Определение по дело №47/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс ГПК) във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс АПК).

Образувано е по молба вх. № 7877/13.05.2025 г. по описа на съда, подадена от Н. И. Н., чрез пълномощник адв. М. Г., в която е обективирано искане за изменение на Решение № 3548/15.04.2025 г. (погрешно посочено като решение № 3568), постановено по адм. дело № 47/2024 г. (погрешно посочено като № 48/2024 г.) по описа на Административен съд – Пловдив, в частта за разноските.

На първо място се иска да бъдат присъдени сторените разноски за платен депозит за вещо лице в размер на 100 лева. Твърди се в тази насока, че независимо, че тези разноски не са включени в списъка за разноските, същите видимо са платени и по делото са представени доказателства за това, поради което „...е напълно нелогично и рестриктивно, в ущърб на доверителя ми, да се приеме, че технически пропуск в изброяване на сумата в списъка е основание за присъждане на тази сума“, като тук може би молителят има предвид, че е в ущърб да се приеме, че техническият пропуск е основание за неприсъждане на сумата (а не за присъждане).

На следващо място се сочи, че с изненада са установили, че по делото не е налице приложеното доказателство за постъпване на сумата в размер на 2 223,05 лв. с ДДС, тъй като при тях такова е приложено към исковата молба и би следвало да е депозирана (исковата молба) ведно с него (с доказателството за плащане). Отделно от това се сочи, че сумата за адвокатското възнаграждение, договорено с Договор за правна помощ № 475/22.12.2023 г., който играе роля и на фактура, е реално заплатена от Н. и фактът на плащане е деклариран от процесуалния представител и в качеството му на адвокат – пълномощник на ищеца и в качеството на член на екипа на дружеството, получател на сумата по фактурата в списъка на разноски изрично, ясно и недвусмислено, като е посочено, че по този договор хонорарът е платен изцяло, поради което и се моли да се приеме, че дори реално липсата на доказателства за постъпване на сумата по сметката на Адвокатско дружество Г. и К. да не се дължи на изгубване на документа за плащане при прилагането му, то това не е причина лицето да бъде лишено от правото да получи сторените по делото реално разноски, които са надлежно платени от него по банков път, като в подкрепа на твърденията е приложено извлечение от движение по банкова сметка. Изразява се и становище във връзка с направеното от ответната страна възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Ответникът по молбата – Държавен фонд „Земеделие“, чрез процесуален представител юриск. К., изразява становище за неоснователност на направеното искане.

Административен съд – Пловдив – ІІ отд., VII състав, при извършената служебна проверка на постановеното решение и предвид, наведените в молбата доводи, приема за установено следното:

С Решение № 3548/15.04.2025 г., постановено по адм. дело № 47/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, VII състав, чието изменение се иска, съдът е осъдил Държавен фонд „Земеделие“ – [населено място], [улица]да заплати на Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. **, сумата от 13 884 лева, представляваща обезщетение за времето, през което не е заемал държавна служба, поради незаконно прекратеното му служебно правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.04.2022 г. до окончателното й изплащане и сумата от 105,18 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до работа на 09.04.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.04.2021 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлена претенцията за сумата над 105,18 лева до пълния й размер от 1 322,29 лева. Със същото решение Държавен фонд „Земеделие“ – [населено място], [улица] осъден да заплати на Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. ** сумата в размер на 1 573,13 лева, представляваща извършени разноски по производството – заплатените държавна такса, възнаграждение за вещо лице и един адвокат, съразмерно с уважената част от иска, съответно Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. ** е осъден да заплати на Държавен фонд „Земеделие“ – [населено място], [улица]сумата от 8 лева, представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита, съразмерно с отхвърлената част от иска.

За да постанови своето решение в частта за разноските, чието изменение се иска, съдът е приел на първо място по отношение на претендираното с представения списък адвокатско възнаграждение в размер на 2 223,05 лв. (л. 184), за който се твърди, че е платен изцяло, че по делото е представен Договор за правна помощ фактура № 475/22.12.2023 г., в който е обективирано и договорено адвокатско възнаграждение в размер на 2 223,05 лв., платимо по банков път по посочена банкова сметка и с посочен падеж на плащане 22.12.2023 г. (л. 11), като доказателства в тази насока, а именно за извършено плащане по банков път, не са представени по делото. В тази връзка е съобразено Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6 ноември 2013 г., постановено по т. д. № 6/2012 г. по описа на Върховния касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегия, според което съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението - в договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая е установено, че липсват каквито и да било доказателства, че страната е заплатила договореното възнаграждение в размер на 2 223,05 лв., поради което и не следва да бъдат присъждани като разноски, направени в настоящото производство, съответно е излишно обсъждането на направеното от ответника възражение за прекомерност.

На следващо място е прието, че с представения списък на разноските се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за явяване в повече от две заседания в размер на 1 500 лв. общо (за 5 заседания х 250 лв. и 20 % ДДС), за което е представен Договор за правна помощ фактура № 581/17.03.2025 г., в който е договорено възнаграждение в общ размер на 1 500 лв., с отразяване, че е платено изцяло и в брой на 17.03.2025 г. (л. 185) и което съдът е приел, че не е прекомерно, с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Прието е също така, че за изготвяне на заключение по допуснатата ССЕ от страна на ищеца е заплатен депозит в общ размер на 300 лв. (200 лв. за първоначалната такава и 100 лв. за допълнителната), но с представения списък на разноските е претендирано единствено платено възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв., поради което и този размер е съобразен от съда.

На ищеца е прието, че следва да бъде присъдена и заплатената държавна такса в размер на 10 лева.

Или, общо извършените от ищеца и претендирани разноски са констатирани в размер на 1 710 лв., поради което и съразмерно с уважената част от иска, са му присъдени такива в размер на 1 573,13 лв.

Въз основа на така установените факти, съдът приема от правна страна следното:

Безспорно е, че страната, която е спечелила делото има право на разноски. Но сам по себе си фактът на уважаване на жалбата, респ. на исковата молба не е достатъчен, за да бъдат присъдени на страната направените разноски. Присъждането на разноски не е автоматична последица от постановяването на благоприятно за страната решение и по дължимостта им съдът не се произнася служебно. За да се произнесе по дължимостта на разноските, съдът трябва надлежно да бъде сезиран с искане за присъждане на разноски. Сезирането на съда е надлежно, когато до приключване на последното съдебно заседание в съответната инстанция, страната е направила искане за присъждане на разноски (така т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 6/2012 г.).

В конкретния случай в последното по делото открито съдебно заседание от страна на ищеца, чрез неговия пълномощник, са претендирани разноски, като е представен и списък на разноските, т.е. налице е своевременно заявено искане. В представения списък се иска да бъдат присъдени сторените по делото разноски, както следва: „Платен изцяло адвокатски хонорар в размер на 2223,05 лв. с ДДС. Платен изцяло адвокатски хонорар за явяване в повече от две заседания – общо 5 заседания х 250 лв. – в общ размер [рег. номер]. Платено възнаграждение за вещо лице 200,00 лв. Общо 3923,05 лв. /три хиляди деветстотин двадесет и пет лева/“, като е дописано и „+ 10 лв. ДТ = 3933,05 лв.“.

На първо място, досежно искането да бъде изменено решението в частта на разноските, като на ищеца бъде присъдена сумата в размер на 100 лева – заплатен депозит за вещо лице, но невключен в списъка на разноските, съдът поддържа извода си, че доколкото не е заявено искане за присъждане на направените разноски в размер на 100 лева и същите не са включени в списъка на разноските по чл. 80 от ГПК, то същите не се следват на ищеца. За пълнота е необходимо да се посочи, че макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва също като него да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, според изложените мотиви в т. 11 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Според т. 11 от цитираното ТР с оглед принципа на диспозитивното начало съдът е обвързан от заявеното пред него искане за разноски в размера им, посочен в списъка по чл. 80 от ГПК. Именно поради липсата на заявено в списъка за разноските искане за разноски в размер на 100 лева за възнаграждение на вещото лице, в решението си съдът не е присъдил, направените от страната такива (в този смисъл Определение № 12279/16.09.2019 г. по адм. д. № 1132/2019 г. на ВАС, I о., Определение № 5490/12.05.2020 г. по адм. д. № 4442/2019 г. на ВАС, II о. и др.). Все в тази насока и следва да се посочи, че съдът се произнася съобразно конкретизираните по вид и размер искания на страните за заплащане на разноски и излизането извън тази, определена от тях рамка, в каквато насока са твърденията на молителя, би довело до постановяване на свръх петитум, което е недопустимо. В този смисъл, искането в тази му част, следва да бъде оставено без уважение.

По идентичен начин стои въпросът и със следващото искане, а именно да бъде изменено решението в частта на разноските, като на ищеца бъде присъдена сумата в размер на 2 223,05 лева (с ДДС) – адвокатско възнаграждение.

Тук на първо място, във връзка с твърдението на молителя, че с изненада са установили, че по делото не е приложено доказателство за постъпване на сумата за този хонорар, следва да бъде съобразено, че като приложения към исковата молба са посочени: описани в жалбата писмени доказателства, пълномощно на процесуалния представител с договор за правна помощ и препис от жалбата с доказателствата за насрещната страна, каквито се констатира и че в действителност са приложени, т.е. не само не е приложено доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение, но и същото не е посочено като приложение към исковата молба.

На следващо място отново следва да бъде съобразено Тълкувателно решение от 6 ноември 2013 г., постановено по тълкувателно дело № 6/2012 г. на Общото събрание на гражданската и търговска колегия на Върховния касационен съд, според което, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. При съобразяване на цитираното тълкувателно решение (което според чл. 130, ал. 2 от ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове), искането на ищеца за присъждане на направените по делото разноски, следва да бъде оставено без уважение, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за изплащане по банков път на договореното между страните адвокатско възнаграждение – такова е представено едва с подаването на молбата за изменение на решението в частта за разноските. В тази връзка следва да се има предвид, че представеният списък на разноските по чл. 80 от ГПК, не дава основание за присъждане на твърдения размер на адвокатско възнаграждение, след като до приключване на последното съдебно заседание в съответната инстанция не са представени доказателства за реалното му заплащане по уговорения в договора начин - по банков път.

По тези съображения, съдът намира молбата за изменение на решението, постановено по настоящото дело в частта за разноските, за неоснователна и като такава същата следва да бъде оставена без уважение.

По изложените съображения и на основание чл. 248 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, Административен съд – Пловдив – ІІ отд., VII състав,

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Н. И. Н., чрез пълномощник адв. М. Г., за изменение на Решение № 3548/15.04.2025 г., постановено по настоящото дело, в частта за разноските.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.