РЕШЕНИЕ
№ 142
гр. гр.Мадан, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и осми
август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100173 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от З. Б. П. против
******** и ******** ЕООД, с която са предявени искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прогласена нищожността на договор за паричен
заем № ****** от ****** г., сключен с първия ответник *******“ АД като
противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК,
както и да бъде прогласен за нищожен договор за предоставяне на гаранция №
*******/****** г., сключен чрез „*******“ АД с втория ответник „******“
ЕООД като лишен от правно основание, противоречи на добрите нрави и
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъдено
*******АД да заплати на ищеца сумата от 71,94 лева /след допуснато
изменение на иска в с.з./, платена без основание възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № ******* от ********* г. и сумата от 426,06 лева
/след допуснато изменение на иска в с.з./, платена без основание по непородил
правно действие договор за предоставяне на поръчителство №
********/******* г.
В исковата молба се твърди, че ищецът бил сключил Договор за паричен
заем № ******* от ******* г. с първия ответник „********“ АД и Договор за
предоставяне на гаранция № ********/******** г., който бил сключен от
ищеца чрез „*******“ АД с втория ответник „********“ ЕООД. Ищецът
счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00
% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради
което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищецът се
позовава на съдебната практика, която приема, че при формиране размера на
1
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер, като трайно се приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва, като цитира: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 35 %
годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото.
Сочи също, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден
като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен
елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка, като в тази връзка цитира: Решение
№ I - 151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Б., Решение № 1398 от
27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - П.,
Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г. на XIV състав на
Окръжен съд “ П., Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018г. на
XIV състав на Окръжен съд - П., Решение N№ 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д.
N№ (1067/ 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение по в.т.д. №
81Д8г. на ОС - Р., Решение по в.г. д. № 20^18г. на ОС - В., решение по в. гр. д.
№ 393/17г. на ОС - П., 7 състав, решение по в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Г.,
Решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОС- Г., Решение по в.гр.д. № 165Д7г. на ОС -
Г., Решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, ТО,11 състав
и др./.
Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния
размер на Годишния процент на разходите.
Ищецът счита, че действително приложения в кредитното
правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът
вписвайки в контракта ГПР от 49,05 % е заблудил потребителя, като
използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност
на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната
сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора
за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19,
ал.1 и 2 ЗПК. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2
ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 49,05 % разходите, които
2
следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата –
гарант, като поради невключването на възнаграждението в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, ищецът счита, че последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Счита също, че посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1
и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, като сочи, че с
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Твърди, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора
размер на ГПР от 49,05 % съставлява невярна информация, която е заблудила
потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще
следва да направи по време на действие на договора, като с това кредиторът
недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка
при планирани разходи в размер на 49,05 % ГПР. Сочи се, че не му е било
разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5
от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за
която той следва да заплати, нито тази информация произтича по-прозрачен за
него начин от условията на договора и поради незапознаването му с
основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на
всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.
Твърди също, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от
ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен
европейски формуляр за кредит в размер на 600.00 лв. с посочен лихвен
процент от 40 % и ГПР 49,05 %, с общ размер на всички плащания 671,94 лв.,
като сочи, че поради това, че кредиторът не е представил вярна информация,
потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение,
съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи
кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до
неравнопоставеност й кредитното правоотношение. Кредиторът е нарушил
правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем
за нея начин действителната стойност на ГПР. Принципът за обективност и
прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5
от Директива 9 3 /1 3 /ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно
договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е
тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС.
Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и
граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието
на потребителите на икономическите последици от поемането на
задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи /
Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по
дело № С-26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С - 96/14; Решение от
26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение но дело С-472/10; Решение по
3
съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016 г/ и«с оглед на
задължителния им характер са съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по
т.д. № 535/16г. на ВКС, II т.о, с което съдебният състав е приел, че
„Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост,
клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа
гледна точка..................., така че потребителят да може да предвиди въз основа
на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се
тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2 ЗЗП“.
Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 49,05 %, поради което и
съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл
неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил
лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от
поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на
разходите, които ще направи.
Сочи, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция и уговорката за заплащане на
възнаграждение за гарант не е породила правни последици, като в тази връзка
ищецът излага следните съображения: Поставянето на изискването за
заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение
противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит, като ищецът се позовава на съображение 26 от
Директивата, в която се посочва се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин.
Ищецът счита, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата,
като сочи, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди, че по този
начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Счита също, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 3ПП и с
оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност
на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да
бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за
4
потребителя.
Сочи, че договорът за поръчителство е акцесорен характер, той може да
съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен
главен дълг, като твърди, че кредитната сделка е нищожна, поради което не е
породил правно действие и сключеният договор за учредяване на
поръчителско правоотношение. По изложените съображения моли за
уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „*******“
ЕООД, с който взема становище за неоснователност на иска. Въвежда
възражения за нередовност на исковата молба и недопустимост на иска.
Оспорва иска по същество, като сочи, че процесният договор за предоставяне
на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на
закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра
на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за
който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на
договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги
ръководи, като е спазена и изискваната форма. Договорът за предоставяне на
гаранция, сключен между ищеца и „*******“ ЕООД, урежда отношенията
между страните по договора - възложител и поръчител. По силата на договора
за предоставяне на гаранция, едната страна - „******“ ЕООД се задължава да
издаде гаранция за плащане в полза на „*******“ АД с наредител - ищецът, с
цел гарантиране за изпълнението на задълженията на наредителя, възникнали
съгласно договор за паричен заем, а другата страна - ищецът се задължава да
заплати уговореното за тази услуга възнаграждение.
Сочи, че сключеният между ищеца и „******“ ЕООД договор е с
характер на двустранен договор - *******“ ЕООД предоставя услуга, а
потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата, като уговореното
между „**********“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за
предоставяне на пръчителство е насрещната престария срещу поетото
задължение за издаване на гаранция. Дружеството сключва гаранционни
сделки по занятие. Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че
договорът за предоставяне на гаранция може да съществува валидно
единствено при условие, че съществува действителен главен дълг, тъй като е с
акцесорен характер, като сочи, че договорът за предоставяне на
поръчителство урежда отношенията между „*******“ ЕООД и възложителя
по повод задължението на „******** ЕООД да обезпечи изпълнението на
негов кредит. Сочи, че сключеният договор между „******“ ЕООД и ищеца не
е договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба, а
е договор за предоставяне на услуга по поръчителствате по договор за кредит,
сключен между заемател и кредитор, като твърди, че разпоредбите на чл. 138
- 148 ЗЗД са относими към отношенията между „******“ ЕООД и „*******“
АД, а не към отношенията между „********“ ЕООД и ищеца.
Ответното дружество твърди, че недействителността на договора за
паричен заем не се отразява на действителността на договора за предоставяне
на поръчителство. Обявяването на основния договор за недействителен по
принцип води до погасяване на поръчителството, но в случая дори и да се
установи, че договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят, съгласно Закона за потребителския кредит, остава задължен за
5
чистата стойност на кредита, поради което ответникът счита, че, доколкото
има дълг, то договорът за поръчителство не може да е нищожен. В правната
теория няма спор относно това, че промените в съдържанието на
правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на
поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на
длъжника, но такава каквато е към момента на сключването на договора за
поръчителство (арг. и от чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, така и Решение № 225 от
03.08.2016 г. по т. д. № 3696 / 2014 г. на ВКС, 1-во ТО)
Ответникът счита за неоснователно и твърдението, че договорът за
предоставяне на поръчителство/гаранция е лишен от основание, като твърди,
че „******“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ
за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Насрещната страна, имайки
интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем,
сключен с „*******“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици
(търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от
Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението)
е потърсила услугите на Дружеството да издаде гаранция за плащане в полза
на кредитора. Твърди, че именно изпълнението на договорното задължение на
Заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем е
породило сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а
Дружеството е сключило договора поради възможността да получи
възнаграждение за предоставената услуга. Счита за неоснователно и
твърдението, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция
противоречи на добрите нрави, като сочи, че преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави, ответникът „*********“ ЕООД счита, че
ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в
процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на
определен морален принцип, каквито в исковата молба липсвали, което прави
претенциите за нищожност голословни и недоказани.
Ответникът „******** ЕООД твърди, че договорът за предоставяне на
гаранция не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито
правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби и
че същият е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и
справедливостта. В качество си – на търговец, дружеството следва да
получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна
сделка. Уговореното между „********“ ЕООД и ищеца възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото
задължение за издаване на гаранция. Възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу
задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за
кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите
нрави. Ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД, задължавайки се
да издаде гаранция в за плащане в полза на кредитора, не получава нещо в
повече, от това което предоставя, а дори напротив.
Сочи, че като при всеки алеаторен договор, престацията по договора за
6
предоставяне на гаранция на пръв поглед изглежда нееквивалентна, но
дължимото се възнаграждението по Договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би
сключила договора, като ответникът твърди, че към момента на сключване на
договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването
му спор между страните не е съществувал и цитира Определение № 381 от
14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на
престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са
договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна
може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е
сключен поради крайна нужда.“ Принцип на добросъвестността При
сключване на договорите, процесуално представляваното от мен дружество е
действало добросъвестно.
Ответникът сочи, че клаузите в договора за предоставяне на гаранция за
формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора.
Нещо повече, в договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че той
влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното
дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или
банкова гаранция.
Счита, за неоснователни и твърденията на ищеца, че договорът е
уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, като сочи, че Договорът за
предоставяне на гаранция е сключен само и единствено поради възлагането от
ищцовата страна. Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде
обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-
гарант. Ищецът е можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези
условия или не. Ищецът е можел да избира между три вида обезпечения,
които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция.
Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата възможност е
представяне на гаранция от дружество-гарант. Ищецът е можел да избере
както банката, която би издала банкова гаранция, така и дружеството, което да
гарантира изпълнението на задължения му. Ищецът е избрал да сключи
договор с „**********“ ЕООД.
Сочи, че съгласно Директива 93/13/ЕИО, респ. Закона за защита на
потребителите, преценка на неравноправния характер не се извършва въз
основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на
съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените
услуги. Съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, клаузите, определящи основния предмет
на договора и възнаграждението/цената, както и съответствието между
възнаграждението/цената и доставената стока или услуга не подлежат на
преценка за неравноправност, ако са изразени по ясен и разбираем начин.
Разпоредбата е транспонирана в чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на
потребителите, съгласно която „Преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
7
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. (чл. 145, ал. 2
ЗЗП) В множество решения и СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по
същество на неравноправни клаузи, предвиден от въведената с тази директива
система за защита на потребителите, при условие, че клаузата е изразена на
ясен и разбираем език. Твърди, че преценка за неравноправност на клаузи от
основния предмет на договора се прави само в случай, че те са неясни и
неразбираеми, като се позовава на /решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от
диспозитива; решение по дело C-484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по дело
C 26/13, т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на
ВКС, 1-во тър. отделение). В договора за предоставяне на поръчителство ясно
и разбираемо е написано, че „********“ ЕООД се задължава да сключи
договор за поръчителство с „*********“ АД, по силата на който да отговаря
солидарно е потребителя за неговите задължения по договор за заем, а
потребителят се задължава да заплати на „********“ ЕООД посоченото в
договора възнаграждение. Всеки потребител - относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени
потенциално значимите икономически последици за него, като
икономическите последици са се равнявали на сумата, която потребителят е
трябвало да заплати. По изложените съображения моли за прекратяване на
производството, а при условията на евентуалност за отхвърляне на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпим ОИМ от ответника „********“
АД, с който въвежда възражения за недопустимост на иска и нередовност на
исковата молба. По същество оспорва иска като неоснователен. Счита, че
процесната сума в размер на 71,94 е получена на валидно правно основание -
за погасяване на задълженията на ищеца по договор за паричен заем №
******** По силата на договор за паричен заем № ********* дружеството е
предоставило кредит в размер на 600 лв. Общата дължима сума по договора за
паричен заем е била в размер на 671,94 лв., в това число лихвено задължение в
размер на 71,94 лв.
Твърди, че претенцията на ищеца във връзка със суми заплатени на
„********“ ЕООД по договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е
неоснователна, като сочи, че ищецът е сключил договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство с „******** ЕООД, по силата на който едната страна
- „********“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на
„********“ АД с наредител З. Б. П., с цел гарантиране за изпълнението на
задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а
другата страна – З. Б. П., се задължава да заплати уговореното за тази услуга
възнаграждение. Действителността, както на издадената в полза на кредитора
гаранция, така и на визираните договори за предоставяне на гаранция не
зависят от действителността на договора за паричен заем. Договорите за
предоставяне на гаранция/поръчителство са сключени с „******“ ЕООД,
възнаграждението по тези договори е заплатено на „*********“ ЕООД.
Твърди, че възнаграждението, дължимо по договорите за предоставяне на
гаранция/поръчителство, не е влязло в патримониума на „*********“ АД, а в
този на „******** ЕООД. Сочи, че възможността за заплащане на
възнаграждението по договорите за предоставяне на гаранция/поръчителство
8
чрез „********“ АД е била предвидена с оглед удобството на потребителя,
като отношенията между ищеца и дружеството-гарант във връзка с изплащане
на възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция/поръчителство са
отношения, които са между две други лица и не са правно релевантни към
претенциите на ищеца спрямо ответника. Пасивната материална легитимация
за реституция на дадено имуществено благо при недействително договаряне
следва тази на страните по сключената сделка. Дори и да се установи
нищожността на основанието за плащане, то дадените по него престации
могат да се искат само от договарящия се чрез посредник поръчител, но не и
от овластения да действа от негово име получател на вноските.
Твърди, че за да възникне отговорност за връщане на събраните суми на
ответното дружество е необходимо не само да са действали без
представителна власт, но и платеца да не е знаел за овластяването (Решение
№ 267 от 7.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2088/2018 г., IV г. о., ГК), като се
сочи, че настоящият случай категорично не е такъв.
Ответното дружество *******“ АД счита за неоснователно и
твърдението на ищеца за недействителност на договора за паричен заем,
поради нищожността на клаузата за възнаградителна лихва и сочи в
процесния случай, редът и условията за сключване на договор за паричен
заем, изискванията към неговото съдържание и условията за неговата
действителност са предмет на Директива 2008/48 и Закона за потребителския
кредит, чиито разпоредби са специални по отношение на разпоредбите на
Директива 93/13, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията
и договорите. В закона изчерпателно са изброени основанията за
недействителност на договорите за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК) и
основанията за нищожност на отделни договорни клаузи, а именно такива
имащи за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон (чл. 21
ЗПК). Във връзка с нищожността на отделни клаузи от договорите за паричен
заем, чл. 24 ЗПК препраща единствено към разпоредбите на чл. 143 – 146 от
Закона за защита на потребителя. Законът за потребителския кредит не
ограничава размера на възнаградителната лихва до двукратния размер на
законната лихва, както и, че размерът на лихвеният процент по договора за
паричен заем е в съответствие с изискванията на Закона за потребителския
кредит. Размерът на лихвения процент по договора, като елемент на годишния
процент на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на ограничението,
предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че в Закона за потребителския кредит
не е предвидено изрично ограничение на размера на годишния лихвен процент
(възнаградителна лихва). Сочи, че размерът на годишния лихвен
процент/възнаградителната лихва/ лихвата по кредита се регулира чрез
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Р Б, а в годишния процент на разходите, съгласно чл.
19, ал. 1, се включва и лихвата по кредита, като се позовава на Решение №
50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027 / 2022 г., ВКС, където се посочва
следното: „В този специален закон [Закона за потребителския кредит], както и
в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно
договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които
9
уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за
ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават
определен максимален размер... В Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. №
519 / 2023 г. на ВКС и в Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589 / 2023
г. на ВКС се указва, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не е налице,
когато клаузи от именуван договор съответстват на правните норми,
изграждащи неговия институт. При наличието на нормативно установена
горна граница на разходите по договорите за потребителски кредит (чл. 19, ал.
4 ЗПК), част от които е лихвеното задължение, съдебната практика приемала
за валидна, като непротиворечаща на добрите нрави, уговорката, при която
договорната лихва не надвишава двукратния, респ. трикратния размер на
законната лихва е неактуална и неприложима. Сочи, че кредитополучателят
заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да
надвишават пет пъти законната лихва, като в този смисъл се позовава на
Определение № 2446 от 24.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2071/2023 г., в
Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 519 / 2023 г. на . на ВКС и в
Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589 / 2023 г. на ВКС се указва, че
основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не е налице, когато клаузи от именуван
договор съответстват на правните норми, изграждащи неговия институт.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно, чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в
договора трябва да има информация за лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, ако лихвеният процент не е фиксиран, в
договора трябва да има информация и за индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти. Сочи, че лихвеният
процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от
договора. Условията за прилагането на лихвения процент също са записани в
договора. Съгласно чл. 2, т. 6.1 от договора, „Лихвеният процент е валиден за
целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една
погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част
от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната
съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от
периодичността на вноските.“
Твърди също, че Договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 11 ЗПК. В договора са посочени условията за
издължаване на кредита от потребителя, информация за размер (чл. 2, т. 2 от
ДПЗ) и брой на погасителни вноски (чл. 2, т. 14 от ДПЗ), дата на плащане на
всяка вноска (чл.2, т. 5 от ДПЗ), периодичността (чл. 2, т. 3 и т. 4 от ДПЗ) и
датите на плащане на погасителните вноски (чл. 2, т. 5 от ДПЗ). Както се
вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тя не съдържа каквито и да е
било условия или указания, отнасящи се до годишния процент на разходите.
Такива условия се съдържат в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
съгласно която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
10
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Тази информация е налична в договора за потребителски кредит. Клаузите на
договора за паричен заем са в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10
ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Сочи, че в съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в
процесния договор са посочени годишният процент на разходите (чл. 2, т. 8 от
ДПЗ) и общата сума дължима от потребителя (чл. 2, т. 7 от ДПЗ), взетите
предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора: “договорът ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране,
лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по
настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия
договор“). Общата дължима сума, посочена в договора, представлява сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя,
съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона.
Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен
заем, отразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на
разходите, посочен в договора за паричен заем, е изчислен към момента на
сключване на договора за потребителски кредит по определения в
Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани
договорените с потребителя условия, които са отразени и в договора – размер
на усвоената сума (чл. 2), броя на усвояванията, размер (чл. 2, т. 2) и брой на
погасителни вноски (чл. 2, т. 14) , дата на плащане на всяка вноска (чл.2, т. 5
от договора), обща дължима сума (чл. 2, т. 7). ГПР включва всички разходи по
кредита и в процесния случай това е само лихвеното задължение, освен
главницата, тъй като това е единственият разход по кредита за
кредитополучателят към момента на сключване на договора. В съответствие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и годишният
процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договорите.
Сочи, че релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване
на договора за кредит, като при изчисление на ГПР се вземат предвид
известните към момента на сключване на договора разходи. Този извод се
потвърждава и от мотивите по дела С-714/22 и С-448/17 на СЕС: „...ГПР
трябва да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен“ (т. 64,
С-448/17) кредиторът следва да посочи, не очакваният ГПР, като точният му
размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита (т. 54, С-714/22), а
ГПР по договора за кредит към момента на неговото сключване. Заемодателят
към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да
предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при
изчисляването на ГПР, като поради тази причина и в зависимост от вида на
договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение
11
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. Счита, че в настоящия случай е
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на
Приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е
посочено в чл. 2, т. 8 от договора. Ответното дружество счита за
неоснователно и твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по
договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението по договора
за предоставяне на гаранция/поръчителство, който той е сключил с „*******“
ЕООД, като сочи, че сключването на договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство е задължително условие за отпускане на заема е
невярно. Сочи, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не
е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на
„общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от
заемодателя, а заемополучателят следва да предостави обезпечение,
единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне
неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на договор или
дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпълнение). Сключването на
договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява
необходимо условие за сключването на договора за кредит или за предаване на
заемната сума. Отделно от това възнагражданието по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора
за заем не е безусловно дължимо, а е от значение дали гаранцията на
Файненшъл България‘‘ ЕООД ще бъде активирана или не от действията на
заемателя. Договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е подписан
след сключването на договора за паричен заем и след получаване на заемната
сума, като в него е уговорено, че същият влиза в сила, в случай че не бъде
предоставено друго обезпечение по сключения Договор за паричен заем в
тридневен срок, поради което ответникът сочи, че разходите за обезпечаване
на вземането не могат да се включат при изчисляване на общата дължима сума
и ГПР, тъй като те нито са неизбежен разход, нито са известни на заемодателя
към момента на сключване на договора за заем, нито са в определен към този
момент размер. Сочи също, че при промяна на условията по договора не се
изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид
разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят
нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират
общите разходи за кредита или когато се променят съответните договорни
условия. От всичко гореизложено може да са направи фактическият извод, че
разходите по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и в
частност - уговореното по него и в частност - уговореното по него
възнаграждение, не е следвало да бъдат включени в годишния процент на
разходите по договора за кредит, като единственият разход за потребителя е
предвидената в договора възнаградителна лихва.
Ответникът твърди, че договорът не само формално покрива минимално
изискуемите реквизити на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, но посочените параметри са
и коректни, като с договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой,
12
размер и периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР е коректно
изчислен. Във връзка с клаузата за представяне на обезпечение, ответникът
сочи, че в договора за паричен заем не съществува изискване за сключване на
договор за предоставяне на гаранция/поръчителство; не съществува изискване
за сключване на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с
избрано от заемодателя дружество; не е предвидена дължимост на
възнаграждение за поръчителство/гаранция; представянето на обезпечение не
е въздигнато в условие за отпускане на кредит. Заемателят се е съгласил и
задължил в срок до три дни от сключването на договора за паричен заем и
получаването на заемната сума да предостави избраното от него обезпечение.
Сочи, че изискването за предоставяне на обезпечение по договора за паричен
заем не противоречи нито на Директива 2008/48, нито на Директива
93/13/ЕИО. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК и от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО, изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно
допустимо и законно, като се позовава на практиката на ВКС, където се
приема, че обезпечението е необходимо присъщ белег на всеки един договор
за кредит. Договорът за банков кредит крие поначало големи рискове за
кредитодателя, поради което това се компенсира с обезпечения, в т.ч. и
поръчителство, както и с възможност на кредитодателя да упражнява надзор
върху кредитополучателя (заемателя), като в тази връзка ответника цитира :
Решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т. д. № 679/2005 г., II т. о. на ВКС;
Наличието на уговорено обезпечение е необходимо присъщ белег на всеки
един договор за банков кредит. Определение № 365 от 13.05.2014 г. по ч.пр. д.
№ 1367/2014 г. на ВКС.
Твърди, че единственото задължение на кредитора във връзка с исканите
обезпечения е да предостави информация за тях в стандартния европейски
формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от
Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО. Представянето на обезпечение не замества процедурата по оценка
на кредитоспособността. Сочи, че оценката на кредитоспособността е
процедура по изготвяне на комплексна правна и финансова характеристика на
потенциалния заемополучател, включваща финансови и нефинансови
показатели, която дава възможност да се оцени неговата
способност/възможност да погаси кредита напълно и в срок. По изложените
съображения моли за прекратяване на производството, а при условията на
евентуалност за отхвърляне на исковете.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че ищцата е сключила с ********* АД договор за паричен заем
№ *********от ******** (л. 8-10 д.), по силата на който заемодателят
********* АД предоставило на ищеца З. Б. П. заем в размер на 600 лева, при
следните параметри, описани в чл. 2 от договора: размер на месечна
погасителна вноска 111,99 лева, срок на договора 6 месеца, брой вноски 6,
фиксиран ГЛП 40%, обща дължима сума 671,94 лева, ГПР 49,05 %. Съгласно
чл. 4 от договора за заем заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
13
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
получаваното от него трудово възнаграждение да е в размер над 1000 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „*********“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови
и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; 2.
Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок
на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
настоящия договор или 3. одобрено от Заемодателя Дружество - поръчител,
което предоставя гаранционни сделки.
На същата дата - ********** г. между ********* ЕООД и З. Б. П. е
сключен договор за предоставяне на поръчителство № ********(л. 11 - 12 д.),
по силата на който ******** ЕООД се задължава да сключи договор за
поръчителство с „*******“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с
потребителят пред „********“ АД за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по
Договора за паричен заем, за сума, покриваща както следва: задължение за
връщане на заемната сума в размер на 600 лева; задължение за плащане на
възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в
случай на забава на плащането, разхода за събиране на вземането, съдебни
разноски адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за
поръчителство потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер
на 426,06 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на
71,01 лева. Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по Договора за паричен заем, сключен с „****** АД, като „*******“
АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора за гаранция. Съгласно
чл. 5, ал. 1 от Договор за поръчителство в случай, че поръчителят изпълни
задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит,
поръчителят има право да поиска от потребителя възстановяване на сумата на
платените от поръчителя задължения на потребителя по Договора за паричен
заем, ведно със законната лихва върху платената сума, както и направените
разноски.
От заключението на вещото лице по извършена по делото съдебно-
счетоводна експертиза (л. 66 – 70 д.) и направените уточнения от същото в
с.з., се установява, че по договор за паричен заем № *******/********* г. при
следните допускания: заемна сума- 600 лв.; размер на месечна вноска-111,99
лв.; срок на заема в месеци-6; брой вноски-6; фиксиран ГЛП-40%; обща
дължима сума-671,94 лв., ГПР е 49,05% и включва само възнаградителна
14
лихва. Размерът на ГПР като се включат: условията по договора за паричен
заем и по договор за предоставяне на поръчителство № ********* с
„********“ ЕООД и при направени допускания: заемна сума - 600лв.; размер
на месечна вноска-111,99 лв.; срок на заема в месеци-6; брой вноски-6;
фиксиран ГЛП-40%; обща дължима сума по договор за паричен заем-671,94;
общ размер на възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство-
426,06 лв., разпределена на 6 вноски по 71,01 лв.; общ размер на дължимите
суми по двата договора-1098,00 лв., разпределена на 6 вноски по 183 лв., ГПР
би бил 844,1415 процента. З. Б. П. е платил към „*******“ АД сумата от
1098,00 лв. С внесената сума са погасени: по Договор за паричен заем – 671,94
лв. от които главница -600 лв. и възнаградителна лихва – 71,94 лв.; по Договор
за предоставяне на поръчителство – 426,06 лв..
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя,
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- „*********“ АД кредитодател е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между ищецът и ********АД
Договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.
Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК - "Обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
15
разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Като взе предвид съдържанието на описаните по-горе клаузи на чл. 4 от
Договор за паричен заем от ******* г., между ******* АД и З. Б. П. и чл. 3 от
сключения на ********г. между ********ЕООД и З. Б. П. за предоставяне на
поръчителство, съдът намира, че уговореното възнаграждение, дължимо за
ангажиране на поръчителя за обезпечаване на задълженията на
заемополучателя по договора за заем съставлява възнаграждение по
усвояване, отпускане и управление на кредита, поради което същото следва да
се включи в годишния процент на разходите - чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Годишният
процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита
и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Доколкото в договора за
заем е предвидено обезпечаването му чрез едно от предвидените в чл. 4
обезпечения, сред които и одобрено от заемодателя дружество- гарант, таксата
за допълнителната услуга, която макар и формално да е дължима по друг
договор на друго лице - гарант, е пряко свързана с договора за кредит и се
явява част от съдържанието му и всъщност води до скрито оскъпяване на
кредита и следва да бъде включено в размера на ГПР. Изискванията, които чл.
4 от договора въвежда за останалите две допустими обезпечения, които
заемодателят може да предостави- а именно банкова гаранция или две
физически лица поръчители, са на практика неосъществими за него. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на
цялата общата сума за плащане по договора за заем или две физически лица-
поръчители, отговарящи на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях. С поставянето изначално на изисквания, за които е ясно,
че са неизпълними от длъжника на практика единствено възможно
обезпечение по договора за кредит остава сключването на договор с одобрено
16
от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки,
в случая ****** ЕООД, което е и свързано лице с другия ответник, тъй като
видно от извършена справка в търговския регистър ******* АД е едноличен
собственик на капитала на ******** ЕООД. Доколкото по договора за
предоставяне на поръчителство обаче е предвидено заплащането на такса,
платима заедно с вноските по погасителния план по договора за кредит,
възнаграждението за поръчителя съставлява разход по кредита по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и следва да бъде включено в ГПР.
От заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че при включване на възнаграждението за поръчителство в ГПР,
то същият възлиза на 844,1415%, който надхвърля законовото ограничение по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно пет пъти размера на законната лихва към датата
на сключване на договора ********* г.. Следователно посочения в договора
ГПР не отговаря на действителния, с оглед на което е нарушена разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор за
паричен заем от ********* г., сключен от ищеца с първия ответник
„********“АД е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Според чл. 23 ЗПК при обявяване на договора за кредит за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. От заключението по изготвената
ССЕ за извършени плащания от ищцата, съдът намира за доказано, че в полза
на ****** АД е заплатена сумата от 671,94 лева от кредитополучателя.
Чистата стойност на кредита възлиза на 600 лева, поради което с оглед
последиците, които придава разпоредбата на чл. 23 от ЗПК сумата от 71,94
лева разпределена за погасяване на възнаградителна лихва е платена без
основание на първия ответник, поради което на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
подлежи на връщане. С оглед изложеното предявеният първи осъдителен иск
против ******** АД е доказан по основание и размер и следва да бъде
уважен.
По отношение на сключения между ищцата и ******** ЕООД договор
за предоставяне на поръчителство от ********* г., то предвид
недействителността на договор за кредит, който обезпечава и във връзка с
който е сключен, то същият е лишен от основание. Видно от съдържанието на
договора, за гаранта е уговорено възнаграждение срещу задължението да
17
издаде гаранция в полза на заемодателя за задължението на заемателя за
плащане на сумтие по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя
обаче, за него се поражда регресно право срещу заемателя за възстановяване
на платените от гаранта суми - по чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на
поръчителство. Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без
реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото
сумите, които е платил подлежат на възстановяване. От друга страна за
длъжника е уговорено заплащането на възнаграждение за поръчителство дори
и при погасяване на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е
налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от
една от страните по договора - гаранта, поради което и този договор се явява
недействителен на осн. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД като противоречащ на
добрите нрави и лишен от основание.
От заключението по ССЕ за извършени плащания от ищцата в полза на
*********** АД е установено, че е заплатено възнаграждение за
предоставеното поръчителство в размер на 426,06 лева, какъвто е и размерът
на исковата претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД след допуснатото
изменение на иска. Поради нищожността на процесния договор за
предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и ******** ЕООД
следва, че общо заплатената от ищцата сума във връзка с този договор в
размер на 426,06 лева - възнаграждение за предоставено поръчителство е
заплатена без основание и подлежи на връщане съобразно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ето защо предявеният против **********АД втори осъдителен иск също е
основателен и следва да бъде уважен изцяло.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК по предявените против *********АД искове
в полза на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същите се
констатираха в размер на 100 лева за заплатена държавна такса и 150 лева
депозит по ССчЕ , които следва да се възложат в тежест на ответника
******** АД. На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК по предявения против *********
ЕООД иск в полза на ищеца се дължат направените по делото разноски.
Същите се констатираха в размер на 100 лева за заплатена държавна такса и
150 лева депозит по ССчЕ, които следва да бъдат възложени в тежест на
*********** ЕООД.
В производството ищецът е бил представляван от адвокат, който е
поискал присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата. Като взе предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото и ниския материален интерес, съдът намира, че следва да
се определи на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД
Е. И. адвокатско възнаграждение в минималния предвиден в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер за дела с определен
материален интерес в размер на общо 480 лева с вкл. ДДС за производството,
платимо по равно от всеки от ответник. С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
18
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен сключения между З. Б. П., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., обл. С., ул. „*********“ № * и „*******“ АД ЕИК ********
със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „********“ № *, бул.
„*********” № **, „********“, етаж *, офис ********, Договор за паричен
заем № ******/**********г., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК,
вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен сключения между З. Б. П., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., обл. С., ул. „*******“ № * и „******“ ЕООД ЕИК ******* със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „********“ № *, бул.
„*********“ № **, „********”, етаж *, офис ******, Договор за предоставяне
на поръчителство № *******/******* г. с предмет обезпечаване на
задълженията по Договор за паричен заем № *******/******* г., на основание
чл. 26 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави и липса на
основание.
ОСЪЖДА „******* АД ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „*****“ № *, бул. „********у” № **, „*******“, етаж
*, офис ******* да заплати на З. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. М., обл.
С., ул. „*******“ № *, сумата от 71,94 лева (седемдесет и един лева и
деветдесет и четири стотинки) представляваща недължимо заплатена
възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №*******/******** г.
ОСЪЖДА „********“ АД ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „******“ № *, бул. „*******” № **, „*******“, етаж *,
офис ******* да заплати на З. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. М., обл. С.,
ул. „*******“ № *, сумата от 426,06 лева (четиристотин двадесет и шест лева
и шест стотинки), представляваща недължимо платено възнаграждение по
Договор за предоставяне на поръчителство № ******/******** г.
ОСЪЖДА „*********“ АД ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „******“ № *, бул. „*******” № **, „*******“, етаж *,
офис ****** да заплати на З. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. М., обл. С.,
ул. „*******“ № *, сумата от 250,00 лева (двеста петдесет лева) - направени
по делото разноски за държавна такса и депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА ****** ЕООД ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „*****“ № *, бул. „*******“ № **, „*********”, етаж
*, офис ******* да заплати на З. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. М., обл.
С., ул. „********“ № *, сумата от 250,00 лева (двеста петдесет лева) -
направени по делото разноски за държавна такса и депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА „*********“ АД ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „*******“ № *, бул. „*********” № **, „********“,
етаж *, офис *******да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И.
БУЛСТАТ ******* с адрес: гр. П., ул. ******* №*, ап. **, представлявано от
19
Е. Г. И., сумата от 240 лева (двеста и четиридесет лева) с вкл. ДДС -
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА ******** ЕООД ЕИК ********** със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „*******“ № *, бул. „********“ № * „*********”,
етаж *, офис ******да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И.
БУЛСТАТ ****** с адрес: гр. П., ул. ****** №*, ап. **, представлявано от Е.
Г. И., сумата от 240 лева (двеста и четиридесет лева) с вкл. ДДС - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
20