РЕШЕНИЕ
№ 876
гр. Варна, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 30 СЪСТАВ, в публично заседание на шести
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Елена Николова
при участието на секретаря Антония Анг. Пенчева
като разгледа докладваното от Елена Николова Гражданско дело №
20243110100492 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на А. С. А., ЕГН **********,
постоянен адрес: гр.В. срещу П. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. В., с която са
предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове, да постановите
решение, с което да признаете за установено по отношение на П. С. С., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., че дължи на А. С. А., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр.В. сумата от 2000,00 /две хиляди/ лева, представляваща неплатено задължение по
сключен договор за заем от 10.06.2021 г., както и сумата от 400.00 /четиристотин/ лева
представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.06.2021 г. до 10.06.2022 г. на
осн. чл.6 ал.1 от процесния договор, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по ч.гр.д. №1987/2023, на ВРС, 30-ти състав, ведно със законната лихва от 20.02.2023 г.
- датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК до окончателното изплащане на сумите.
В исковата молба се излага следната фактическа обстановка:
На 10.06.2021 г. бил сключен писмен договор за заем между А. С. А., ЕГН
**********, в качеството му на заемодател и П. С. С., ЕГН **********, в качеството
му на заемател. Съгласно договора заемодателят се е задължил да предаде в
собственост на заемателя сумата от 2000 лева, а заемателят е поел като ангажимент да
върне заемната сума в уговорения едногодишен срок с договорена лихва в размер на
20 % от главницата. На същата дата сумата била предадена на ответника. Съгласно
чл.3 от процесния договор, с неговото подписване се удостоверява получената сума и
служи като разписка за получаването на заемната сума.
Претендира и лихва в размер на 400 лева, дължима за периода от 10.06.2021 г.
1
до 10.06.2022 г. на осн. чл.6 ал. 1 от процесния договор.
Излага, че тъй като на падежа не последвало плащане, провел няколко разговора
с ответника, но въпреки тях, плащане така и не последвало. След това П. С. престанал
да отговаря и на телефонните повиквания.
Ответникът, чрез назначения му от съда особен представител в срока за
отговор изразява становище за неоснователност на предявения иск, като излага
следното:
Счита, че не са представени доказателства, установяващи по убедителен начин,
че заемната сума от 2000 лв. е предадена от заемодателя на заемополучателя, поради
смисловото противоречие между чл.2 и чл.3 от Договора, поради което счита, че няма
валидно сключен договор за заем.
Излага, че в приложения договор за заем, липсва посочена дата на сключване.
Твърди, че това пречи да се установи падежът на задължението по договора, доколкото
съгласно чл.5 срокът на договора е 1 година. Счита, че посоченото в чл.6, ал.1, че се
дължи сумата от 2400 лв. към10.06.2022г. не санира горепосочения дефект, доколкото
съществени елементи от договора не могат да се тълкуват по аналогия, а от клаузите
не може да се установи действителната воля на страните.
Сочи, че не е посочено договореното възнаграждение от 20% /лихва/ дали е
определена на годишна база или за срока на договора, който пък срок не може да се
установи как тече, поради липса на начална дата на договора.
Оспорваме размера на договорената лихва, като твърди нищожност на чл.6, ал1
от договора поради противоречие с добите нрави. Твърди, че договореният лихвен
процент надвишава многократно пазарния лихвен процент /вкл. този по потребителски
банкови кредити и такива, отпускани от небанкови финансови институции/, поради
което моли клаузата за дължимо възнаграждение да бъде проглА.а за нищожна, а искът
в тази част да бъде изцяло отхвърлен.
Съдът, като прецени съобразно чл.12 и чл.235 ГПК поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявеният иск намира правното си основание в 422 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 от
ЗЗД.
Искът е предявен след успешно провеждане на заповедно производство за
установяване дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК с №822/21.02.2023 г. по ч.гр.д. №1987/2023 г. на ВРС и
указания на съда по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, поради което се явява допустим.
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с
№822/21.02.2023 г. по ч.гр.д. №1987/2023 г. на ВРС длъжникът П. С. С. е осъден да
2
заплати на кредитора А. С. А. сумите, както следва: сумата от 2000.00 лева (две хиляди
лева) - главница, представляваща неплатено задължение по сключен писмен договор за
заем от 10.06.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението – 20.02.2023 г. до окончателното изплащане; сумата от 400.00 лева
/четиристотин лева/ - възнаградителна лихва за периода от 10.06.2021 г. до 10.06.2022
г.; сумата от 141.67 лева /сто четиридесет и един лева и шестдесет и седем стотинки/ -
мораторна лихва за периода от 11.06.2022 г. до 20.02.2023 г., както и сумата от 50.83
лева (петдесет лева и осемдесет и три стотинки), представляваща платена държавна
такса и сумата от 650.00 лева /шестстотин и петдесет лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Съгласно чл.240, ал.1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава
да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Според
разпоредбата на чл.240, ал.3 от ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да
върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. Договорът за заем е
реален и се счита сключен с предаване на земната сума.
Видно от процесния договор, същият е сключен между страните, като в чл.3 от
договора е уговорено, че подписването на договора удостоверява получаването на
сумата и служи за разписка за нейното получаване с оглед на което съдът приема, че
заемната сума е предадена от заемателя в собственост на заемополучателя с
подписването на договора.
В договора липсва дата на сключване на същия. Въпреки това съдът намира, че
от съдържанието на същия може по тълкувателен път да се извлече датата на
сключване. На първо място в чл.4 от договора е посочено, че за отпускането на
заемната сума, заемателят дължи възнаграждение на заемодателя под формата на
годишна лихва в размер на 20% от главницата по заемната сума. На второ място в чл.
5 от договора е уговорено, че същият се сключва за срок от една година. На последно
място в чл.6 от договора е посочено, че заемателят се задължава да върне на заемателя
заемната сума, заедно с уговорената лихва от 20%, а именно 2400,00 лв., дължима на
10.06.2022 г. От така посочените уговорки на договора може да се извлече, че същият
е сключен за срок от една година и е с падеж 10.06.2022 г., или следва да се приеме, че
е сключен една година преди посочения падеж. До същия извод се стига и
посредством аритметично изчисление на дължимата лихва за една година върху
главница от 2000,00 лв., която се равнява на 400,00 лв., или за да е дължима главница в
размер на 400,00 лв. при лихвен процент от 20% то срокът, за който същата е дължима
следва да е една година, което води отново до извода за сключване на договора една
година преди падежа, или на 10.06.2021 г.
Поради изложеното съдът приема, че договорът е сключен с предаването на
3
заемната сума, което е станало с подписването му, една година преди посочения в него
падеж, или на 10.06.2021 г. Доколкото е настъпил падежът на задължението за връщане
на заемната сума, а сумата все още не е върната на заемодателя, то и с оглед нормата
на чл. 240, ал.2 и ал.4 от ГПК, ответникът дължи връщане на същата, ведно с
дължимата възнаградителна лихва, уговорена в договора.
Съдът намира за неоснователно направеното от ответника възражение за
нищожност на клаузата на договора, с която е уговорен размерът на дължимата
договорна лихва поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно
решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС,
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските
сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави,
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
При преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на
добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за
ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които
кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи.
Към датата на сключване на процесния договор обективен критерии за преценка
дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципа на справедливост и са
създадени условия за неоснователно обогатяване на ищеца, следва да се съобрази
размерът на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като
максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна
практика по сходни казуси за договори, се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната такава (в този смисъл Решение №
378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др.). В случая това
съотношение е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 20%,
4
което надхвърля размера на законната такава от 10,00% с един път.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, дадените указания в т.12 на ТР № 4/2013 год. и
направеното от ищеца искане, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца,
направените от него разноски в настоящото производството и в производството по
ч.гр.д.№ 1987/2023 г. на РС-Варна. По делото са представени доказателства за
направени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски в размер на 482,00
лв., от които заплатена държавна такса в размер на 82,00 лв., депозит за особен
представител в размер на 400,00 лв. В производството по ч.гр.д. №1987/2023 г. на ВРС
ищецът е направил разходи в размер на 700,85 лв., от които заплатена държавна такса
в размер на 50,85 лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на 650,00 лв. с ДДС.
От процесуалния представител на ищеца е направено искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал.1, т.3, предл.2 от Закона за
адвокатурата, което съдът на осн. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа определя в размер на 540,00 лв.
Съобразно разпоредбата на чл. 415, ал.5 от ГПК съдът следва да обезсили
издадената заповед за изпълнение по отношение на сумата от 141.67 лева /сто
четиридесет и един лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна
лихва върху главницата за периода от 11.06.2022 г. до 20.02.2023 г., доколкото в срока
по чл.415, ал.1, т.2 ГПК не е предявил иск по отношение на тази сума.
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на осн. чл.422 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД в
отношенията между ищеца А. С. А., ЕГН **********, постоянен адрес: гр.В. и
ответника П. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. В., че ответникът П. С. С., ЕГН
**********, с адрес: гр. В. ДЪЛЖИ на ищеца А. С. А., ЕГН **********, постоянен
адрес: гр.В. сумата от 2000,00 /две хиляди/ лева, представляваща неплатено
задължение по сключен договор за заем от 10.06.2021 г., както и сумата от 400.00
/четиристотин/ лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.06.2021
г. до 10.06.2022 г. на осн. чл.6 ал.1 от договор за заем от 10.06.2021 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение №822/21.02.2023 по ч.гр.д. №1987/2023, на ВРС, 30-ти
състав, ведно със законната лихва от 20.02.2023 г. - датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на
сумите.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение №822/21.02.2023 по ч.гр.д. №1987/2023,
на ВРС, 30-ти състав за сумата от 141.67 лева /сто четиридесет и един лева и
шестдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху дължимата
5
главница по договор за заем от 10.06.2021 г. за периода от 11.06.2022 г. до 20.02.2023 г.,
на осн. чл.415, ал.5 ГПК.
ОСЪЖДА П. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. В. ДА ЗАПЛАТИ на А. С. А.,
ЕГН **********, постоянен адрес: гр.В., сумата от 482,00 (четиристотин осемдесет и
два) лв., представляваща сторени съдебно-деловодни в настоящото производство и
сумата от 700,85 лв., (седемстотин лева и осемдесет и пет стотинки),
представляваща съдебно-деловодни разноски, направени в производството по ч.гр.д.
№1987/2023 г. на ВРС, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА П. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. В. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат
Х. Б. Б., АК-Варна, личен №**********, с адрес: гр. В. сумата от 540,00 (петстотин и
четиридесет) лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо на
основание чл.38, ал.1, т.3, предл.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд – Варна.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6