РЕШЕНИЕ
№ 338
гр. ХАСКОВО, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ
при участието на секретаря Р. В. Н.
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ Въззивно гражданско
дело № 20255600500538 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по
въззивна жалба на „Банка ДСК“ АД, подадена чрез процесуалния и
представител юрк. И. – ответник в първоинстанционното производство.
Подадена е и частна жалба от адв. Р. И. срещу Определение № 1002/28.04.2025
г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК.
С Решение № 57/21.01.2025 г., постановено по гр.д. № 2162/2023 г.,
Районен съд – Хасково e осъдил „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19,
представлявано от изпълнителните директори Д.Д.М. и В.М.С., да заплати на
Е.С. Х. с ЕГН **********, съдебен адрес ***, адв. Р. Х. И., на основание чл.
55, ал. 1 от ЗЗД, получената без основание сума от 1 638, 67 лева,
представляваща заплатени такси за периода от 27.02.2008 г. до 03.10.2023 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на исковата
молба - 03.10.2023 г., до окончателното й заплащане.
С Решението съдът е обявил за нищожно Допълнително споразумение
от 23.04.2010 г. към Договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г., поради
1
противоречие със закона.
Съдът също така е осъдил „БАНКА ДСК“ ЕАД да заплати по сметка
на Районен съд - Хасково държавна такса в размер на 115,55 лв. и разноски за
вещо лице в размер на 300 лв., както и да заплати на адв. Р. И., с адрес ***, на
основание чл. 38 от ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
С Определение № 1002/28.04.2025 г., постановено по гражданско дело
№ 2162/2023 г., Районен съд – Хасково е оставил без уважение молба с вх. №
1721/29.01.2025 г., депозирана от адв. Р. И., пълномощник на ищеца Е.С. Х.,
ЕГН **********, със съдебен адрес **, за изменение на Решение №
57/21.01.2025 г., постановено по гр. дело № 2162/2023 г. на РС - Хасково в
частта на разноските, като бъде увеличено присъденото в полза на
пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение до сумата в размер от 1
480 лева.
С посоченото определение съдът е изменил Решение № 57/21.01.2025
г., постановено по гр. дело № 2162/2023 г. на РС - Хасково, в частта относно
дължимите разноски от „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, представлявано от
изпълнителните директори Д.Д.М. и В.М.С., в полза на адвокат адв. Р. И. от
АК - София, за адвокатско възнаграждение, които разноски вместо посочения
в решението размер от 480 лева, следва да се считат в размер на 400 лева.
Със същото определение съдът е оставил без уважение молба с вх. №
2981/18.02.2025 г., депозирана от „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, за
изменение на Решение № 57/21.01.2025 г., постановено по гр. дело №
2162/2023 г. на РС - Хасково, в частта на разноските в останалата й част, а
именно да бъде определено адвокатско възнаграждение в полза на
предоставилия безплатна правна помощ на ищеца адвокат от 100 лева.
Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът „БАНКА
ДСК“ ЕАД. Счита, че решението е недопустимо в частта, в която е прогласено
за нищожно Допълнително споразумение от 23.04.2010 г., тъй като по този
въпрос съдът вече се е произнесъл по гр. дело № 3181/2019 г. Набляга в тази
връзка, че за въззиваемата страна липсва правен интерес от оспорване на
допълнителното споразумение. Отбелязва, че не е налице анатоцизъм по
смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, като след решението по гр. дело № 3181/2019 г.
кредитът е преизчислен. Излага доводи в насока на това, че не намира
2
приложение разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, а също така неправилно са
приложени разпоредбите на чл. 143 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Твърди, че
вземането на въззиваемата страна е погасено с изтичането на тригодишната
давност, уредена в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
По изложените аргументи прави искане за обезсилване на
обжалваното решение в частта на иска по чл. 26 от ЗЗД, евентуално за
неговата отмяна в тази част, както и за отмяна на решението в частта на иска
по чл. 55 от ЗЗД.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемия Е.С. Х., чрез процесуалния му представител адв. И.. В същия са
изложени подробни аргументи в насока неоснователност на въззивната жалба.
Недоволна от постановеното Определение № 1002/28.04.2025 г. е
останала адв. Р. И., която го обжалва в срок. Счита, че постановеното
определение е неправилно и моли то да бъде отменено и постановено друго по
същество на спора, с което да бъде уважена подадената молба с правно
основание чл. 248 от ГПК и бъде присъдено в полза на адвокат Р. И.
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв в размер на 1 480 лв. Твърди, че определянето на възнаграждение по
реда на чл. 38 от ЗАдв в размер на 400 лв. е неправилно и не съответства на
реално положения труд от адвоката и характера на делото. Съдът неправилно
приложил решението на СЕС от 25.01.2024 г.
Насрещната страна „БАНКА ДСК“ ЕАД ЕООД представя отговор на
частната жалба. Излага аргументи в насока нейната неоснователност.
В съдебно заседание въззивникът „Банка ДСК“ АД не се явява.
Постъпила е писмена молба, с която моли за даване ход на делото и взима
становище по съществото на спора. Претендира разноски.
Въззиваемият Е. С. Х. не се явява. Постъпила е писмена молба, с която
моли за даване ход на делото и взима становище по съществото на спора.
Претендира разноски.
ОС – Хасково, като провери основателността на оплакванията във
въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
констатира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
3
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. При служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Преценена по същество въззивната жалба е
неоснователна.
РС – Хасково е сезиран с обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване
нищожността на допълнително споразумение от 23.04.2010 г. към договор за
ипотечен кредит от 27.02.2008 г. и връщане на получени без основание суми -
заплатени такси за периода от 27.02.2008 г. до 03.10.2023 г.
Между въззиваемия Е. С. Х. (кредитополучател) и въззивника „Банка
ДСК” ЕАД (кредитор), е сключен договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г.
Между същите страни е сключено допълнително споразумение от 23.09.2010 г.
Приложено в кориците на делото е и гр. д. № 3181/2019 г. по описа на РС –
Хасково, водено между същите страни и с предмет искове по чл. 55, ал. 1 от
ГПК и чл. 124, ал. 1 от ГПК, касаещи същия договор за ипотечен кредит. С
Решение № 260097/30.09.2020 г., постановено по същото дело, „Банка ДСК”
ЕАД е осъдена да заплати на Е. С. Х. сумата в размер на 2 958,91 лв. –
получена без основание разлика между действително дължимата
възнаградителна лихва по сключеният между страните договор за ипотечен
кредит от 27.02.2008 г. и заплатената такава за периода 22.10.2014 г. –
22.10.2019 г. Със същото решение е прието за установено по отношение на
„Банка ДСК” ЕАД, че Е. С. Х. не му дължи сумата в размер на 2 719,35 лв.,
представляваща главница по договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г.,
възникнала в резултат на капитализиране на възнаградителни лихви към
главницата и неправилно отнасяне на заплатените суми към лихва и главница.
По делото е назначена ССчЕ, според заключението на която
4
начислените от банката и платени такси от ищеца преди влизане в сила на
Решение №260097/30.09.2020 г. по гр. д. № 3181/2019 г. по описа на РС -
Хасково, когато банката е извършила преизчисляване на кредита, са в размер
на 791,89 лв. Начислените и платени такси, които формират фактическото
състояние на кредитното задължение по договора за кредит от 27.02.2008 г.
след като банката извършила преизчисляване на кредита, съобразно Решение
№260097/30.09.2020 г. по гр. д. № 3181/2019 г. по описа на РС-Хасково,
възлизат на 1 921,79 лв. В съдебно заседание пред първата инстанция вещото
лице посочва, че реалното плащане на таксите е реалзирано на 18.02.2021 г.,
когато с вальор са погасени същите и са разнесени със задни дати съответните
суми.
Съдът е изложил мотиви за нищожност на договорената клауза на чл.
12 от сключения между страните договор за ипотечен кредит, съдържаща
задължение на кредитополучателя за заплащане на такси съгласно Тарифата
на банката за управление на кредита. Развил е и аргументи за нищожност на
Допълнително споразумение към договора за ипотечен кредит №
17/15198093/23.09.2010 г., на основание чл. 26, ал. 4, вр. чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.
Формирал е извод, че на връщане подлежат недължимо платените по
недействителните клаузи суми за такси, като същите не са погасени по
давност.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал
всички относими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на
тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявените искове
са основателни. Съдът е обсъдил доводите и възраженията на страните.
Изложените от първоинстанционния съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК
се споделят от настоящата инстанция. Пред въззивния съд не се представиха
нови доказателства, които да обосновават изводи, различни от направените от
първоинстанционния съд.
Не се споделят доводите на въззивника за недопустимост на
първоинстанционното решение в частта на иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е
задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища,
учреждения и общини в Република България. Страните по настоящото дело са
страни и по гр. дело № 3181/2019 г. Мотивите на постановеното по това дело
5
Решение № 260097/30.09.2020 г. съдържат юридически и доказателствени
факти от значение за правния спор, разглеждан в рамките на настоящото дело.
В посочените мотиви съдът е изложил доводи за нищожност на
допълнителното споразумение от 23.04.2010 г. За разлика от диспозитива на
решенията, постановени между същите страни, мотивите не се ползват със
задължителна сила по отношение на изложените в тях факти и
доказателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви
доказателствени средства.
Налице е и правен интерес от завеждането на този иск от Е. Х.. Видно
от съдържанието на самото споразумение същото касае и други въпроси
извън извършените от банката капитализации. Както правилно е посочил
въззиваемият с допълнителното споразумение се изменят и други условия за
погасяването на дълга - както падежната дата за издължаване на месечната
вноска (от 29-о число на 23-о число), така и годишният лихвени процент по
кредита (от 10.99% на 12.49%). Нещо повече, според представената справка за
извършените плащания по кредита (л. 113 и сл.) за м.03.2024 г. банката е
приложила лихвен процент в размер на 11.99% Посочените обстоятелства
безспорно основават правен интерес на потребителя, доколкото уважаването
на иска би го поставило в по-благоприятно положение в отношенията му с
въззивника. Изложеното формира извод за допустимост на предявения иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
По силата на §. 13, ал. 1 от ДР на ЗЗП, кредитополучателите по
договор за банков кредит - физически лица, които не придобиват средствата,
предмет на договорите, за осъществяване на търговска дейност, са включени в
кръга лица - потребители на банкова услуга, което обстоятелство обосновава
приложимост на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), в който закон е
транспонирана Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
В чл. 12 от договора е уговорено, че Кредитополучателят заплаща
такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които Банка
ДСК прилага по извършвани услуги на клиента. В чл. 14 е уговорено, че
Кредиторът има право да извършва изменения или допълнения към Общите
условия и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя, като за
всяка промяна банката го уведомява чрез съобщения, поставени на видно
6
място в салоните. Факторите при които за банката възниква възможността и
правото да промени размера на таксите, приложими към кредита са изброени
в т. 25.3 от Общите условия (ОУ). Действително, в случая предметът на спора
касае договор за ипотечен кредит, като по аргумент от чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от същия закон не намира приложение.
Последното обаче не формира различен краен извод относно разпоредбата на
чл. 12 от Договора.
Правилото на чл. 12 от договора извежда задължение на
кредитополучателя да заплаща такси съобразно действащата тарифа на
банката към момента на съответното плащане. На практика в случая е уредено
правото на банката едностранно да променя наличните и да урежда нови
такси за обслужване на кредита, без същото това право да е обвързано от
настъпването на обективни външни причини, независещи от волята на
банката. Няма изведена и методика или формула, която да урежда тези
обективни фактори точно по какъв начин ще повлияят на промяната
съответните такси в тарифата. Ето защо нормата дава възможността банката
едностранно да урежда или да променя такси в своя полза и в ущърб на
длъжника, което противоречи на добрите нрави. Това прави тази клауза
неравноправна, поради което не следва да се прилага в отношенията между
страните след сключване на процесния договор. След като клаузата е
неравноправна се формира извод за нейната нищожност. Последното от своя
страна обуславя основателността на предявения иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и
заплатените от въззиваемия суми за такси следва да му бъдат върнати като
платени без правно основание.
Не може да се сподели възражението на въззивника за погасяване на
процесното задължение поради изтекла давност по смисъла на чл. 111, б. „в“
от ЗЗД. На първо място следва да се посочи, че съгласно т. 7 от ППВС № 1/79
г., вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно
обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, се погасяват с изтичането на петгодишната
давност по чл. 110 ЗЗД. На следващо място плащането на таксите е
фактически реализирано на 18.02.2021 г. – датата, на която банката е усвоила
съответните суми. Именно това е моментът, от който започва да тече
давността и същата не е изтекла до 03.10.2023 г. – датата на предявяване на
исковата молба, като от този момент давност не тече по аргумент от чл. 115,
ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД.
7
За основателен съдът намира и искът по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава дефиниция на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребител. Такава е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика. С допълнително споразумение от 23.04.2010 г. страните са
договорили преструктуриране на кредита чрез прибавяне на възнаградителни
лихви към главницата. В тази връзка съдът съобрази приетото с
постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. №
1504/2018 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г.
на ВКС, I т. о., че уговорката в допълнителни споразумения към договор за
кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени
задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва,
представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само
при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, какъвто не е
настоящия случай.
Обуславя се извод за нищожност на цялото допълнително
споразумение като противоречащо на добрите нрави, тъй като със същото се
пpecтpyĸтypиpa изцяло ĸpeдитнoто зaдължeниe нa въззиваемия в настоящото
производство. Последният в качеството си на кредитополучател се е съгласил
в замяна на разсрочване на месечните погасителни вноски на редица условия,
поставящи го в по-неизгодно положение спрямо условията на първоначално
сключения договор за ипотечен кредит - сумите по кредита, които не
погасени, да бъдат капитализирани, като след капитализираното им същите се
олихвяват с нова възнаградителна лихва, падежната дата да се промени на по-
ранна такава както и лихвеният процент да се повиши.
С оглед на всичко изложено предявените искове чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се явяват доказани и правилно са уважени от
първоинстанционния съд.
По изложените съображения въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на адвоката,
представлявал въззиваемия, сумата в размер на 400 лева, представляваща
8
възнаграждение за осъществено от нея процесуално представителство, защита
и съдействие по настоящото дело, определено по правилата на чл. 38, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 2, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа,
Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и като се вземе предвид
действителната правна и фактическа сложност на делото, явяващо се второ
такова между страните и приключило в едно съдебно заседание без явяване на
адвоката.
Частната жалба срещу Определение № 1002/28.04.2025 г. е
процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на
законоустановения срок, и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт,
съгласно нормата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Пред първата инстанция са
установени всички относими към предмета на произнасянето по чл. 248 от
ГПК обстоятелства по надлежен ред. Разгледана по същество, частната жалба
е неоснователна.
Постановеното определение в режима на чл. 248 от ГПК е изцяло
правилно и е адекватно приложение на относимите правни норми. Решение на
Съда на ЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. е обосновано приложено по
делото, като първата инстанция е съобразила единствено правно релевантните
в случая критерии - фактическата и правна сложност на делото. В случая е
намерен балансът с правото на адекватно възнаграждение на положения труд
на адвоката - защита по два иска, които обаче са идентични с други
многобройни производства, като това е второ дело, касаещо процесния
договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г., водено от същия адвокат и
страни, което значително улеснява работата по защитата.
Съдът е определил дължимото възнаграждение в размер, съобразен с
правната и фактическа сложност на исковете и съответно с техния размер. Не
са налице основания за изменение на постановеното решение в частта на
разноските, в която съдът е определил адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв в
адекватен размер.
Предвид изложеното Определение № 1002/28.04.2025 г. на РС -
Хасково е правилно и следва да се потвърди.
Така мотивиран, съдът
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 57/21.01.2025 г., постановено по гр.д.
№ 2162/2023 г. по описа на Районен съд – Хасково.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1002/28.04.2025 г., постановено по
гражданско дело № 2162/2023 г. по описа на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, да заплати на адв. Р. И.,
с адрес ***, на основание чл. 38 от ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10