Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. София, 11.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и пета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Петър Сантиров
ЧЛЕНОВЕ: Василена Дранчовска
Цветина
Костадинова
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното
от съдия Василена Дранчовска в.гр.д. №
7658 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в
законоустановения срок въззивна жалба на ищцата Ф.С.П. срещу решение №
511339 от 19.10.2018 г., постановено по гр. дело № 23979/2014 г. по описа на
СРС, 82 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу К.Б.Ж.
(починала в хода на въззивното производство и заместена от законните й
наследници Б.Н.Ж. и Н.Н.Ж.) осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1
от ЗЗД за разликата над уважения размер от 83,33 лв. до пълния предявен от
ищцата Ф.С.П. размер от 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за възстановяване на електрическата
и осветителната инсталация и на стените и пода на магазин, находящ се в гр.
София, бул. ******, вследствие премахване на извършения от ответницата строеж
на разделителна стена, навлизаща в имота на ищците, въз основа на незаконосъобразно
разрешение за строеж, както и за сумата от 24995,51 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от наем на
съсобствен магазин, находящ се в гр. София, бул. ******, с площ от около 30
кв.м., през периода 01.01.2004 г. – 27.04.2009 г., в резултат на
противоправното поведение на ответницата, изразяващо се в изграждане на
разделителна стена, навлизаща в имота на ищците, въз основа на незаконосъобразно
разрешение за строеж.
Във въззивната жалба на ищцата Ф.П. са наведени доводи за
неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и
необоснованост с твърдения, че издаването на разрешение за ползване на магазина
било невъзможно поради незаконно изградения от ответницата строеж, поради което
неправомерното поведение на ответната страна се явявало единствената пречка
ищците да получат наемните цени по сключения с третото лице договор за наем за
процесния период.
Въззивницата намира, че в периода на обжалване на
издаденото незаконно разрешение за строеж не е било възможно предприемането на
други действия по снабдяване с удостоверение за ползване на техния магазин, тъй
като през това време не е било възможно премахването на незаконно изградената
преграда между двете помещения, нито ползването на магазина като общо помещение,
поради което ищците реално са били лишени от възможността да отдадат имота си
под наем. Поддържа, че по делото са доказани нанесените от ответницата щети
върху съсобствения на ищците магазин – прекъсване на електрическата и
осветителната инсталации, присвояване на общия електромер, оставяне на висящи
кабели от лампите и електрическото табло, които следва да бъдат обезщетени без
оглед на обстоятелството, че ищците все още не са направили разходи за
отстраняването им поради липса на финансови средства. Ето защо моли за отмяна
на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявените
искове в цялост.
Въззиваемата-ответник К.Б.Ж. подава отговор на въззивната
жалба на ищцата Ф.С.П., като счита, че същата е неоснователна и моли
първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и въззивна жалба от ответницата К.Б.Ж.
срещу решение № 511339 от 19.10.2018 г., постановено по гр. дело № 23979/2014
г. по описа на СРС, 82 състав, в частта, с която са уважени предявените от
Ф.С.П. и Д.С.П. осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от по 83,33 лв. на всяка ищца, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за
възстановяване на стените и пода на магазин, находящ се в гр. София, бул. ******,
вследствие премахване на извършения от ответницата строеж на разделителна
стена, навлизаща в имота на ищците, въз основа на незаконосъобразно разрешение
за строеж.
Във въззивната жалба на ответницата са наведени доводи за
неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния
закон с твърдения, че претенциите са погасени по давност, а първоинстанционният
съд незаконосъобразно не е обсъдил по същество възражението на ответницата в
този смисъл, релевирано в открито съдебно заседание от 20.06.2017 г. и
поддържано в хода на цялото първоинстанционно производство. Въззивницата счита,
че възражението за изтекла погасителна давност може да бъде наведено и пред
въззивния съд, поради което, макар и направено в открито заседание пред СРС
след изтичане на срока за отговор на исковата молба, същото не било
преклудирано. Ето защо моли първоинстанционното решение в обжалваната част да
бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемата-ищец Ф.С.П. подава отговор на въззивната
жалба на ответницата, като счита, че същата е неоснователна и моли
първоинстанционното решение в обжалваната от ответницата част да бъде
потвърдено.
Въззиваемата-ищец Д.С.П. не подава отговор на въззивната
жалба на ответницата. В открито съдебно заседание изразява становище за нейната
неоснователност и моли решението в обжалваната от ответницата част да бъде
потвърдено.
Срещу решението в отхвърлителната част е подадена и
въззивна жалба от ищцата Д.С.П., но същата е върната с влязло в сила разпореждане
на СРС от 25.04.2019 г. По молба на Д.С.П., подадена преди първото открито
съдебно заседание пред въззивния съд, същата се е присъединила по реда на чл.
265, ал. 1 ГПК към въззивната жалба на своята съищца Ф.С.П. и с протоколно
определение от 27.09.2023 г. е конституирана като въззивник – обикновен другар
на подалата въззивна жалба ищца Ф.С.П.. Ето защо, предмет на въззивна проверка
е и първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени
предявените от Д.С.П. срещу К.Б.Ж. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 83,33 лв. до пълния предявен от ищцата Д.С.П.
размер от 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в направени разноски за възстановяване на електрическата и
осветителната инсталация и на стените и пода на магазин, находящ се в гр.
София, бул. ******, вследствие премахване на извършения от ответницата строеж
на разделителна стена, навлизаща в имота на ищците, въз основа на
незаконосъобразно разрешение за строеж, както и за сумата от 24995,51 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от наем на
съсобствен магазин, находящ се в гр. София, бул. ******, с площ от около 30
кв.м., през периода 01.01.2004 г. – 27.04.2009 г., в резултат на противоправното
поведение на ответницата, изразяващо се в изграждане на разделителна стена,
навлизаща в имота на ищците, въз основа на незаконосъобразно разрешение за
строеж, в рамките на наведените във въззивната жалба на Ф.С.П. пороци и
доводи.
В хода на въззивното производство е настъпила смърт на
въззивницата-ответник К.Б.Ж. (на 14.02.2022 г.), поради което с определение от
28.11.2022 г. на основание чл. 227 ГПК на нейно място са конституирани като
въззивници-ответници законните й наследници Б.Н.Ж. и Н.Н.Ж..
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна
материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за
обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес
норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с
неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез
посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши
проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този
смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото
е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния
съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите във въззивните жалби следва да се отбележи и следното:
Съгласно разпоредбите на чл. 45, ал. 1 и 2 ЗЗД всеки е
длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като във всички
случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното. Предпоставките за възникване на деликтната отговорност са следните:
1.) деяние; 2.) противоправност на деянието; 3.) вреда; 4.) причинна връзка
между деянието и вредата; 5.) вина. Вината на делинквента се предполага, а
останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане подлежат
на доказване от ищеца.
По делото не се спори, а и от представените писмени
доказателства се установява, че Ф.С.П. и Д.С.П. са законни наследници на Ф.Д.П.,
която през 1947 г. е придобила магазин на партерния етаж на сграда, находяща се
в гр. София, бул. ******, граничещ на север с магазин на Н.Б. Ва., респ.
първоначалната ответница К.Б.Ж. е законен наследник на Н.Б. Ва., която през
1947 г. е придобила магазин на партерния етаж на същата сграда, находяща се в
гр. София, бул. ******, граничещ на юг с магазин на Ф.Д.П.. Двата магазина са
били продадени по реда на ПМС № 60/14.05.1975 г. на ТПК „Димитър Благоев“, като
на основание чл. 1 от Закона за възстановяване собствеността върху някои
магазини, работилници, складове и ателиета (ЗВСВНМРСА), правото на собственост
върху тях е било възстановено на наследниците на продавачите по силата на
закона.
От безпротиворечивите твърдения на страните и събраните
писмени и гласни доказателства несъмнено се установява, че в периода, в който
магазините са били държавни, същите са били обединени и към 1991 г. не е съществувала
разделителна стена между тях, като обектите са представлявали едно общо
помещение. Въпреки това, между страните по делото не е възникнала съсобственост
по смисъла на чл. 3 ЗВСВНМРСА, тъй като първоначално съществувалото положение е
могло да се възстанови без значителни затруднения за собствениците –
посредством изграждането на една преградна стена между магазините. В този
смисъл е и решение № 7857/28.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 6722/2014 г.
по описа на СГС, II-В състав, влязло в сила на
13.11.2018 г. (с влизане в сила на определение № 45/26.02.2018 г. по гр.д. № 4032/2017
г. по описа на ВКС, I г.о., с което производството по
делото пред ВКС е прекратено поради оттегляне на касационните жалби), с което
по предявения от К.Б.Ж. срещу Ф.С.П., Д.С.П., И.С.П. и Д.Г.П.положителен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е установено, че ищцата е собственик по
наследство и реституция на магазина, бивша собственост на Н.Б. Ва.,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.513.326.1.17, находящ
се на партерния етаж на сградата в гр. София, бул. ******, с площ от 35,32
кв.м. и граничещ от юг с магазина на наследниците на Ф.Д.П..
Следователно, между страните е налице сила на пресъдено
нещо, че ответницата К.Б.Ж. е едноличен собственик на северния магазин, като
ответната страна не оспорва вещните права на ищците върху южния магазин (в обем
от по 1/6 идеална част за всяка от ищците, съобразно собствените им твърдения
за наследствения им дял). След реституиране на правото им на собственост за
всяка от тях е възникнало право да възстанови съществуващото положение отпреди
одържавяването, като изгради преградна стена между двата магазина съобразно
местоположението й към 1975 г. Претенцията на Ф. и Д.П. по настоящото дело се
основава на твърденията, че ответницата е изградила незаконно стената на
различно място, което е възпрепятствало ползването на техния магазин по
предназначение и им е нанесло имуществени вреди под формата на загуби за
ремонтни дейности и пропуснати ползи от неполучени наемни цени.
По делото е представен „предварителен договор за наем от
10.09.2003 г.“, сключен между Ф.С.П., Д.С.П., И.Т.П., А.Г.П. и Д.Г.П., на
страната на наемодателя, и ЕТ „Весалд“ – В.А.А., на страната на наемателя, по
силата на който наемодателят отдава под наем на наемателя собствения си
недвижим имот, представляващ магазин от 35 кв.м., находящ се в гр. София, бул. ******,
за срок от 10 години, при уговорена месечна наемна цена от 400 евро (от които
200 евро се припадат общо на Д., Ф. и И.П.). В клаузата на чл. 5 от договора е
посочено, че поради предстоящо изграждане на разделителна стена към съседния
магазин, собственост на К. Б. Ж. и Е.Б. Ва., наемодателят се задължава да
предостави на наемателя валидно удостоверение за ползване на договаряния
магазин най-късно до 31.12.2003 г., като след изтичане на този срок в случай на
забава наемателят има право да прекрати договора. На 04.01.2004 г. страните са
се договорили писмено за прекратяване на договора за наем от 10.09.2003 г., тъй
като „поради изграждане на разделителна стена на неправилно място от страна на
собственицата на съседния магазин К.Ж.“ наемодателят не е предоставил на
наемателя валидно удостоверение за ползване на договорения магазин. Разпитан
като свидетел по делото, наемателят В.А.А. разказва, че е посетил процесния магазин
по обява за камера, която желаел да закупи, като на място запитал дали имота се
отдава под наем. Обяснили му, че се отдава само половината магазин и предстои
разделяне на общото помещение със стена, като сключили предварителен договор за
наем, но впоследствие не се стигнало до окончателен договор, тъй като
разделителната стена не била поставена на правилното място съобразно скиците.
Ищците претендират заплащане на пропуснатата полза от
неполучената по този договор наемна цена за срок от 5 години и четири месеца,
но настоящият въззивен състав намира за недоказано наличието на предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответницата за обезщетяване на посочената
вреда. В полза на последната е било издадено разрешение за строеж №
120/26.09.2003 г. за промяна на предназначението на нейния магазин в магазин за
хранителни стоки, като одобреният инвестиционен проект, въз основа на който е
издадено разрешението за строеж, е предвиждал и изграждане на разделителна
стена между двата магазина, която е била изпълнена. Противно на твърденията на
ищците, разрешението за строеж не е било отменено поради несъответствия в
местоположението на стената спрямо първоначалните проекти за магазините от 1947
г. – видно от заповед № I-72/25.03.2004 г.
на началник сектор „Строителен контрол“ при РДНСК – София, както и от решение
на СГС, III-А състав по адм. д. № 1421/2004 г. и решение на ВАС по адм. д. № 829/2009
г., административният акт е бил отменен поради нарушение на разпоредбата на чл.
149 ЗУТ – тъй като за издаденото разрешение не е било съобщено на
заинтересованите лица. Съдът не е формулирал извод за правилното разположение
на преградната стена между двата магазина и не е изследвал материалната
законосъобразност на акта, а го е отменил поради допуснати от административния
орган процесуални нарушения, които не могат да се вменят във вина на
ответницата.
В този смисъл, отмяната на разрешението за строеж сама по
себе си не обуславя извод за неправилно изграждане на разделителната стена, а и
същата е била построена от ответницата в съответствие с издаденото й разрешение
за строеж към момент, в който тя е била със знанието, че административният акт
е влязъл в сила. Видно от жалбата на ищците от 30.10.2003 г. (л. 208-209 от
делото на СРС), те са обжалвани разрешението за строеж след като стената вече е
била изградена, като административният орган е приел, че няма заинтересовани
страни в производството по издаване на строителните книжа, респ. удостоверил е
влизане в сила на административния акт, без да съобщи за него на ищците (видно
и от мотивите за отмяната му). Следователно, ответницата законосъобразно е
изградила стената между двата магазина въз основа на валидни към онзи момент
строителни книжа, в съответствие с одобрения от административния орган
инвестиционен проект.
От друга страна, дори и да се приеме, че действията на К.Б.Ж.
са били противоправни, по делото не се установява наличие на пряка и
непосредствена причинно-следствена връзка между нейното поведение и
претендираната от ищците пропусната полза. От приетото в първоинстанционното
производство и неоспорено заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице П.Я., се
установява, че изградената от К.Б.Ж. стена първоначално е навлизала в имота на
ищците с около 12 см. и разположението й не е съответствало на проекта за
магазините от 1941 г., като впоследствие е изместена по споразумение с
последващия приобретател на магазина на ответницата и към настоящия момент е
изпълнена съобразно първоначалните проекти за обектите. Изложеното обаче не
обосновава наличието на причинна връзка с прекратяването на сключения от ищците
„предварителен договор за наем“. В последния е уговорено, че наемодателите се
задължават в срок до 31.12.2003 г. да предоставят на наемателя удостоверение за
ползване на процесния магазин, но по делото липсват доказателства ищците да са
инициирали издаването на подобно разрешение в рамките на посочения срок. Въз
основа на издаденото на К.Ж. разрешение за строеж и при законно изпълнена
процедура би било издадено удостоверение за ползване само на северния магазин,
чието преустройство е било заявено, но не и на собствения на ищците обект, за
който не са били подадени необходимите документи в посочения срок. Във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че на основание чл. 3
ЗВСВНМРСА всеки от собствениците на двата магазина, които са били обединени
след одържавяването им, е имал право да поиска възстановяване на предишното
положение и преустройство на собствения си обект с изграждане на преградна
стена с оглед обособяване границите на имота си, но ищците са започнали подобна
процедура едва след прекратяване на наемния договор – през м. януари 2004 г.,
когато са възложили изготвянето на инвестиционен проект за преустройство на
магазина им. В допълнение следва да се отбележи, че изграждането на стената от
страна на ответницата, макар и с известно отклонение от първоначалните проекти
за обектите, което отнема несъществено малка част от площта на имота, не води
до невъзможност магазина на ищците да бъде използван по предназначение,
напротив – по този начин двата имота са били отграничени и е било напълно
възможно отделното им ползване лично от собствениците или чрез отдаването им по
наем като търговски обекти.
С оглед на изложеното, видно е, че претендираната от Ф. и
Д. П. вреда под формата на пропусната полза не е в пряка причинно-следствена
връзка с изградената от ответницата незаконна стена, тъй като увеличението на
имуществото на ищците като наемодатели е било опосредено от собственото им поведение,
изразяващо се в предприемане на необходимите действия за законно преграждане на
имота им и снабдяване с удостоверение за ползване след преустройството на
собствения им магазин, а те не са инициирали подобна процедура в рамките на
уговорения с наемателя срок до 31.12.2003 г. Ето защо, не може да се приеме, че
сигурното увеличаване на имуществото на ищците с наемна цена в уговорения
размер за процесния период е било осуетено пряко и непосредствено от
поведението на ответницата, поради което предявените искове за заплащане на
обезщетение в размер на по 24995,51 лв. за всяка ищца се явяват неоснователни.
Ищците претендират и обезщетение за вреди от незаконно изградената
от ответницата стена, изразяващи се в претърпяни загуби, като претенцията им в
частта относно разходите, необходими за възстановяване на стените и пода на
магазина им, е уважена. В тази част решението се обжалва от ответницата с
единствен довод за погасяване на вземането по давност, като подобно възражение
не е разгледано по същество от първоинстанционния съд, а ответницата поддържа,
че същото е било релевирано своевременно в открито съдебно заседание пред СРС.
По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с
чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира
възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи
и известни нему към този момент факти. Възражението за изтекла погасителна
давност представлява правопогасяващо възражение, което следва да бъде наведено
най-късно в срока за отговор на исковата молба, но в настоящия случай то е било
релевирано едва във второто открито съдебно заседание от 13.12.2016 г., след
като срокът по чл. 131 ГПК за К.Б.Ж. е изтекъл на 18.01.2016 г., поради което
към този момент вече се е явявало преклудирано и СРС правилно не го е разгледал
по същество. Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответницата следва
да се отбележи, че действително съобразно Тълкувателно решение № 1/2000 г. от
04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е било допустимо релевиране
на възражение за изтекла погасителна давност за пръв път пред въззивния съд, но
това правило е било приложимо при действието на ГПК (отм.), а съобразно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/ по тълк.
дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 4, постановките на т. 6 и т. 12 от ТР №
1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС вече не са
актуални при действието на настоящия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.).
Във въззивната жалба на ответницата не са изложени други
конкретни доводи срещу първоинстанционното решение в частта, с която исковете
са били уважени, поради което въззивният съд не дължи излагане на собствени
мотиви по основателността на тази претенция, а следва да потвърди обжалвания
акт.
В останалата част исковете на Ф. и Д. П. за обезщетение
за вредите, които са претърпяли за възстановяване на електрическата и
осветителната инсталация в магазина им, са отхвърлени, като настоящият въззивен
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд относно липсата на
доказателства ищците да са претърпяли тези вреди в причинна връзка с
поведението на ответницата. В приетото в първоинстанционното производство
заключение по СТЕ, изготвено от вещото лице И.Д., е посочено, че изграждането
на разделителната стена е нарушило електрическата инсталация на общия до този
момент магазин, като е уточнено, че са били прекъснати кабелите, захранващи до
този момент осветителните тела в магазина на ответницата, като няма данни дали
изграждането на стената е възпрепятствало електрозахранването в имота на
ищците. Вещото лице е констатирало, че двата магазина са били с общо
електрозахранване с общ електромер до 18.05.2005 г., когато е била закрита
общата партида с абонатен номер **********, но по делото не се установява по
чие искане е била закрита партидата и дали това се дължи на действията на
ответницата. Данни в тази насока не се съдържат и в заключението на вещото лице
И.Д. по допълнителната СТЕ, прието във въззивното производство, което
единствено е изследвало стойността на разходите, необходими за възстановяване
на електрическата инсталация в магазина, без да обсъжда въпроса кога и от кого
същата е била прекъсната. Същевременно, от показанията на разпитания свидетел А.е
видно, че при посещението му в имота, когато същият все още е представлявал
едно общо помещение от двата магазина, в него не е имало ток, т.е. налице са
данни, че електрозахранването в магазина на ищците е било нарушено още преди
изграждане на разделителната стена от ответницата, поради което вредите върху
електрическата и осветителна инсталации в южния магазин не могат да бъде
обвързани с поведението на ответната страна. Ето защо, в тази част претенциите
са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания
доказателствен материал въззивният съд намира, че предявените искови претенции
са основателни за сумата от по 83,33 лв. за всяка ищца, представляваща
обезщетение за вредите върху стените и пода в магазина на ищците в резултат от
изграждането на разделителна стена от ответницата, а в останалата част следва
да бъдат отхвърлени. Предвид съвпадането на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде изцяло
потвърдено.
С оглед непроменения изход на
спора и неоснователността на подадените въззивни жалби, разпределението на
разноските в първоинстанционното производство не подлежи на промяна, а всяка от
страните следва да понесе направените от нея разноски във въззивното
производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 511339 от 19.10.2018
г., постановено по гр. дело № 23979/2014 г. по описа на СРС, 82 състав.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от получаване на препис от страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.