№ 1349
гр. Плевен, 16.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430100208 по описа за 2025 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно и субективно съединени искове с правно
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова
молба от П. Д. А., с ЕГН **********, чрез адв.В. Б. против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, *** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ***.
Твърди се, че ищецът е сключил с ответника „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД, договор за паричен заем *** за сумата от 2500лв., при
ГПЛ от 35% и ГПР от 41,72%. Твърди се още, че по силата на чл. 4 от
Договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поръчители - две физически
лица, отговарящи на определени условия; банкова гаранция или подписване
на Договор за поръчителство с избрано от кредитодателя дружество,
предоставящо гаранционни сделки. Навеждат се доводи, че на ищеца не била
предоставена реална възможност за избор, като заемодателя предоставил на
практика една възможност – подписване на Договор за предоставяне на
гаранция. Твърди се, че такъв договор бил сключен между ищеца и втория
ответник, с при възнаграждение за гаранта в размер на 1033,56лв, което било
разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
1
Твърди се, че всички суми по двата договора били заплатени от ищеца.
Навеждат се доводи, че договора за кредит е недействителен, поради
неспазване на нормите на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1,т.7-12 и чл. 12, ал.1, т.7-9 от
ЗПК. Твърди се, че посоченият по договора ГПР не включвал всички
допълнителни разходи по кредита- не било включено възнаграждението по
договора за гаранция. Сочи се, че по силата на чл. 23 от ГПК, ответникът ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД дължи връщане на сумите, получени над размера
на главницата.
Излага се, че възнаграждението до договора за гаранция представлявал
разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, като
сключването на този договор се явявало задължително условие за получаване
на кредита. Сочи се, че единствената цел за сключване на договора за гаранция
била кредиторът да получи допълнително възнаграждение, което не му се
следвало. По този начин се заобикаляла нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК и
договорът бил нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Навеждат се
доводи, че полученото по нищожния договор подлежало на връщане, като
получено без основание.
Ответникът ”ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД е депозирал писмен
отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че
правото на иск в случая е упражнено при условията на злоупотреба с право,
както и че установителната искова претенция е недопустима, поради липсата
на правен интерес от предявяването й. На следващо място ангажира
становище за неоснователност на исковете.
Ответникът ”ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД също е депозирал
писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място
доводи за недопустимост на установителната искова претенция, поради
липсата на правен интерес от предявяването й. На следващо място ангажира
становище за неоснователност на исковете.
Ищецът е изменил цената на предявената против ответника „Изи асет
мениджмънт“ осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, който се счита
предявен за сумата от 122,03лв.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
2
Ответниците поставят въпрос за допустимостта на обективното
съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на
правата произтичащи от нищожността. Последователно поддържано и в
теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от
воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато
сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом
законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-
голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е
от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която
не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред.
Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно
съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата
произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени
Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК,
Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК,
Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК,
Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о.,
ГК.
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за паричен заем с номер ***, че същия е бил сключен
между ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател и
ищеца П. Д. А., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от 2500
лв., който е следвало да се върне на 11 погасителни вноски за период от
03.01.2023г. до 23.05.2023г. Видно е, че лихвеният процент е бил фиксиран за
срока на договора и посочен в размер на 35.00 %, а годишният процент на
разходите - в размер на 41.72 %.
Според обективираното в чл.4 от Договора, заемателят се е задължил в
3-дневен срок от сключването му да представи на заемодателя конкретно
определено в договора обезпечение: 1)две физически лица-поръчители, всяко
от които да отговоря на условията в договора/служебна бележка за размера на
получавано трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в размер
на 1000лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за заем, сключен с кредитора, да няма неплатени
3
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови
и финансови институции; или 2) банкова гаранция с бенефициер кредитора, за
сумата по чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни, след крайния срок за плащане
на задължението по потребителския договор.
Не е спорно, че ищеца и ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, са
сключили договор за предоставяне на гаранция ***, представен в препис по
делото, по силата на който вторият ответник като гарант се е задължил да
издаде гаранция за изплащане в полза на кредитора „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя по процесния Договор за заем. Съгласно чл. 3,
ал.1 от договора, потребителят се е задължил да плати възнаграждение на
гаранта в размер на 1033,56лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които
в размер на 93,96 лв., за периода от 03.01.2023 г. до 23.05.2023 г. Потребителят
се е задължил да заплаща уговореното възнаграждение на гаранта по
начините, установени в договора за заем.
Съдът приема за установено също така, с оглед липсата на спор между
страните и признанието на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че ищеца е
заплатил на заемодателя по сключения Договор за паричен кредит освен
сумата за главница, така също и договорна лихва в размер на 122,03лв.
При липсата на спор между страните и признанието на ответника
„Файненшъл България“ ЕООД, съдът приема за установено, че ищеца е
заплатил на този кредитор по сключения Договор за предоставяне на гаранция
уговореното възнаграждение в размер на 1033,56лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
По исковете, насочени срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Съдът намира за основателно релевираното възражение за нищожност
на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в Договора формално е посочен процент на ГПР 40.53%,
но от клаузите му не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и
какво е стойностното измерение в проценти на всеки един от формиращите го
компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в
4
приложение № 1 към закона. Така например според съдържанието на договора
единственият разход за потребителя е заплащането на възнаградителна лихва,
но от погасителния план е видно, че кредиторът е имал предвид и други
разходи по кредита - възнаграждение за поръчителство. Следователно в
договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита -
кои компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният
размер на разходите по кредита. Също така в договора за паричен заем е
посочена една общо дължима сума от 2706,44лв., но в нея не е включено
допълнителното плащане от 1033,96 лева, представляващо дължимото от
потребителя възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, който
обезпечава договора за заем. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като
представляват условие за сключване на самия договор (потребителят се
задължава в тридневен срок от сключването да предостави обезпечение), и
които са били предварително известни на заемодателя с оглед
обстоятелството, че този факт не е спорен между страните и заемодателят и
дружеството-гарант са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ.
След като тези две условия са налице, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК изисква стойността на възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция да бъде включена в размера на ГПР( в този смисъл т.6 от Решение на
СЕС от 13.03.2025 г. по дело 0-337/23. Посочването в договора на стойност на
ГПР и обща дължима сума, които не отговарят на действителните такива, а са
по-ниски от тях, подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.
19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест
на договора. При съобразяване на възнаграждението по договора за
поръчителство при изчисляване на ГПР, същия безспорно би надхвърлил
максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
5
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем
№***, сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД е
основателен и следва да бъде уважен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При съобразяване на така установената недействителност, ищеца дължи
по процесния договор единствено главницата в размер на 2500лв. Внесените
от него суми над този размер – 122,03лв., се явяват платени без основание и
подлежат на връщане.
Ето защо, съдът намира, че и предявеният иск с правно основание чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД е изцяло основателен и доказан в претендирания след
допуснатото изменение на цената му размер и следва да бъде уважен като
такъв.
По иска, насочен срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на гаранция
№*** изначално е лишен от основание, тъй като по силата на посоченото
правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора "Изи Асет
Мениджмънт" АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.
Нещо повече - в случай, че поръчителят изпълни и погаси вземането на
длъжника, то има право на регрес срещу него за пълната стойност на
платеното ( чл. 5, ал. 1 от договора за гаранция). Тоест, срещу заплащането на
възнаграждението по договора за поръчителство, което е в размер на
1033,56лв. – близо половината от получената в заем сума, ищеца - потребител
не получава каквато и да било услуга. Това обосновава нищожност на този
договор, като накърняващ добите нрави.
Съдът намира също така, че чрез сключването на този договор за
предоставяне на гаранция се цели и заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, в каквато насока са доводите на ищеца, доколкото в съглашението се
6
уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба
на кредитора по договора за заем. По този начин се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се
избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника
„Файненшъл България“ ЕООД искова претенция за прогласяване
нищожността на сключения Договор за предоставяне на гаранция №4674145
от 20.12.2023г., се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена като
такава.
При установената нищожност, платената по този договор сума в размер
на 1033,56лв. се явява дадена при начална липса на основание и подлежи на
връщане.
Ето защо, съдът намира, че и предявеният иск с правно основание чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД, насочен срещу ответника „Фаненшъл България“ ЕООД е
изцяло основателен и доказан в претендирания размер и следва да бъде
уважен като такъв.
По разноските.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответниците
дължат на ищеца направените деловодни разноски.
Всеки от ответниците дължи направените разноски по насочените
срещу него искове.
Така ответника „Изи асет мениджмънт“ АД дължи разноски за държавна
такса, събрана по исковете срещу него в размер на 50лв. по осъдителния иск и
100лв. по установителния иск или общо 150лв.
Съдът намира, че направеното от ответника в писмения отговор
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от
ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, за неоснователно. Сочената
разпоредба предвижда, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди
7
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съдът счита,
че в случая, с оглед фактическата и правна сложност на делото е дължимо
минимално посоченото в Наредба №1/2004г., но ищеца е заплатил
възнаграждение в този минимален размер, като се съобрази цената на
исковете. Претендираното общо възнаграждение, платено по установителните
искове – в размер на 1 000лв. обаче следва да се присъди в тежест и на двамата
ответници, като ответника „Изи асет мениджмънт“ АД дължи 600лв. от това
възнаграждение, с оглед цената на насочения срещу него установителен иск, а
останалите 400лв. следва да се разпределят в тежест на втория ответник.
Претендираното възнаграждение във връзка с осъдителния иск срещу първия
ответник от 400лв. също е дължимо.
Съобразно изложеното, в тежест на ответника „Изи асет мениджмънт“
АД следва да бъдат присъдени дължими на ищеца разноски за държавна такса
в размер на 150лв. и адв. възнаграждение в размер на 1000лв. (600лв. по
установителния иск и 400лв. по осъдителния иск).
В тежест на ответника „Файненшъл България“ ЕООД следва да се
присъдят платена държавна такса по осъдителния иск в размер на 50лв. и
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 803,36лв. (400лв. по
установителния иск и 403,36лв. по осъдителния иск).
Съдът констатира, че е останала несъбрана държавната такса, дължима
по насочения срещу „Файненшъл България“ ЕООД установителен иск – в
размер на 50лв. и същата следва да бъде събрана по реда на чл.77 от ГПК,
като с оглед изхода на спора се присъди в тежест на този ответник.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
На основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем
***, сключен между П. Д. А., ЕГН**********, с адрес: ***, като заемател и
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД, ***, със седалище и адрес на управление
***, като заемодател.
На основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на
8
Договор за предоставяне на гаранция ***, сключен между П. Д. А.,
ЕГН**********, с адрес: *** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ***, със
седалище и адрес на управление в ***.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 91576434, със
седалище и адрес на управление: ***, да заплати на П. Д. А., ЕГН**********,
с адрес: ***, на основание чл.55,ал.1,пр. 1 от ЗЗД, сумата от 122,03лв.,
недължимо платена по договор за заем ***, при начална липса на основание,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба – 10.01.2025г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ***, със седалище и
адрес на управление в ***, да заплати на П. Д. А., ЕГН**********, с адрес:
***, на основание чл.55,ал.1,пр. 1 от ЗЗД, сумата от 1033,56лв., недължимо
платена по договор за предоставяне на гаранция ***, при начална липса на
основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 10.01.2025г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1, вр. чл. 3 от ГПК, „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“АД, ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на П. Д. А., ЕГН**********, с адрес: ***, сумата от 1150лв.- разноски
по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1, вр. чл.3 от ГПК, „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление в ***, да
заплати на П. Д. А., ЕГН**********, с адрес: ***, сумата от 853,36лв.-
деловодни разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл.77 от ГПК, „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление в ***, да заплати в полза на
Плевенски районен съд държавна такса в размер на 50лв. по предявения
установителен иск, насочен срещу този ответник.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9