Решение по дело №606/2017 на Районен съд - Велики Преслав

Р Е Ш Е Н И Е

 

10.08.2020 год.

 

Номер . . . . . . . . . . .                                Година 2020                    Град Велики Преслав

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Районен съд – Велики Преслав                                                 трети  състав

На 23 (двадесет и трети) юли                                                     Година 2020

В публично съдебно заседание, в следния състав:

                                                                       Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Марияна Василева,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 606 по описа за 2017 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

            Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

            В подадената след указание по чл. 415, ал. 1 от ГПК исковата молба ищецът „Е.м.” ЕООД гр. София твърди, че на 30.09.2010 г. между „Юробанк България“ АД и ответника Н.И.И. бил сключен договор за потребителски кредит. По силата на същия, на последния била предоставена сума в размер на 650,00 лева. Страните по договора се договорили общата дължима сума от И. да възлиза на 852,77 лв., както и такси и разноски, разсрочена на 51 месечни вноски съобразно уговорен погасителен план. На 18.01.2016 г. между ищеца и банката бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който последната прехвърлила на „Е.м.“ ЕООД вземанията си по цитирания договор за кредит срещу И.. В съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, последният бил уведомен за извършеното прехвърляне.. Общият размер на неплатените вноски по договора възлизал на 326,03 лева – главница и 118,60 лв. – договорна лихва. Освен това, И. дължал и такси/разноски, възлизащи на 82,50 лева. Поради това, ищецът депозирал пред ВПРС заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, което било уважено изцяло чрез издаване на такава по ч.гр.д. № 400/2017 г. по описа на съда. По реда и в срока по чл. 414 от ГПК, И. подала възражение срещу заповедта за изпълнение. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на страните да бъде признато за установено, че съществуват следните вземания на ищцовото дружество срещу ответника, за чието плащане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 400/2017 г. по описа на ВПРС: в размер на 326,03 лв., представляващо задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г.; в размер на 118,60 лв., представляващо задължение за плащане на лихва върху заета сума по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г.,, в размер на 82,50 лв., представляващо такси/разноски по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г.; законната лихва върху сумата 326,03 лв., считано от предявяването на иска (депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК) – 16.06.2017 г. до окончателното плащане. Претендира и разноските по настоящото исково производство и в заповедното производство.

            В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба. Същият оспорва претенциите като неоснователни. Излага, че не е получавал сума по договор за кредит и не е извършвал плащания по такъв. Освен това, счита, че вземанията са погасени по давност. Моли, претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни.

            От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

Видно от приложения по делото договор за потребителски кредит № FL552645 от 30.09.2010 г. е, че „Юробанк И Еф джи Бъэлгария“ АД гр. София предоставило на Н.И.И. сума в размер на 650,00 лева за пълно предсрочно погасяване на задълженията му по друг договор за кредит между страните. В чл. 3, ал. 1 от договора е посочено, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи през първата година фиксирана годишна лихва в размер на 12%, а за всяка следваща година до крайния срок годишна лихва в размер на базовия лихвен процент за съответния периоди плюс договорна надбавка в размер на 1,250 пункта. В чл. 5 са изброените дължимите от заемателя такси на банката. В чл. 6 от договора е предвидено, че срокът на същия е до 30.12.2014 г. като размера на месечната погасителна вноска възлиза на 16,33 лв. за първата година и 16,84 лв. за остатъка на договора. Съдът констатира от представения договор за възлагане на вземания (цесия) от 16.01.2016 г., че „Юробанк България“ АД прехвърлило на „Е.м.“ ЕООД свои вземания, произтичащи от сключени договори за кредит, описани в приложение № 1 към договора, между които и срещу Н.И.. Видно от приложеното уведомително писмо (недатирано) е, че до ответника било изпратено уведомление за сключения договор, което обаче не е получено от същия.

Съгласно заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на сключения между договор за кредит, на 30.09.2010 г. И. усвоил сума в размер на 650,00 лв. По счетоводни данни на ищцовото дружество е налице отразяване на задължения на И. към ищеца, както следва: главница – 326,03 лв., договорна лихва – 118,60 лв., такси – 82,50 лв.. Вещото лице сочи, че не са налице плащания от страна на ответника, като е отразило всички падежни дати на задълженията на последната. Последната падежна дата е 30.12.2014 г.

От приложеното ч.гр.д. № 400/2017 г. по описа на ВПРС се установява, че „Е.м.” ЕООД подало по реда на чл. 410 от ГПК заявление на 16.06.2017 г., по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 188/23.06.2017 г. срещу ответника за сумите, предмет на предявените в настоящото исково производство искове, законната лихва, считано от 16.06.2017 г. до окончателното плащане и за разноски в размер на 25,00 лв., направени по заповедното производство. На 03.07.2017 г., И. депозирал възражение срещу издадената заповед.

Съдът констатира от приложеното т.д. № 130/2014 г. по описа на ШОС, че с влязло в сила решение съдът се произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявени от „Юробанк България“ АД срещу Н.И. – за съществуване на вземания, произтичащи от сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от 09.09.2008 година.

            При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

            По допустимостта на исковете:

            Исковете са предявени от „Е.м.” ЕООД гр. София по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по заявление на ищеца, в качеството му на кредитор срещу ответника Н.И.И. в качеството му на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 188/23.06.2017 г. по ч.гр.д. № 400/2017 г. на ВПРС, и след подадено възражение от последния. Претендира се установяване на вземания, съответни на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че исковете са допустими.

            По основателността на исковете:

            Съдът е сезиран с положителни установителни искове за признаване за установено, че съществуват вземания в полза на ищеца срещу ответника, произтичащи от договор за потребителски кредит от 30.09.2010 г.

            Предявяването на иск по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с издаването на заповед за изпълнение на парично задължение очертава пределите на предмета на настоящото дело, а именно – съществуването на посочените в исковата молба вземания по заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест, на осн. чл. 154, ал. 1 от ГПК, е върху ищеца. В тази насока, доказателствените средства на ищеца са материалите по приложеното заповедно производство по ч.гр.д. № 400/2017 г. на ВПРС, представените писмени документи в настоящото исково производство и заключението по изготвената ССЕ.

            По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД:

Доказа се, че на 30.09.2010 г. между „Юробанк България“ АД и ответника Н.И.И. бил сключен договор за потребителски кредит, като бил уговорен срок за погасяване на кредита – 51 месеца. По делото се установи, че след 13.07.2013 г. не са извършвани плащания по договора, поради което следва да се приеме, че И. не изпълнил задължението си да върне заетата сума. Установи се по делото, че „Юробанк България“ АД и „Е.м.“ ЕООД сключили валиден договор за прехвърляне на вземания, между които и вземането срещу Н.И. по процесния договор за заем. Доказа се, че ищецът изпратил уведомление до ответницата, което, обаче, не било получено. Надлежно е уведомлението на длъжника, ако към приложенията към настоящата искова молба се съдържа такова, тъй като съдът е длъжен да съобрази този факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска. Поради това, следва да се приеме, че И. е уведомен за сключения договор за цесия с получаване на преписите от исковата молба.

Доказа се, че И. не изпълнил задълженията си по договора, като не плащал дължимите от него месечни вноски. Чрез заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установи, че дължимата от ответника главница по договора за заем възлиза на 326,03 лв., както и че до настоящия момент не е налице плащане на суми от страна на същия.

По отношение на възражението на ответника за изтекла погасителна давност: в случая се претендира вземане, представляващо неизплатени вноски по процесния договор, като е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Видно от сключения между страните договор е, че крайната падежна дата за връщане на заетата сума е 30.12.2014 г. Именно от тази дата, по силата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД е започнала да тече погасителната давност. В случая претенцията е предявена чрез депозиране на заявление по чл. 410 от ГПК на 16.06.2017 г., а изискуемостта на вземането на ищеца е настъпила на 30.12.2014 година. Поради това, предвид неизтичането на предвидения в закона петгодишен срок, следва да се приеме, че вземането на „Е.м.“ ЕООД гр. София срещу Н.И.И. за сума в размер на 326,03 лв., представляваща задължение за връщане на заета сума по договор за заем от 30.09.2010 г. не е погасено по давност.

Неоснователно се явява и възражението на ответника за наличие на сила на пресъдено нещо, формирана чрез произнасяне на съда по т.д. № 130/2014 г. по описа на ШОС. Установи се, че предмет на това дело са вземания на банката срещу ответника, произтичащи от различен договор за банков кредит.

Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Е.м.“ ЕООД гр. София от Н.И.И. за парична сума в размер на 326,03 лв., представляващо задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.06.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.

Досежно претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД:

В конкретния случай, страните по валидно сключения договор за заем свободно уговорили размера на т. нар. възнаградителна лихва – чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Доказа се настъпването на изискуемостта на уговорената договорна лихва за претендирания период. И по отношение на този иска важат изводите за надлежното прехвърляне на вземането от страна на заемодателя на ищеца и относно възражението за изтекла давност. От заключението на вещото лице се установи, че размерът на същата възлиза на 118,60 лв.

Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД се явява основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Е.м.“ ЕООД гр. София от Н.И.И. за парична сума в размер на 118,60 лв., представляващо задължение за плащане на лихва върху заета сума по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г.

Относно иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288, вр. чл. 294, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД:

Установи се, че в сключения между банката и ответника договор за потребителски кредит било предвидено плащане от страна на последния на такси. Поради сключване на процесния договор преди приемането на разпоредби в ЗПК, предвиждащи недопустимост на клаузи за дължими такси за усвояване или управление на кредита, следва да се приеме, че страните валидно са уговорили плащането на такси. Ето защо, съобразявайки и заключението по извършената експертиза, съдът приема, че искът следва да бъде уважен, като по отношение на страните бъде признато за установено, че в полза на ищцовото дружество съществува вземане от ответника за парична сума в размер на 82,50 лв., представляващо такси/разноски за усвояване и обслужване на кредита по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г.

При направеното искане от ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Е.м.” ЕООД гр. София направените разноски по настоящото исково производство в размер на 345,00 лв. и по заповедното производство в размер на 25,00 лв.

            Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И   :

 

          На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.И.И. с ЕГН **********,*** и „Е.М.” ЕООД с ЕИК ********, със седалище гр. София, адрес на управление ***, представлявано от Райна Иванова Миткова-Тодорова, че съществува вземане на „Е.М.” ЕООД от Н.И.И. в размер на 326,03 лв. (триста двадесет и шест лева и 03 стотинки), представляващо парично задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.06.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 188/23.06.2017 г. по ч.гр.д. № 400/2017  г. по описа на Районен съд – Велики Преслав.

            На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.И.И. с ЕГН ********** и „Е.М.” ЕООД гр. София с ЕИК ********, че съществува вземане на „Е.М.” ЕООД от Н.И.И. в размер на 118,60 лв. (сто и осемнадесет лева и 60 стотинки), представляващо договорна лихва по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 188/23.06.2017 г. по ч.гр.д. № 400/2017  г. по описа на Районен съд – Велики Преслав.

          На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.И.И. с ЕГН ********** и „Е.М.” ЕООД гр. София с ЕИК ********, че съществува вземане на „Е.М.” ЕООД от Н.И.И. в размер на 82,50 лв. (осемдесет и два лева и 50 стотинки), представляващо такси/разноски за усвояване и обслужване на кредита по договор за кредит от 30.09.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 18.01.2016 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 188/23.06.2017 г. по ч.гр.д. № 400/2017  г. по описа на Районен съд – Велики Преслав.

            ОСЪЖДА Н.И.И. да заплати на „Е.м.” ЕООД гр. София, направените по настоящото исково производство деловодни разноски в размер на 345,00 лв. (триста четиридесет и пет лева).

            ОСЪЖДА Н.И.И. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 400/2017 г. на ВПРС в размер на 25,00 лв. (двадесет и пет лева).

            Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Шумен.

 

 

                                                                     Районен съдия: