсват данни за това
длъжникът да е уведомен за твърдяната предсрочна изискуемост. По делото не са налице
доказателства на същия да е изпратено/връчено приложеното по делото уведомление на л.
47 по делото. Това обуславя извод за неоснователност на иска за заплащане на неустойка,
която е дължима само при предсрочно прекратяване на договора, видно от клаузите на
Общите условия по договора. Тъй като в тази част също е налице несъвпадане на изводите
на настоящата инстанция с тези на районния съд, решението следва да бъде отменено в
частта, с която е признато съществуването на вземане на ищеца срещу ответника за сумата
290,57 лева – неустойка по чл. 12.4 от ОУ към договора и вместо това искът в тази част
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
Несъстоятелно е възражението на ответника за погасяване на вземането по давност.
По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-конкретно
дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични плащания
има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д.
5
№523/2011г. на ІІІ г. о.; решение №261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о.,
решение №38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др. В постановените по реда на
чл. 290 от ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните връщане на
предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв
за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части.
Това разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на
ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед това и по отношение на задължението
за заплащане на главницата по процесния договор за кредит е приложима общата 5-годишна
давност по чл. 110 от ЗЗД, изчислена от датата на прекратяване на договора – 10.06.2017
год., като същата не е изтекла към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
11.05.2018 год. Не е изтекла и приложимата тригодишна давност за вземането за
възнаградителни лихви, съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
С оглед изхода на спора ответникът следва да заплати на ищеца сумата 22,64 лева –
разноски за държавна такса и 97,05 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение в
заповедното производство, както и направените разноски в исковото производство, както
следва: разноски за държавна такса в размер на 22,61 лв., разноски за особен представител -
129,40 лева, разноски за вещо лице - 116,46 лева и разноски за юрисконсултско
възнаграждение - 97,05 лева, съобразно уважената част от исковете. Поради това
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е определил разноски
над тези размери.
При този изход на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия и сумата 97,05 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение, съобразно
отхвърлената част от жалбата.
Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на особения представител на
въззивника адв. Е.А. сумата 126 лева адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част
от жалбата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004
год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 201 от 30.09.2021 год. по гр.д. № 2/2019 год. на С.ския
районен съд в ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на Н. АНГ. СТ. от
гр. С. вземането на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. за главница по договор за потребителски кредит
№ **********/17.02.2015 год. за разликата над 1 129,68 лева до пълния присъден размер от
1456,74 лева; в ЧАСТТА, с която е признато за установено съществуването на вземане на
ищеца срещу ответника за сумата 290,57 лева – неустойка по чл. 12.4 от ОУ към договора за
кредит, ведно със законната лихва върху тези суми от 11.05.2018 год. /датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 445/2018
год. по описа на РС-С./ до окончателното изплащане; в ЧАСТТА, с която е признато
съществуването на вземане за разноски в заповедното производство за държавна такса за
разликата над 22,64 лева до 34,99 лв. и за юрисконсултско възнаграждение за разликата над
97,05 лева до 150 лева, както и в ЧАСТТА, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца
направените разноски в исковото производство, както следва: разноски за държавна такса за
разликата над 22,61 лв., разноски за особен представител за разликата над 129,40 лева,
разноски за вещо лице за разликата над 116,46 лева и разноски за юрисконсултско
възнаграждение за разликата над 97,05 лева, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. срещу Н. АНГ. СТ. от гр. С. за
6
признаване за установено по отношение на ответника вземането на ищеца за неизплатена
главница /анюитетни вноски/ по договор за потребителски кредит № **********/17.02.2015
год. за разликата над 1 129,68 лева до пълния присъден размер от 1456,74 лева, както и
вземането на ищеца срещу ответника за сумата 290,57 лева – неустойка по чл. 12.4 от ОУ
към договора за кредит, ведно със законната лихва върху тези суми от 11.05.2018 год. до
окончателното изплащане, по исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ПОТВЪРЖДАВА решението в ЧАСТТА, с която е признато за установено по
отношение на Н. АНГ. СТ. от гр. С. вземането на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. за главница по
договор за потребителски кредит № **********/17.02.2015 год. до размера от 1 129,68 лева,
ведно със законната лихва от 11.05.2018 год. /датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 445/2018 год. по описа на РС-С./ до
окончателното изплащане; вземането за разноски в заповедното производство, както следва:
за държавна такса до размера от 22,64 лева; за юрисконсултско възнаграждение до размера
от 97,05 лева, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца
направените разноски в исковото производство, както следва: разноски за държавна такса до
размера от 22,61 лв., разноски за особен представител до размера от 129,40 лева, разноски за
вещо лице до размера от 116,46 лева и разноски за юрисконсултско възнаграждение до
размера от 97,05 лева.
ОСЪЖДА Н. АНГ. СТ. от гр. С. да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. сумата 97,05
лева, представляваща направени във въззивното производство разноски, съобразно
отхвърлената част от жалбата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. да заплати на адвокат Е.Г. А. от САК, гр. С., ул.
„О.П.“ № 2, ет. 2, офис 4, сумата 126 /сто двадесет и шест/ лева адвокатско възнаграждение
като особен представител на въззивника Н. АНГ. СТ. от гр. С. за процесуално
представителство във въззивното производство, на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/2004 год.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7