Р Е
Ш Е Н
И Е №….
Гр. София, 17.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Биляна Коева
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 14980 по
описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на 258 и сл. ГПК.
С решение от 11.10.2017 г. на СРС, 45 с - в, по гр. д. № 54624/2014 г. на основание чл. 26 ЗЗД са обявени за нищожни разпоредбите на чл. 3, 5, и чл. 6, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 27170/01.10.2007 г. сключен между „Б.П.Б.“ АД и В.Д.П., ЕГН ********** и „Ю.Б.“ АД, ЕИК********е осъдена да заплати на В.Д.П. ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8 004, 50 CHF, представляваща сбор от недължимо надплатени месечни вноски по договора за кредит, сумата от 19, 16 CHF - надплатена годишна такса за управление на кредита, ведно със законната лихва за забава върху главниците считано от 10.10.2014 г. до окончателното им изплащане и сумата от 904, 14 CHF, законна лихва за забава върху главниците за периода от 09.09.2013 г. до 10.10.2014 г., исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 9 740, 25 швейцарски франка надплатени суми месечни вноски по договор за кредит и до сумата от 19, 27 швейцарски франка надплатена годишна такса за управление на кредита. Страните са осъдени за разноски, съобразно изхода от спора.
С решение от 07.09.2018
г. на същия състав на СРС е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка в решението от 11.10.2017 г., като в диспозитива
на решението, вместо изписаните неправилно клаузи - чл. 3, 5, чл. 6, ал. 2 и
чл. 12, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL27170/01.10.2007 г. е постановено, че следва да
се чете правилното : „… чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал.
1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL27170/01.10.2007 г.“
Срещу решението в частта, в която исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД с твърдения, че е необосновано и постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ответникът се позовава се на неправилно разпределена доказателствена тежест и липса на указания по чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК за подлежащите на установяване факти по отношение нищожността на атакуваните клаузи на договора за кредит. Според него съдът не е направил разграничение между исковете свързани с увеличението на лихвения процент и тези, свързани с „валутните разлики“. По отношение на чл. 22, ал. 1 от договора, касаещ т. н. „валутни разлики“ се излага, че неправилно СРС е приел, че банката е претендирала неизплатената главница в евро. По делото е установено, че в договора страните са постигнали съгласие за кредитен лимит в швейцарски франкове, а не в лева или евро. До прилагане на хипотезата на чл. 6, ал. 2, изр. 2 от договора – на погасяване на кредита в друга валута, би се стигнало само ако кредитополучателят не осигури сумата по вноските в швейцарски франкове на съответния падеж, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката. Погасяването в този случай може да се извърши чрез служебно превалутиране на тези средства от съответната валута в швейцарски франкове по курса на банката. Дори да е прилагано превалутиране, то е било надлежно уговорено в чл. 6, ал. 2, изр. 2 от договора. Твърди, че ищецът е избрал доброволно договор в швейцарски франкове поради по – изгодните лихвени условия към момента на подписването му. От заключението на ССчЕ, прието по делото, безспорно е установено получаването на кредита и определянето на вноските по него в тази валута. Курсът на банката за тази валута при погасяване на кредита, както е уговорено в чл. 6, ал. 2, няма да се прилага ако той се погасява в швейцарски франкове и банката няма как да се обогати от курсовите разлики. Поддържа се, че след като ищецът не е погасявал кредита в уговорената валута, той се е съгласил с прилагания от банката курс на погасяване в момента на плащането и не е поставен в по – неблагоприятно положение. Освен това, ако увеличаването или намаляването на задълженията по договора се дължат на промени във валутните курсове, те не могат да бъдат отнесени към неравноправните клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП и да послужат за нищожност на тези клаузи. Промяната на курсовете, при уговаряне на плащанията в друга валута, е риск, с който ищецът е бил запознат предварително, съгласно чл. 22, ал. 1 от договора. Неоснователно съдът е приел тази клауза за нищожна. Освен това, ищецът не се е позовавал на нищожност на клаузите, свързани с конкретната валута на кредита. Позовава са на множество решения на СГС и СРС, в които е прието, че такива клаузи не са неравноправни, както и на решение на СЕС от 20.09.2017 г. по преюдициално запитване, като поддържа, че клаузите на договора за ясни и разбираеми, индивидуално уговорени с ишеца и съдържат достатъчна информация, която позволява на потребителя да вземе решение, дали да сключи договора в швейцарски франкове. Според ответника кредитополучателя е подал искане за кредит и не е бил лишен от възможност да изрази становище по предложените от банката условия за кредитиране. Той не е направил възражения или предложения за промяна на клаузите на договора. След като е подписал договора за кредит и го е изпълнявал без възражения години наред, ищецът е обвързан с променените лихвени проценти. Ирелевантно в случая е дали договора е типов. Неоснователно СРС е приел, че клаузата относно определяне на лихвения процент също не е индивидуално договорена и е неравноправна. Сключването на договор при променлива лихва се допуска от чл. 58 ЗКИ. Изводите на СРС относно неравноправността на клаузата на чл. 3 от договора не почиват на събраните доказателства. Признавайки уговорките за изменение на лихвените проценти за нищожни, съдът приема, че по договора се прилага фиксирана лихва, каквато не е уговаряна. Неправилни са изводите на съда относно методологията за определяне на БЛП. Според жалбоподателя разпоредбите на чл. 143 ЗЗП са неприложими към клаузите за лихва, към които се прилагат изключенията по чл. 144 ЗЗП. Неоснователно СРС е приел, че в договора не е предвидена възможност за предсрочното му прекратяване от кредитополучателя. Неправилни са и изводите относно чл. 12, ал. 1 от договора, касаещ прилаганата от банката тарифа. Освен това, според ответника, чл. 12 от договора няма връзка с БЛП и определянето на лихвата. Възразява се и срещу изводите на СРС относно приложимата погасителна давност за вземанията, като се поддържа, че за лихвите се прилага давността по чл. 111 ЗЗД. Моли да се отмени решението, като исковете се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски за двете инстанции, съгласно списък. Прави евентуално възражение по размера на разноските на насрещната страна за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - ищецът В.Д.П., чрез
представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК.
Поддържа,
че решението на СРС е законосъобразно постановено, при правилна преценка на
събраните доказателства. Поддържа, че съдът не е допуснал процесуални нарушения
и с доклада по делото е дал подробни указания на страните за подлежащите на
доказване факти. При обсъждане на събраните по делото доказателства СРС
правилно и в унисон с практиката е приел, че ответникът не е установил, че
атакуваните клаузи на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1
от договора са индивидуално уговорени, съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Същите са
били предварително изготвени от банката и ищецът не е имал възможност да влияе
на съдържанието им. Излага доводи, че основателно СРС е приел, че атакуваните
клаузи са уговорени в ущърб на потребителя и позволяват на търговеца да променя
едностранно както плаващият компонент на лихвата, така и курса, по който да
превалутира вноските за погасяване на кредита, като по този начин прехвърля
риска от промяната в обменния курс на франка върху клиента. В договора не е ясен начина, по който променливия елемент
(БЛП) в лихвата ще се формира и изменя, а в чл. 3 ал. 5 и чл. 12 е уговорено
само право на банката да обявява нови стойности на този показател, без те да
подлежат на договаряне и без да са конкретизирани условията за това. Според
ищеца, по този начин банката е разполагала с възможност да се защити от
неизгодни промени в пазара по своя инициатива за целия период на договора.
Поради завишаването на БЛП размерът на погасителните вноски се е увеличил в
годините почти двойно на първоначалния. Освен това се поддържа, че, в нарушение
на правата на потребителя, банката е увеличавала БЛП в моменти, когато
стойностите са се увеличавали, но не го е намалявала когато те са спадали. При
това цената на продукта се е определяла само от интереса на кредитора. Поддържа
се, че не са били оповестени критерии за обосноваване на принципно изрично
договорената променлива на плаващия лихвен процент, съответно липсва
индивидуално договаряне на особено значим елемент от клаузата. Не се установява
наличие на основателна причина за увеличение на лихвата, каквато се изисква по
чл. 144 ал. 2, т. 1 ЗЗП. Възразява се срещу твърдението на банката - въззивник,
че на потребителя е предоставено ефективно право на отказ от договора или право
на реципрочно изменение на лихвата в негов интерес, тъй като в чл. 2, ал. 5 е
изключена изрично възможността БЛП да се договаря и е предвидено задължение за
потребителя да се съобрази с приетия от банката нов размер, без предварително
предупреждение. Поради изложеното смята, че претенцията за връщане на суми, получени поради
прилагане на неравноправни клаузи за едностранна промяна на плаващ компонент от
договорна лихва, основателно е уважена. Според ищеца, общата потребителска
закрила в чл. 146, ал. 1 ЗЗП предвижда, че неравноправни клаузи в договори между
потребители и доставчици не обвързват потребителя, като договорът продължава да
действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без
неравноправните клаузи (Решение на СЕС по дело С-618/10 Banco Espanol de Credlto от 14
юни 2012 г). Позовава се и на
приложението на Директива 93/13 ЕИО на Съвета, която е въведена в ЗЗП. Първоинстанционният
съд правилно е приел, че оспорваните четири клаузи от договора са неравноправни
по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Излага и доводи, че неравноправната клауза
няма да обвърже потребителя да заплати едностранно определените от банката
месечни вноски, тъй като същите противоречат както на вътрешното право, така и
на общностното такова. По отношение на чл. 22, ал. 1 договора се излага,
че съдът правилно е приел, че нормата е
нищожна и попада в хипотезата на чл. 143 от ЗЗП, понеже поставя
кредитополучателя в неравноправно положение по отношение на банката. Нормата
прехвърля изцяло на потребителя риска от повишаване на външната и/или на
вътрешната стойност на виртуално използваната парична единица на сметката
(чуждестранна валута швейцарски франк), макар той да е получил кредита в
различна валута, на която реално е бил потребител. Никъде в договора не е
изложено при условията на прозрачност конкретното функциониране на обменния
механизъм на виртуално използваната парична единица на сметката, по начин, по
който потребителят да може да изчисли въз основа на ясни и разбираеми критерии
икономическите последици, произтичащи от подписването на договора. Спорната
норма на чл. 22, ал. 1 от договора налага на потребителя да заплаща при
погасяването на вноските по кредита разликата между размера на месечните
вноски, изчислени във виртуално предложената на кредитополучателя парична
единица на сметката и размера на месечните вноски, изчислени в реално
получената парична единица на сметката. Относно възражението за погасяване по давност
за вземането по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът излага, че за вземането се прилага общата
5 годишна давност по чл. 110 ЗЗД понеже то произтича от неоснователно
обогатяване, а не тригодишна, както твръди ответника. По тези и допълнителни
съображения моли да се потвърди решението на СРС в оспорените части. Претендира
разноски, съгласно списък.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното :
СРС се е
произнесъл по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.
26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП – за
нищожност на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от
договор за кредит за покупка
на недвижим имот № HL 27170/31.10.2007 г. - като противоречащи на закона и
неравноправни и по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - за връщане на
суми, платени без основание въз основа на обявените за нищожни клаузи.
Въззивният
съд приема, че решението, с което е допусната единствено
поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното
решение по исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като е прието, че в него следва да се
четат правилните клаузи, по нищожността на които съдът се е произнесъл в
основното решение, а именно : „… чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и
чл. 22, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL27170/01.10.2007 г.“, образува едно цяло с
основното обжалвано решение от деня на обявяването на това решение. Това е така, понеже именно в основното решение е формирана същинската правораздавателна воля на СРС за
прогласяване нищожността на посочените по – горе клаузи. С решението за
поправка на ОФГ крайният извод на съда не е променен, а единствено е поправена
допусната техническа грешка в коректното отразяване на волята му в диспозитива. Съдът приема, че поправеното решение (т.
е. основното обжалвано решение на СРС) важи с поправеното съдържание от
деня, когато е постановено, а не от деня на поправката. Тя само премахва несъответствието между волята на съда и нейния външен
израз.
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно
и допустимо постановено, при изцяло изяснена от СРС фактическа обстановка, по
която няма спор между страните и която въззивният съд не намира за необходимо
да преповтаря изцяло, а препраща към нея, с оглед предоставената в чл. 272 ГПК
възможност. Настоящият състав ще обсъди само доказателствата, относими към
възраженията поддържани във въззивното производство и по жалбата.
В случая не е спорно и от представените пред СРС
доказателства, се установява, че на 31.10.2007 г. между „Б.П.Б." АД (чийто
правоприемник е „Ю.Б.“ АД) и В.Д.П. е сключен договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 27170/31.10.2007 г., надохящ се в гр. София, ул. „********,
ап. 11. Задължението е следвало да се изплати на 420 месечни анюитетни вноски.
Безспорно е и обстоятелството, че по договора банката е предоставила на
кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на
равностойността на 84 500 евро по курс купува за швейцарския франк към евро на
„Б.П.Б.“ АД в деня на усвояване на кредита.
За обезпечаване на отпуснатия кредит, с нотариален акт
№ 19, том XI per. № 24 391, дело № 1853/2007 г., е учредена договорна
ипотека върху недвижимия имот в полза на банката.
Към договора за
кредит е приложен погасителен план, съгласно който началната дата на усвояване
на кредита е 13.11.2007 г. и кредитополучателят е дължал 757, 55 швейцарски
франка месечна анюитетна вноска.
Според втори погасителен план, на 13.07.23008 г. е
увеличена месечната вноска, дължима от ищеца на 803, 96 швейцарски франка, а от
13.01.2009 г. месечната му вноска възлиза на 899, 66 швейцарски франка.
Впоследствие от 13.11.2012 г. месечната му погасителна вноска е намалена на
876, 96 швейцарски франка.
Пред СРС е представена и Методология за определяне на
базисните лихвени проценти на „Ю.И Е.Д.Б." АД. Прието са и заключения на
основна и две допълнителни съдебно -
икономически експертизи, неоспорени от страните, които настоящият сътав също кредитира като компетентно изготвени.
Според вещото лице, банката четирикратно е променяла БЛП
за процесния период. Решението за определяне на БЛП се е вземало от Комитетът
по управление на активите и пасивите на банката. За периода от 01.01.2008 г. до
07.07.2008 г. БЛП е бил 4, 50 %, от 07.07.2008 г. до 10.10.2008 г. е бил 5, 00
%, за периода от 10.10.2008 г. до 10.09.2012 г. е бил 7, 20 %, а от 10.09.2012
г. - 6, 95 %. Вещото лице е отговорило в съдебно заседание, че има промяна в
размера на кредита във връзка с промяната на курса на швейцарския франк спрямо
лева.
Експертът е отговорил, че общият размер на разликата
между определената месечна вноска съгласно първоначалния погасителен план и
месечната вноска съгласно актуалния погасителен план за периода 13.08.2008 г.
до 13.09.2014 г. възлиза на 9 721, 01 швейцарски франка. Съществува и разлика
между дължимата такса за управление на кредита по първоначалния и актуалния
погасителен план в размер на 19, 27 швейцарски франка. Размерът на законната
лихва за забава върху всяка надплатена сума възлиза на 928, 77 швейцарски
франка. Според експертизата, към момента на отпускане на кредита
равносттойността на 84 500 евро възлизала на 165 267, 64 лв., като съгласно
представения актуален погасителен план, банката претендира неизплатена главница
в размер на 27 564, 26 евро (53 911 лв.) главница. Равностойността на 757,
55 швейцарски франка към момента на подписване на договора е възлизала на 454, 22
евро или 888, 37 лв., а равностойността на актуалната погасителна вноска от
883, 57 швейцарски франка възлиза на 807, 059 евро или 1 578, 47 лв.
В допълнителните заключения вещото лице е посочило, че
компонентите, които определят базовия лихвен процент (БЛП), съгласно
методологията на банката са обективни и независещи от нея - пазарните лихвени
мерители Софибор, Юрибор, Либор, минималните задължителни резерви и фонда за
гарантиране на влоговете в банките. Според информацията на банката, при
формиране на БЛП тя е използвала 3 - месечния Либор. По отношение на рисковата
премия е използван кредитният риск за страната - стойности на 5 годишния
кредитен Сyaп
за България. Вещото лице
заключава, че върху размера на годишната лихва по сключения между страните
договор за кредит влияе единствено определения от банката базов лихвен процент,
като решенията за увеличаване на базисния лихвен процент са следвали
тенденцията на промените в тримесечния Софибор и Юрибор през 2008 г. Според
експерта в методологията на банката за определяне на БЛП липсва формула за
изчисляването му, както и данни за тежестта на отделните компоненти при
определяне на БЛП. Субективният компонент в методологията е т. н. буферна
надбавка, който е имала постоянна стойност от 0, 5 %. След месец април 2009 г.
до месец октомври 2014 г. е налице тенденция на намаляване на стойностите на
компонентите, включени в методологията за определяне на базисния лихвен
процент, но той не е променян от банката.
Във връзка с релевираните във
въззивната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, съдът
намира следното от правна страна :
По исковете по
чл. 26, ал. 1 ЗЗД е претендирано прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5 и
чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, определящи автоматичното изменение от банката на възнаградителната
лихва, респективно на вноските по договора при промяната на БЛП, на чл. 12, ал.
1, касаещ едностранната промяна на Тарифата на банката
по време на действие на договора и на чл. 22, ал. 1, в която кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен, че промяната
на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
българския лев и че превалутирането на кредита може да има за последица
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски и поеме всички вреди, произтичащи
от промяната на валутните курсове по превалутирания кредит - поради
противоречие със закона - изричната забрана за уговаряне във вреда на
потребителя на неравноправни клаузи, които не са индивидуално уговорени - чл. 143
- чл. 146 ЗЗП, а платените въз основа на тези клаузи суми да бъдат
възстановени като платени без правно основание.
В чл. 3, ал. 5 от договора е предвидено, че действащият
БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените за
него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от
която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените в договора надбавки не се променят. Никъде в договора не са
посочени правилата за определяне на съответния базов лихвен процент (БЛП) от
банката.
Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в
случай, че по време на действието на договора банката промени Базовия лихвен
процент (БЛП) за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определени
в чл. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което
кредитополучателят, с подписването на договора, дава своето неотменяемо и
безусловно съгласие.
В чл. 12, ал. 1 от договора е предвидено, че банката
запазва правото си по време на действие на договора за променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си,
както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране. Измененията в тарифата и/или приложимите лихви
влизат в сила от деня на приемането им то компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
Съгласно чл. 22, ал. 1 - кредитополучателят е декларирал, че е запознат
и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува
и/или продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутиране
може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита, изразени в евро, като напълно е приел да носи за своя сметка риска
от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди
/включително пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и
новите лихви, приложими по превалутирания кредит.
Относно
основанията за недействителност на оспорените договорни клаузи,
въззивният съд намира следното :
Доколкото ищеца е физическо лице, на което е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, а за закупуване на имот, той има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП и може да се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП.
В чл. 58 от
ЗКИ, при действието на
който е сключен процесния договор, се въвеждат редица задължения на кредитните институции в процеса на
отпускане на банкови кредити с цел защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно
чл. 58 от ЗКИ, при отпускане на кредити банката задължително предоставя
безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредита, които съдържат най - малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези
разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент,
метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Допълнителните задължения, свързани с разплащанията и
условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Възможността
на банката да променя едностранно лихвения процент по кредита е ограничена от
изискването тя изрично и изчерпателно да информира потребителя за механизма, по
който ще се изчислява лихвата. Освен това е задължително клаузите, които
предвиждат такова едностранно изменение, да не поставят потребителя в
неравностойно положение по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Както приема и СРС, въпросът за неравноправността на
клаузите на договора за кредит се поставя доколкото клаузите не са уговорени
индивидуално - чл. 146, ал. 1 ЗЗП). Следователно, за да е неравноправна и от там нищожна една клауза в
договор за кредит сключен с потребител, тя следва да не е уговорена
индивидуално, да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП и
да не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Ищецът е
поддържала, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22,
ал. 1 от договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т.
10 и 12 от ЗЗП.
Съгласно
общата норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП неравноправна клауза в договор
с потребител, е всяка уговорка, която е направена в негова вреда, която не
отговаря на добросъвестността и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1
ЗЗП предвижда клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно, ал. 2 при съмнение
относно смисъла на определено условие то се тълкува по по
- благоприятния за потребителя начин.
Според т. 2 от диспозитива на решение на СЕС по дело
С-186/16, чл. 4, § 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която
кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил
договорен, трябва да се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа
гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват, в смисъл, че
среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. Потребителят трябва да е добре осведомен, че със
сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на
определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните
промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не
получава доходите си в тази валута. За да установи дали, в разрез с принципа на добросъвестност, дадена клауза води до значителна неравнопоставеност в ущърб на
потребителя, националният съд трябва да провери дали продавачът или доставчикът
може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне (т. 57 от решението по С-186/16, в който смисъл и
решение по C-415/11, т. 68 и 69). В т. 55 от разяснителната част на решението
по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит,
изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на
кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на
националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в
тежест на потребителя. (в този смисъл определение № 159 от 03.04.2019
г. по т. д. № 1864/2018 г., т. к., І ТО на ВКС, решение № 384 от 29.03.2019 г.
по т. д. № 2520/2016 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).
Според чл.
143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП, неравноправна е уговорка, която позволява на
търговеца да променя едностранна условията по договора, въз основа на непредвидено
в него основание, а според чл. 143, т.
12 ЗЗП, неравноправна е клауза, която предвижда търговецът да може да увеличава
цената по договора, без потребителят да има право при това да се откаже от
договора, ако първоначално определената цена е значително завишена, в сравнение
с тази, определена при сключване на договора.
Съдът намира,
че предвиждането на възможност
банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация
(цената на кредита), при
условие че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже
безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви), поставя ищеца в неравноправно положение както
по смисъла на чл. 143,
т. 10 ЗЗП така и по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП и съставлява клауза, уговорена във вреда на потребителя,
която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Клаузите, които дават право на
търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива
случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена
е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора, са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП.
Тъй като в
договора не е предвидена уговорка за незабавно му прекратяване, в случай че
насрещната страна по него не е съгласна с промяната на лихвения процент без
предизвестие, в процесния случай няма да намери приложение изключението уредено
в нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, при наличие на което не се прилага
разпоредбата за неравноправност на клаузите по чл. 143, т. 10 ЗЗП, в какъвто
смисъл са възраженията на ответника по въззивната жалба. В чл. 8, ал. 2 е
предвидена възможност за предсрочно изплащане, единствено в случай, че
кредитополучателят заплати 4 % такса върху размера на предсрочно погасената
главница, което не би могло да се приравни на предоставена възможност на
потребителя незабавно да прекрати договора без да се накърняват правата му.
Едностранното прекратяване, по смисъла на чл. 144, ал. 2 ЗЗП, трябва да е
предоставено на свободната воля на потребителя, без за него да се пораждат
насрещни неблагоприятни последици, каквато последица е задължението за
заплащане на такса.
На следващо
място, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Както е посочил и СРС, по аргумент от чл. 146, ал. 4 ЗЗП, в тежест на ответника е било да докаже, че атакуваните клаузите
от договора са били уговорени индивидуално (т. е., че не са предоставени от банката на ищеца в този вид при подписване на
договора, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни). Такова доказване
не е проведено. Възраженията на ответника в обратния смисъл са неоснователни.
Като
съобрази представените по делото доказателства въззивният съд намира, че в
правилно приложение на материалния закон СРС е приел, че атакуваните клаузи от
договора за кредит от 31.10.2007 г. не са индивидуално уговорени, изготвени са предварително
от банката и са типови. Поради това не може да се приеме становището, че ищецът
е имал възможност да влияе върху съдържанието им по някакъв начин. Тези клаузи
вече са били част от съдържанието на договора за ипотечен кредит, който е предложен
на ищеца направо за подпис. Ответникът не е представил и доказателства, ищецът да е приемал или да е
бил запознат с методологията за определяне измененията в БЛП, приложена от
банката.
Съдът намира за изцяло неоснователно и възражението на ответника в жалбата,
че след като е подписал анексите към договора, ищецът е
признал извънсъдебно размера на дължимите към датата на всяко споразумение суми
и настъпилите промени в размерите им. Основният спорен въпрос по делото е не
дали задълженията на ищеца са в посочения в споразуменията размер, а дали този
размер е дължим на база едностранното изменение на лихвените условия от страна
на банката.
От тълкуване съдържанието на чл. 3, ал. 5 на договора се установява, че действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне
и промените за него стават незабавно задължителни за страните. Както основателно приема и СРС, в
договора не са предвидени конкретни основания и критерии, при които е допустимо
изменението на БЛП на банката. Не е посочено при какви предпоставки възниква
правото на банката да увеличи или намали размера на БЛП, а оттам - да промени размера
на лихвата по кредита и респективно - месечната погасителна вноска. В договора
не е направена и препратка към правила или методология за определяне на БЛП, не
е посочено и от какви вътрешно институционални или външни признаци се влияе
същият. Доколкото в договора не е посочено, че изменението на базовия лихвен
процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика
на финансови услуги, то в случая не може да се приеме, че е реализирано
изключението на чл.144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, в какъвто смисъл се поддържат
възражения във въззивната жалба.
На следващо
място, настоящият състав споделя изводите, че възможността банката да определи начина на изчисляване на базовия
лихвен процент (БЛП) по договора съставлява възможност тя едностранно да определи съдържанието на договора. Следователно,
разпоредбата на чл.
3, ал. 5 от договора е неравноправна съгласно чл. 143,
т. 10 ЗЗП, понеже е във вреда на потребителя (дава право на едностранно изменение на договора от страна
на банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие, без да го дефинира с очевидната цел
да облагодетелства страната, предложила промяната на договорната клауза) и води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от
определяне съдържанието на едно понятие само от една от тях).
От ССчЕ приети по делото се установява, че ответникът е възприел методология
за изчисляване на БЛП, която съдържа компонентни, които са производни както от
чисто пазарни фактори (междубанкови лихвени индекси Софибор, Юрибор, Либор),
така и компоненти, които са твърде общи, не са достатъчно ясно определени нито
в самите правила, установени от банката, нито са определяеми по някакъв точен
начин и в крайна сметка не дават възможност да се предвиди кой точно
икономически показател ще съобрази банката при промяната на БЛП. Действително,
банката определя изменението в БЛП въз основа на обективно съществуващи
фактори, но селекцията на тези фактори е предоставен на субективния й избор.
Това създава възможност кредитора да определи произволно начина, по който ще
изчисли БЛП и по този начин едностранно
да определи съдържанието на договора.
Основателно
и в съответствие както с
практиката на Съда на Европейския съюз, така и с постоянната практика на ВКС по
въпроса, обективирана в решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,
решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о. и
решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о.
районният съд е
приел, че методът за
изчисляване на лихвата и условията, при които тя може да се променя до пълното
погасяване на кредита, не са били известни на кредитополучателя. Договорът не съдържа конкретна и изчерпателна информация
за механизма, по който се изчислява възнаградителната лихва, нито за условията
и пазарните фактори, при които нейният размер би претърпял промяна.
Липсват ясни,
обективно съществуващи фактори и достатъчно конкретни определени обстоятелства,
по които да бъде изменян единия от компонентите на възнаградителната лихва –
БЛП.
Според ССчЕ в Методиката на банката, за която се твърди,
че е приложима по отношение на процесния договор, не е посочена относителната
значимост на всеки от отделните индекси при формиране на БЛП, като изменението
на същия е в зависимост от субективната преценка на орган на банката. При
това е налице субективна
възможност за банката да измени съдържанието на сключения договор, като увеличава БЛП
със ставка, преценена за целесъобразна едностранно от банката без ясни критерии.
В резултат
на посоченото се нарушава
принципа на добросъвестност, създава се значително неравновесие в правата и задълженията на банката
и кредитополучателите във вреда на последните.
Когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация за начина (метода), по който кредитодателят може едностранно да промени
цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията,
създадена от банката – кредитор не е част от договора за кредит, банката не може да се
счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправни
клаузи по чл. 143 ЗЗП.
Във
връзка с възраженията на ответника, поддържани в жалбата, доколкото в договора
не е посочено, че изменението на базовия лихвен процент зависи от фактори,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, в
случая не може да се приеме, че е налице и изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1
от ЗЗП. Липсата на основания, посочени в договора между страните, за промяна на
условията по него, не позволява да се провери дали именно основанията, посочени
в чл. 144 от ЗЗП, са предвидени от банката като даващи й възможност да променя едностранно договорни клаузи,
дали са налице обективни, основателни причини за промяната на договорните
условия и дали същите се дължат на колебания на борсов курс или индекс.
Изложеното
по отношение неравноправността на клаузата по чл. 3, ал. 5 от договора на общо
основание се отнася и за клаузата на чл. 6, ал. 3 от договора, доколкото двете
са пряко свързани. Последната засяга автоматичната промяна на погасителните
вноски, съобразно едностранно променения от банката процент на
възнаградителната лихва.
На
следващо място въззивният състав намира, че клаузата на чл. 22, ал. 1 от
договора също представлява пряка уговорка във
вреда на потребителя, като възлага върху по - слабо информираната страна
единствено неизгодните за нея икономически последици (тези от повишаване на валутния
курс швейцарски франк/евро) и прехвърля върху нетърговец риска от колебанията
на валутния пазар. За потребителя не е предвиден механизъм за противодействие
срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато
нарастване на размера на анюитетни вноски в евро/лева, без да се променя абсолютната
им стойност в швейцарски франкове. Разпоредбата на чл. 22 от договора свидетелства за
формалното спазване от страна на банката на принципа на добросъвестност,
прогласен от чл. 143 ЗЗП, тъй като в нея кредитополучателят е декларирал, че е
запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарския франк към евро/лева и превалутирането да доведат до
повишаване на размера на погасителните вноски в евро/лева. За да бъде обаче
реално информиран потребителят, а банката - действително добросъвестна, е
необходимо обстоятелствата, за които потребителят декларира информираност да
следват от ясни и прозрачни условия на договора.
Съществени негови параметри са
лишени от тези характеристики, а именно: конкретният размер на кредита в
швейцарски франкове (посочено е единствено, че е на равностойност 84
500 евро); факторите, които
определят курса на търговеца, по който извършва превалутирането (в договора не се пояснява въз основа на какви
показатели банката определя курсовете „продава“ и „купува“ за съответните валути); размерът
на месечните погасителни вноска в швейцарски франкове - валутата, определена в
договора за валута на задължението на кредитополучателя да погасява кредита (такъв
размер не се сочи нито в
договора, нито е представен погасителния план, от който да е виден). Когато не
са ясни конкретните обстоятелства, върху които определен фактор може да влияе,
знанието за наличието му не носи информация за механизма на действието му и резултатите от проявлението
му. В този смисъл, въпреки декларацията в чл. 22 от договора,
въззивният съд приема, че по същество потребителят е останал неинформиран за начина, по който промяната във
валутния курс е възможно да повлияе върху конкретните му задължения за погасяване
на кредита. Не би могло основателно да се очаква, че ищецът би сключил договор
за кредит в швейцарски франкове, за да купи имот в Р България, ако бе запознат
с възможността за устойчиво нарастване на задължението му като длъжник
вследствие от кръстосаното превалутиране евро -лев-франк и то по начин, че
кредитът да поскъпне с процент, който надвишава процента на лихвите по
стандартните кредити в лева или евро. Не може да се очаква, че потребителят би поел задължение да плаща
вноски във швейцарски франкове, ако му е било разяснено, че възможността да
погасява кредита в друга валута влече приложение на лихвения процент за кредити
в тази валута, т. е. за ищеца са останали неясни предимствата на договора за кредит в швейцарски
франкове пред такъв в евро.
В
светлината на изложеното по – горе относно неяснотата на клаузите на договора и
изясняването на последиците от сключването му в дългосрочен план на
потребителя, съдът намира, че непредоставянето на подобна информация от страна на банката е в нарушение на
изискването за добросъвестност по чл. 143 ЗЗП.
Предвид
изложеното настоящият състав, както и СРС приема, че договорна клауза на чл. 22, ал. 1 не отговаря на
изискването за яснота и разбираемост. Ответната банка не е предоставила на
кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута
достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка
относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо
задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически
последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на
валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е
отпуснат кредита. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна
на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това
ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в
лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е
достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми,
дадено от СЕС.
Кредитополучателят - потребител е
икономически по - слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното
правоотношение спрямо банката от гледна точка на възможностите си да преговаря
и на степента си на информираност. Банката, при спазване на принципа на
добросъвестност, като икономически по - силната страна в правоотношението
и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени
в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план в
посока на значимо поскъпване и рисковете свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута, е следвало да предостави на потребителя
достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо
който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия кредиторът би могъл
да предприеме за минимализиране на валутния риск. Предвид професионалната й дейност банката
следва да разполага с такава информация. Липсват доказателства, че тя е предоставила на кредитополучателя подобна информация и че му е
разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита
в швейцарски франкове.
С непредоставянето на
необходимата информация на потребителя банката, като икономически по-силна
страна, е нарушила принципа на добросъвестност, като след сключване на договора и в хода на неговото изпълнение, договорната клауза на чл. 22, ал. 1 е довела до значителна
неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора. Ако банката беше постъпила добросъвестно не би могло да се очаква, че
относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с
клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана валута и
понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. С клаузата на чл. 22, ал. 1 във вреда на потребителя
върху него се прехвърля изцяло валутния риск и се създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по
смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП.
Аналогични
съображения се отнасят и до клаузата на чл. 12, ал. 1 ЗЗП, която съдът намира
също за неравноправно уговорена, доколкото дава възможност на банката да
променя едностранно Тарифата за условията,
лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си, както и
приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране, като предполага съгласие на потребителя с
извършените промени от банката, за които не е информиран предварително.
В
заключение и в отговор на възраженията по въззивната жалба, настоящият състав намира,
че клаузите на чл. 3,
ал. 5, чл. 6, ал. 2,
чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от договора за кредит не са съставени по прозрачен и
достъпен начин, така че кредитополучателят
да може да прецени, на основание ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от договора,
сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, във вреда на потребителя, поради
което са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП - нищожни. Клаузите
са във вреда на потребителя понеже дават неконтролируеми права на другата
страна по договора за кредит, не отговарят на изискванията на добросъвестността
и водят до неравновесие в правата на двете страни по договора, като позволяват
на банката безконтролно да променя съдържанието на договорните отношения между
страните.
Исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
прогласяване на нищожността на посочените клаузи като неравноправни са основателни и следва да бъдат уважени, както е приел и СРС с атакуваното решение.
Относно исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на
суми платени въз основа на нищожните клаузи, въззивният сът намира следното :
След като ищецът
е задължен да заплати на банката суми въз основа на нищожни клаузи и не е
спорно, че ги е заплатил, те подлежат на възстановяване - като получени при начална липса на основание, в
хипотезата на чл. 55, ал.
1 ЗЗД.
Ответникът е направил своевременно възражение за погасяване по давност на
вземанията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, по което СРС се е произнесъл. В правилно
приложение на материалния закон и на константната практика на съдилищата по
въпроса СРС е приел, че исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се погасяват с общият
петгодишен давностен срок. Възраженията на ответника, поддържани и във
възивното производство, че за вземанията е приложима кратката давност, по чл.
111, б. „В“ ЗЗД, понеже става въпрос за периодични плащания, е неоснователно. В
случая вземането е породено от даване без основание и не съставлява „периодично
плащане“. (така според разяснение в ТР № 3/18.05.2012 г., тълк. д. № 3/2011г.,
ВКС, ОСГК).
Срокът на давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането – чл. 114 ЗЗД, която в случая ще настъпи от момента на отпадане на
правното основание или на неосъществяване на условието (ПП № 1/28.05.1979 г.).
Давността за вземането по конкретна вноска, както приема и СРС, започва да тече
от момента на плащането й, като за период от 5 години преди подаване на
исковата молба, вземането е погасено. В случая исковата молба
е подадена на 10.10.2014 г., когато давността е прекъсната, поради което
основателно СРС е направил извод, че надплатените
суми за периода от 13.08.2008 г. (когато според
вещото лице е заплатена първата увеличена вноска по кредита) до 10.10.2009 г. са погасени по давност.
Предвид изложеното до момента следва, че ответникът
дължи възстановяване на ищеца на неоснователно надплатените суми по договора за
кредит за периода след 10.10.2009 г. до 10.10.2014 г., които съобразно
заключението на експертизата възлизат на 8 004, 50 швейцарски франка. Съгласно
ССчЕ годишната такса за управление на кретдитя основателният размер на ищцовата
претенция възлиза на 19, 16 швейцарски франка. Основателно исковете по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД са уважени до тези размери.
Доколкото решаващите мотиви на настоящият състав съвпадат с тези на СРС,
макар и по допълнително изложени съображения, решението в частите, в които
исковете са уважени, е съобразено с материалния и процесуален закон и следва да
се потвръди. Този извод касае решението е в частта по присъдените разноски. Решението
в частите, в които исковете са отхвърлени е влязло в сила – като неоспорено от
ищеца.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора право на разноски пред СГС има ищеца - въззиваема
страна. С оглед представените доказателства за реално направени разноски, в
полза на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокат от 1 200 лв., които не
са прекомерни, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от
НМРАВ, предвид обжалвания интерес. Възраженията на ответника в посочения смисъл
са неоснователни.
Така мотивиран
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.10.2017 г. на СРС, 45 с - в, по гр. д. № 54624/2014 г., поправено с решение от 07.09.2018 г. на същия състав, с което, по искове предявени от В.Д.П., ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, са обявявени за нищожни клаузите на чл. 3, ал. 5, и чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 27170/01.10.2007 г. сключен между „Б.П.Б.“ АД и В.Д.П., ЕГН ********** и на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, „Ю.Б.“ АД, ЕИК********е осъдена да заплати на В.Д.П. ЕГН ********** следните суми : в размер на 8 004, 50 CHF, представляваща сбор от недължимо надплатени месечни вноски по договора за кредит, сумата от 19, 16 CHF - надплатена годишна такса за управление на кредита, ведно със законната лихва за забава върху главниците считано от 10.10.2014 г. до окончателното им изплащане и сумата от 904, 14 CHF, законна лихва за забава върху главниците за периода от 09.09.2013 г. до 10.10.2014 г., както и в частта по разноските, присъдени в тежест „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********, на по чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в отхвърлителната
част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД, ЕИК:*********, с адрес ***, р - н
Витоша, да заплати на В.Д.П., ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адв. Р., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за адвокат пред СГС в
размер на 1 200 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС, в
едномесечен срок от получаване на съобщението до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.