Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 30.03.2022 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на тридесети септември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 6076 по описа за 2020 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 248371 от 18.10.2019 г., постановено по
гр.дело № 69504/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, е признато за
установено по реда на чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, че Р.П.Т., ЕГН ********** и Х.К.Т., ЕГН **********, и двамата
с адрес: ***, дължат при условията на солидарност на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, сумата от 540,92 лева – представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.11.2015 г. до 30.04.2017
г. и сумата от 27,00 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода от 01.11.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от 07.08.2018 г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.08.2018 г. по ч.гр.дело № 51933/2018 г. по описа на СРС, 166 състав, като е отхвърлен иска за главница
за топлинна енергия за горницата над уважения размер до пълния предявен размер
от 587,82 лева, иска за главница за извършена услуга за дялово разпределение за
горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 34,50 лева и иска по
чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 7,01 лева – мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода от 14.01.2016 г. до 30.07.2018
г. като
неоснователни. С решението на съда са осъдени Р.П.Т., ЕГН ********** и Х.К.Т.,
ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, да заплатят солидарно на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 67,68 лева –
разноски в заповедното производство и сумата 564,01 лева – разноски в исковото производство пред СРС. С решението на съда е осъдена „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат Д. Ц. С., ВрАК, със служебен адрес: ***27, офис 330, на основание чл.38, ал.1, т.2 Закона за
адвокатурата, сумата от 70,26 лева – възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на Р. и Х. Т. в исковото производство и
сумата 29,27 лева – възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на Р.Т.
в заповедното производство.
Решението
е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „ Б.” ООД,
***.
Постъпила е въззивна жалба от Р.П.Т. и Х.К.Т., подадена чрез
пълномощника им адв.Д.С., с която се обжалва постановеното решение на СРС в
частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД. Жалбоподателите твърдят, че решението е невалидно,
недопустимо и неправилно, по съображения подробно изложени в жалбата. Предвид
изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в
частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да
бъдат отхвърлени. Претендират присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Т.С.” ЕАД, чрез своя
процесуален представител юрк.Ф.И., депозира писмена молба, в която взема
становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Третото
лице-помагач -„Б.” ООД, ***, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение
отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е
от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и
допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не
са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални
предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Обжалваното решение е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания
съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените
от ищеца „Т.С.” ЕАД, ***, срещу ответниците
Р.П.Т. и Х.К.Т., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД,
и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон. За
да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците
топлоенергия. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и
ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната
жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят
доводите за недопустимост и нищожност на обжалваното решение. Съгласно
задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г.,
недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на
изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск,
ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан
непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало,
съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената
защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е
допустимо, тъй като е постановено по допустими искове, надлежно предявени от
легитимирани страни при наличието на необходимите положителни процесуални
предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното
първоинстанционно решение е допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания
за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на
положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното
решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като
отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е
от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Едно
съдебно решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно
решение. Вярно е, че в закона няма определение за това кога едно решение е
нищожно, но в теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да
бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното
решение като едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е практика на
ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса кога едно съдебно решение е
нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда, когато
излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението
не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може
да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /в този смисъл- решение № 668
от 15.11.2010 г., постановено по гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение № 73 от 18.05.2015 г.,
постановено по гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и др./. Съгласно правната
теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден
съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато:
решението е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав;
решението е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда;
не е спазена писмената форма на решението или решението не е подписано; волята
на съда е абсолютно неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване.
Нищожността е най-тежкият порок, от който
може да бъде засегнато съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за
нищожността, но в правната теория и в съдебната практика /вж. - ТР №
1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г.
по гр.дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о.,
решение по т.дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело № 3692/2018 г.,
ІІІ г.о. на ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено
съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато
решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис
или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо
до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на
тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на
формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение
към съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество.
Нарушението на материалния закон, включително на норми от правото на
Европейския съюз, е процесуален порок, който няма за последица нищожност на
съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а
обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния
контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и
касационна жалба.
На следващо място, неоснователни са доводите на ответниците изложени във въззивната жалба за недопустимост на предявените по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове, тъй като според тях издадената
заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е нищожна. Противно на изложеното във въззивната жалба, издадената в закрито заседание
на 21.08.2018 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по ч.гр.дело № 51933/2018
г. по описа на СРС, 166 състав, е валиден съдебен акт. Съдът приема, че заповедта
за изпълнение няма характер на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт,
който има някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до
съда правен спор. Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и
не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда,
освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената
сфера на лицето, срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази
сфера бива засягана от издадено осъдително съдебно решение. Разпоредбата на
чл.270 ал.2 от ГПК визира изрично само съдебните решения като актове на съда,
чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба относно
определенията на съда или другите издавани от него актове /разпореждания,
заповеди и т.н./. Тези актове обаче също може да страдат от пороци, които да
препятстват пораждането на правните им последици /например да са издадени от
лице, което няма качеството на съдия, да не са издадени в писмена форма и др./.
Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля
на правораздавателен орган със съществени неблагоприятни последици за лицето,
от което трябва да бъдат изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже
правото да иска установяване на нищожността на акта по същия ред, който
законодателството предвижда изрично за един от видовете съдебни актове
/решенията на съда/. Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да
се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл.270 ал.2 ГПК на
основание чл.46 ал.2 изр.1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността
на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 от ГПК, може да бъде
установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания,
на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно
решение.
Настоящият въззивен състав намира, че процесната заповед за изпълнение на парично
задължение по
чл.410 от ГПК, издадена в закрито заседание на 21.08.2018 г. по ч.гр.дело № 51933/2018
г. по описа на СРС, 166 състав, е
валиден съдебен акт.
Не е налице нито една от посочените по-горе
хипотези за нищожност на процесната заповед за изпълнение – същата е в писмена
форма, подписана е, постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен
състав, в рамките на правораздавателната власт на съда и волята на съда е
изразена по начин, който позволява да се изведе волята на съда. Процесната
заповед за изпълнение на парично задължение е напълно разбираема.
В настоящия
случай, съдът приема, че нито едно от посочените от страна на ответниците основания за
нищожност на процесната заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК не води до нейната нищожност. Нарушението на материалния закон,
включително на норми от правото на Европейския съюз, е процесуален порок, който
няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана
правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира
по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните срокове за
подаване на въззивна и касационна жалба.
На следващо място, съдът приема, че за валидното
предявяване на иска по чл.422, ал.1 от ГПК, кредиторът
не следва отделно да обосновава и доказва интереса си, който произтича от
предявяването на възражението по чл.414 от ГПК, каквото възражение в процесния случай безспорно е
депозирано в заповедното производство в срока по чл.414, ал.2 от ГПК от страна
на длъжниците. Касае се до
иск от предвидените в закона установителни искове, предпоставките за
предявяването на който, като средство за защита на признатото в заповедното
производство вземане, са нормативно установени. Целта на иска при подадено от
длъжника възражение, е да се установи със сила на пресъдено нещо вземането, за
което е издадена заповедта, тъй като подаденото възражение е пречка за
влизането й в сила, което обосновава правния интерес за предявяване на иск за
съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Съдът приема, че процесуалните предпоставки за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на
чл.422,
ал.1 от ГПК,
респективно чл.415, ал.1 от ГПК, не са налице в случаите, когато възражението
по чл.414 от ГПК не е подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК или не съдържа
оспорване на вземането, както и когато искът е предявен за установяване
съществуването на вземане за разноските. В настоящия случай длъжниците са подали възражение по чл. 414 от ГПК, с изявление,
че не дължат изпълнение по издадената заповед за
изпълнение. Т.е. в случая в подаденото възражение се съдържа оспорване на
вземането по издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Правната
възможност обаче за подаване на възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на
вземания по заповедта за изпълнение е на разположение на длъжник, който отказва
да плати доброволно, тъй като счита, че претендираните парични задължения не са
дължими - не са възникнали въобще или са погасени към датата на подаване на
заявлението или не са били изискуеми, респективно такива, чиито падеж не е настъпил. Процесуалните предпоставки за съществуването
и надлежното упражняване на правото на иск са налице до момента на оттегляне на
възражението.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница са основателни
до размерите и за периодите, посочени в
обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваната част, включително и в
частта на разноските определени съобразно уважената част на исковете, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По отношение на разноските
за възивното производство:
При този
изход на спора на въззивниците-ответници не се следват разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в
настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна-ищец за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е направена своевременно същата се явява неоснователна доколкото
по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален представител
на въззиваемата страна- ищец – няма подаден писмен отговор на въззивната жалба,
както и неин представител не се явява в съдебно заседание. По тези съображения
въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна-ищец не се
дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от
горното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 248371 от 18.10.2019 г.,
постановено по гр.дело № 69504/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Б.” ООД, ***, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.”
ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.