№ 9680
гр. София, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20231110134307 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 143 от ЗЗП във вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 1, 2 и 3 ЗЗД от М. Б. Х. срещу Фирма за признаването за нищожна като
противоречаща и заобикаляща закона, както и накърняваща добрите нрави на
чл. 6, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 3 от договор за потребителски кредит № ******** от
29.10.2022г., сключен между М. Б. Х. и Фирма.
Ищецът твърди, че между него и Фирма на 29.10.2022г. е сключен
Договор за потребителски кредит № ******** за сумата от 700 лв. със
задължение за връщането й в срок до 30.10.2023г., ГПР-49,31% и ГЛП-
40,76%. В чл. 4, ал.3 от договора е уговорено, че договорът следва да бъде
обезпечен, като се осигури гаранция, а в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение се дължи неустойка от 912 лв.
Навежда доводи, че клаузата за неустойка е неравноправна и нищожна. Така
уговорена, неустойката надхвърля своите обезпечителни, обезщетителни и
санкционни функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора.
Поддържа, че е налице изначална невъзможност в толкова кратък срок да се
предостави гаранция, което съгласно условията на договора води до
санкциониране с неустойка в прекалено висок размер. Изискванията на
кредитодателя относно обезпечението не съответстват на закона, морала и на
добрите търговски практики и водят до допълнителна печалба за ответника.
Сочи, че клаузата отрича договорния характер на поръчителството или
банковата гаранция като обезпечения. Счита, че задължение на кредитора е да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, а не да прехвърля
последиците от липсата на такава в тежест на последния и по този начин се
заобикаля чл. 143,т.3 от ЗПП. Според ищеца клаузата за неустойка
противоречи и на чл. 143, т.5 от ЗЗП, както и навежда доводи за накърняване
1
на добрите нрави с уговаряне на същата, за което излага подробни аргументи.
Поддържа, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена, както и че
с нея се заобикаля изискването на чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй като същата не е
включена в ГПР. Сочи още, че не е ясно как е формиран ГПР и кои разходи са
включени в него. Навежда доводи и за нарушение на чл. 71 ЗЗД, тъй като
вместо възможност за предсрочна изискуемост, непредоставянето на
обезпечение води до неустойка. Моли съда да уважи предявения иск.
Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната
поддържа исковата молба, претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба. Оспорва твърдяната неравноправност и нищожност на неустоечната
клауза, както и че не е направена оценка на платежоспособността на
кредитополучателя. Твърди, че неустойката не следва да бъде включена в
ГПР. Навежда доводи, че уговорената неустойката не излиза извън присъщите
й обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции. Моли съда да
отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител
на страната поддържа отговора на исковата молба, претендира разноски, като
в условието на евентуалност се прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Предявен е насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК,
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД от Фирма срещу М. Б. Х. с
искане ответникът да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 532.26 лв.,
представляваща падежирала главница по договор за потребителски кредит №
******** от 29.10.2022г., ведно със законната лихва от 16.10.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, обезщетение за забава в размер на
20.30 лв. начислено върху главницата от 532.26 лв. за периода от 03.05.2023г.
до10.10.2023 г., сумата от 69.66 лв., представляваща предсрочно изискуема
главница за периода от 30.09.2023 г. до 30.10.2023 г., сумата от 96.33 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 03.05.2023 г.
до10.10.2023 г., сумата от 5.10 лв., представляваща обезщетение за забава
начислена върху възнаградителната лихва за периода от 03.05.2023 г. до
10.10.2023 г.
В насрещната искова молба се поддържа, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № ******** от 29.10.2022г. по силата на
който е предоставил на ответника сума в размер на 700 лв. със задължение за
връщането й на 12 вноски, всяка в размер на 72 лв. за периода 30.11.2022г.-
30.10.2023г. Поддържа, че ответникът е направил плащане в общ размер на
168 лв., но след 02.05.2023г. е преустановил обслужването на заема, което
поражда право на ищеца да обяви кредита за предсрочно изискуем, като
прави волеизявление в тази посока с насрещната искова молба. Моли съда да
отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител
на страната поддържа насрещната исковата молба.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е депозиран отговор по насрещната
исковата молба, с който се оспорват предявените искове. Навеждат се доводи,
че процесния договор за кредит бил нищожен, поради което сумите не били
дължими. Моли съда да отхвърли исковете. В условията на евентуалност се
2
прави искане по реда на чл. 241 от ГПК. Претендира разноски. Пред съда
процесуалния представител на страната поддържа насрещната исковата
молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени
обстоятелствата, че между М. Б. Х. и Фирма е сключен договор за
потребителски кредит № ******** от 29.10.2022г. за сумата от 700 лв.,
предоставена на ищеца, при уговорен ГПР в размер на 49,31% и ГЛП от
40,76%. Горното се установява и от представения договор за потребителски
кредит № ******** от 29.10.2022 г., сключен между М. Б. Х. и Фирма по
силата, на който на ищеца му е предоставена сумата от 700 лв. със срок за
погасяване на кредита до 30.10.2023 г. Посочен е размерът на лихвен процент
по кредита, а именно 40.76 %, като годишния размер на разходите е посочен в
размер на 49.31 %. В чл. 4.3 е предвидено, че в срок до края на следващия
ден, считано от деня на сключване на договора, кредитополучателят е длъжен
да предостави на кредитора гаранция съгласно реда и условията, предвидени
в Общите условия по договора, като банковата гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в
размер на 864 лв. със срок на валидност до 31.10.2023 г. Съгласно чл. 6, ал. 1
от процесния договор е предвидено в случай на, че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в
установения срок и съгласно реда у условията предвидени в общите условия
по договор, той дължал на дружеството неустойка в размер на 912 лв. В чл. 6,
ал. 2 е предвидено, че неустойката се начислявала на месец, считано от
изтичането на срока по чл. 4, ал. 3. Представен е и СЕФ.
По делото са представени Общи условия приложими към договорите за
потребителски кредит Фирма, съгласно които в чл. 3.2.1 е предвидено, че в
срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция, която
може да бъде: банкова гаранция, гаранция издадена от небанкова институция,
двама поръчители. В чл. 3.2.3 е посочено, че поръчителите могат да бъдат
дееспособни физически лица, които да поемат задължението солидарно,
трябва да са на безсрочен трудов договор и да получавали минимум 1500 лв.
брутно месечно възнаграждение, като към датата на сключване на договора за
потребителски кредит поръчителите не следвало да имат кредити с повече от
30 дни просрочие.
Представено е и писмо с изх. № ********* от 10.05.2016 г. на ЮЛ във
връзка с протокол № 03 от 12.02.2016 г. от заседание на ЮЛ, в който по т. 3 е
взето решение, че се приемат за сведение ОУ, тъй като Фирма бил отстранил
неравноправните клаузи в ОУ за потребителски кредит.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
съдебен кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че
съгласно договора за потребителски кредит от 29.10.2022 г. кредитът в общ
3
размер от 700 лв. бил усвоен по следния начин, а именно със сумата от 383.01
лв. кредитополучателя погасил стари задължения по предходен договор за
потребителски кредит, а остатъкът от 316.99 лв. бил нареден по сметка в
полза на М. Б. Х., която сума била изплатена на 29.10.2022 г. Съгласно
заключението М. Х. бил изплатил по договора сумата в размер на 168 лв., с
която сума била погасена главница в размер на 98.08 лв., възнаградителна
лихва в размер на 66.12 лв., както и обезщетение за забава в размер на 3.80 лв.
Вещото лице е посочило, че към 10.10.2023 г. бил настъпил падеж на 11
месечни вноски в размер на 532.26 лв., а с ненастъпил падеж била 12 вноска
на стойност 69.66 лв., дължимата възнаградителна лихва възлизала на 96.33
лв., а дължимото обезщетение за забава към 10.10.2023 г. било 25.40 лв.
В случая ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от
ДР на ЗЗП, което обстоятелства не е спорно между страните.
По делото е несъмнено установено, че на 29.10.2022 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 700 лв. за срок от
12 месеца, при размер на вноската по кредита: 72 лв., годишен процент на
разходите /ГПР/ 49.31 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.76 %.
Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и
има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са
индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени
доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че
оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради
4
което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени -
изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на
заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от
процесния договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са
критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради
това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които
законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
/чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ.
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се
договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай между
страните е безспорно съдържанието на процесния договор, както и за
наличието на неустоечни клаузи, още повече, че горното се установява както
и от събрание писмени доказателства в т. ч. договор за потребителски кредит
№ ******** от 29.10.2022г., Общи условия приложими към договорите за
потребителски кредит Фирма, както и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити. Съгласно уговорено
в чл. 6, ал. 1 от процесния договор, че в случай на неизпълнение на
задължението по договора /осигуряване на поръчител и/или банкова
гаранция/ на заемателя се начислява неустойка за неизпълнение в размер на
912 лв., която се разсрочвала на месечни части, т. е. съгласно предвидената
разпоредба се предвижда задължение за длъжника за заплащане на
обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител/ на
задълженията му по договора. Такава уговорка се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена
облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова
страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което
води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи,
5
дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е.
същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се
дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза
се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че
вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо. С оглед на горното разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от процесния
договор се явява нищожна, поради което предявеният иск следва да бъде
уважен.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 9, ал.
1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД от Фирма срещу М. Б. Х.
с искане ответникът да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 532.26
лв., представляваща падежирала главница по договор за потребителски
кредит № ******** от 29.10.2022г., ведно със законната лихва от 16.10.2023 г.
до окончателното изплащане на вземането, обезщетение за забава в размер на
20.30 лв. начислено върху главницата от 532.26 лв. за периода от 03.05.2023г.
до10.10.2023 г., сумата от 69.66 лв., представляваща предсрочно изискуема
главница за периода от 30.09.2023 г. до 30.10.2023 г., сумата от 96.33 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 03.05.2023 г.
до10.10.2023 г., сумата от 5.10 лв., представляваща обезщетение за забава
начислена върху възнаградителната лихва за периода от 03.05.2023 г. до
10.10.2023 г., настоящият състав намира следното.
Както беше посочено по – горе по делото е несъмнено установено, че на
29.10.2022 г. между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при
действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9
от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична
сума от 700 лв. за срок от 12 месеца, при размер на вноската по кредита: 72
лв., годишен процент на разходите /ГПР/ 49.31 %, годишен лихвен процент
/ГЛП/ 40.76 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл.
10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Процесната сума е била предоставена на М. Б. Х. от ищеца по насрещния иск
по следния начин, а именно със сумата от 383.01 лв. кредитополучателя
погасил стари задължения по предходен договор за потребителски кредит, а
остатъкът от 316.99 лв. бил нареден по сметка в полза на М. Б. Х., което
обстоятелство е видно от приетата и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза. Също така по делото от приетата съдебно-счетоводна
6
експертиза е видно, че М. Б. Х. е погасил сумата в размер на 168 лв., с която
сума била погасена главница в размер на 98.08 лв., възнаградителна лихва в
размер на 66.12 лв., както и обезщетение за забава в размер на 3.80 лв.
В настоящият случай ищецът се позовава на предсрочна изискуемост на
процесния заем. Съгласно тълкувателно решение от 02.04.2019г. по т.д. №
8/2017г. на ОСГТК на ВКС се приема, че е допустимо предявеният иск за
установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респективно преди
подаване на исковата молба. Предсрочната изискуемост на вземането по
договора за заем променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали
на изпълнение преди датата на настъпването , но няма за последица
изменение на основанието, от което произтича вземането. Правното
основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил
падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е именно сключеният договор
за заем. Ето защо предявеният иск за дължимост на вземане по договор за
заем поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на исковата молба. В случая съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за
кредит от 29.10.2022 г. е предвидено, че срокът на действие на договора до
30.10.2023 г. В случая доколко процесният договор е прекратил действието на
30.10.2023 г. поради изтичането на уговорения срок и вземанията по него са
станали изискуеми на посочената дата, то към момента на постановяване на
решението всички вноски са с настъпил падеж, което обстоятелство следва да
бъде съобразено от настоящия състав – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК.
В случая по отношение на неравноправният характер на клаузите в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е
длъжен да преценява служебно. Следва да се посочи, че в нормата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК са регламентирани разходите, които не се включват при
изчисляване на ГПР. В чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК е регламентирано, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Неустоечната уговорка, уговорена в
противоречие с добрите нрави, не се превръща обаче във възнаградителна
лихва и не съставлява такава. В случая доколкото се установи, че уговореният
между страните ГПР възлиза на 49.31 %, то в случая е спазено изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК относно неговия размер.
От приложения договор се установява, че са заложени: фиксиран
годишен лихвен процент по заема /ГЛП/, в размер на 40.76 % и годишен
процент на разходите /ГПР/, в размер на 49.31 %, което е довело до
оскъпяване на кредита. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира
максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски
кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите
разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля
петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до
петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на
7
изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно
да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от
обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи,
като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на
кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. При нормативното отсъствие
на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря
възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването
на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява
кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва
паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В
съдебната практика /решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г.,
II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г.
к., IV г. о. на ВКС/ се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля
размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 40.76 % е над четири
пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на
договора е в размер на 10 %. С така уговореното възнаграждение, изчислена
на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите,
които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния
финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок
риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което
обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна,
ответникът като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност
на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената
на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или
частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е
нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде
ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума
оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл
разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
8
преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 40.76 %, съдът намира за противоречащ на
добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата от договора, в която е посочен годишен
лихвен процент от 40.76 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че в случая доколкото се касае за договор за
потребителски кредит, при констатиране на нищожност на посочените по-
горе клаузи от същия, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да
изменя съдържанието им, като нищожността на клаузите относно неустойката
за договорно неизпълнение и на лихвата не влече нищожност на целия
договор – арг. чл. 26, ал. 4 ЗЗД. В случая констатираната нищожност на
посочените по-горе клаузи от договора ще доведе до тяхното неприлагане, но
не и до нищожност на процесния договор и потребителят дължи чистата
стойност на кредита – по арг. от чл. 23 ЗПК, поради което предявения иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен, докато
исковете по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъдат
отхвърлени. Като дори да се приеме, че целият договор за кредит е
недействителен, то отново следва да бъде върната само чистата стойност на
кредита.
Същевременно съдът приема, че кредиторът не би могъл да осъществи
погасяване на изпълнението с несъществуващите задължения за
възнаградителна лихва и обезщетение за забава, поради което със заплатената
от ответника сума в общ размер на 68 лв. е възможно погасяване само на
валидно възникналите задължения за главница. В този смисъл настоящият
съдебен състав приема, че ищецът по насрещния иск се легитимира като
кредитор на вземане за главница в размер на 532 лв. /700 лв. – 168 лв./, ведно
със законната лихва от 16.10.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането. В останалата част исковете трябва да бъдат отхвърлени.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 50 лв., представляваща платена държавна
такса. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на
ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 300 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение. В случая не следва да се
обсъжда възражението на ответника за прекомерност, доколкото в хипотезата
на чл. 38 от ЗА съдът определя възнаграждението. При този изход на спора на
ответника не се дължат разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по насрещния иск
следва да се присъдят и направените и претендирани в настоящото исково
производство разноски, като страната претендира сумата от 100 лв. заплатена
държавна такса, 300 лв. депозит за вещо лице и 360 лв. юрисконсултско
възнаграждение, което настоящият състав определя в размер на 100 лв. на
9
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. С оглед частичната основателност на исковата
претенция на страната следва да се присъди сумата от 367.58 лв. На
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на ответника се
дължат разноски за първата инстанция в размер на 300 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение, като с оглед изхода на спора следва да се
присъди сумата от 79.45 лв.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА като противоречаща на добрите нрави -
чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД клаузата на чл. 6, ал. 1,
вр. чл. 4, ал. 3 от договор за потребителски кредит № ******** от 29.10.2022
г., сключен от една страна от М. Б. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес
/административен адрес/, чрез адв. Г. М. - кредитополучател и от Фирма, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление /административен адрес/,
като кредитополучател.
ОСЪЖДА Фирма, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на М. Б. Х., ЕГН **********, със съдебен
адрес /административен адрес/, чрез адв. Г. М., на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата в размер на 50 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА Фирма, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на адвокат Г. М. М., САК, персонален №
**********, с адрес на дейността /административен адрес/, на основание чл.
38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 300 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца М. Б.
Х. пред СРС.
ОСЪЖДА М. Б. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес
/административен адрес/, чрез адв. Г. М., да заплати на Фирма, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление /административен адрес/, по
предявения иск с правна квалификация чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД, сумата от 532 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № ******** от 29.10.2022г., ведно със
законната лихва от 16.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането
ОТХВЪРЛЯ иска за главница за сумата над уважения размер от 532лв., до
пълния претендиран размер от 601.92 лв., иска за обезщетение за забава в
размер на 20.30 лв. начислено върху главницата от 532.26 лв. за периода от
03.05.2023г. до10.10.2023 г., иска за сумата от 96.33 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 03.05.2023 г. до10.10.2023 г., както и
иска за сумата от 5.10 лв., представляваща обезщетение за забава начислена
върху възнаградителната лихва за периода от 03.05.2023 г. до 10.10.2023 г.
ОСЪЖДА М. Б. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес
/административен адрес/, чрез адв. Г. М., да заплати на Фирма, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление /административен адрес/, на
10
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 367.58 лв., представляваща
разноски в исковото производство по предявения насрещен иск.
ОСЪЖДА Фирма, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на адвокат Б. Б. Б., САК, персонален №
************, с адрес на дейността /административен адрес/ 6, на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 79.45 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ответника по насрещния иск М. Б. Х. пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11