№ 22515
гр. София, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20231110123064 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от **
срещу А. В. М., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на сумата 58,02 лева - частично
вземане от главница в размер на 95,83 лева, представляваща вноска с падежна дата
02.01.2023 г. по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 381141 от 07.04.2022 г.,
ведно със законната лихва от 02.05.2023 до изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. № 65228/2022 г., по описа на СРС, 74 състав.
Ищецът твърди, че на 07.04.2022 г. между него и ответника бил сключен Договор за
кредит от разстояние № 381141 от 07.04.2022 г. посредством онлайн заявка за отпускане на
кредит, по силата на който ищецът бил предоставил на ответника сумата от 1150 лева. Сочи,
че съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора същата следвало да бъде погасена на 12 вноски,
първите 11 от които в размер на по 95,83 лева, а шестата в размер на 95,87 лева за периода
от 07.05.2022 г. до 02.04.2023 г. Твърди, че на 28.11.2022 г. е обявил кредита за предсрочно
изискуем. Излага доводи, че е предприемал опити за уреждане на отношенията между
страните по извънсъдебен ред, но ответникът не погасил задълженията си. По така
изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявения иск. Навежда възражение за недействителност на договора за кредит,
тъй като не били спазени изискванията на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Оспорва действителността на
клаузата за възнаградителна лихва и на тази за неустойка за непредоставено обезпечение.
Твърди, че възнаградителна лихва в уговорения размер от 40,15 % противоречи на добрите
нрави, поради което е и нищожна, тъй като надхвърля трикратния размер на законната
лихва. На следващо място твърди, че ако уговорената неустойка бъде включена в ГПР
същият ще надхвърли максималния допустим размер съгласно ЗПК, което води до
недействителност на договора за кредит. Отделно от това поддържа, че клаузата за неустойка
е нищожна на основание чл. 146 ЗЗП поради противоречие с чл. 143, ал. 5 ЗЗП. Излага
подробни съображения за недействителност на целия договор за кредит. Поддържа и че по
1
договора са извършвани плащания от ответника в общ размер на 1081 лева, с които е
погасена и претендираната вноска с падеж 02.01.2023 г. По така изложените доводи счита
предявения иск за неоснователен и моли да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието
на валиден договор за потребителски кредит, сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на
потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора/; предаването на сумата на ответната страна (т.е. усвояването на
заема от ответника в претендирания от ищеца размер) и изискуемостта на претендираните
вземания и техния размер. При доказване на горните факти, в тежест на ответната страна е
да установи погасяване на паричното си задължение.
В разглеждания случай с оглед изявленията на ответника в отговора на исковата молба
на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото са отделени като безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е бил сключен твърденият
договор за предоставяне на кредит от разстояние, по силата на който ищецът предоставил на
ответника сумата в размер на 1150 лева, поради което и на основание чл. 153 ГПК съдът
приема тези обстоятелства за установени. Нещо повече – тези обстоятелства се установяват
и от представените по делото писмени доказателства – договор за предоставяне на кредит от
разстояние и общите условия към него, изявленията на ответника в неоспорената и приета
електронна кореспонденция, неоспореното и прието преводно нареждане от 07.04.2022 г. От
същите се установява, че страните са уговорили отпуснатият в полза на ответника кредит в
размер на 1150 лева да бъде върнат заедно с договорна лихва при уговорен между страните
годишен лихвен процент от 40,15% и годишен процент на разходите (ГПР) от 48,44 %.
Съгласно чл. 2, т. 5 годишният процент на разходите по кредита е 48,44 %, като са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Посочено е, че
методиката на изчисление на ГПР е законово уредена като се намира в ЗПК, Приложение 1
към чл. 19, ал. 2 от него, въведен с изменение на ПЗР към Закон за изменение и допълнение
на закона за кредитните институции, обн. с ДВ, бр. 41 от 2018 г. в сила от 01.07.2018 г., както
и че единственият показател, включващ се при изчисление на ГПР е възнаградителната
лихва по т. 3. Уточнено е, че размерът на ГПР е изчислен от съответен софтуер, като при
изчисление на размера на ГПР е спазена посочената законово регламентирана формула.
В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че потребителят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок
на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор
или 2/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да
представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като
нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лева; да работят по трудов договор без
определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем,
сключен с **; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на кредитора
неустойка в размер на 573,30 лева. Неустойката се заплаща от потребителя разсрочено,
заедно с погасителните вноски, като в погасителния план, обективиран в договора за кредит
2
/чл. 4, ал. 3, т. 2/ е посочено, че се дължи неустойка при заплащане на първите шест вноски
всяка в размер на 95,55 лева.
Между страните не се спори, че по процесния договор ответникът е заплатил сумата в
общ размер на 1081 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на кредитополучател, е
физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9,
ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, като наред
с нея законът урежда и специфични изисквания към вида и размера на шрифта на който е
написан – всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, договорът за
потребителски кредит, сключен в нарушение на тези изисквания, е недействителен.
При извършване на преценка на действителността на процесния договор за
потребителски кредит се налага извод, че в разглеждания случай при сключване на
процесния договор за кредит са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което обуславя и извод за недействителност на същия.
Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 07.04.2022г. означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката, уговорена в чл. 3 от процесния договор. Това е така, тъй като
изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция
съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Предвиденият тридневен
срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително
затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като
същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред
3
заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната
банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и
одобрение от кредитна институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да
предвижда освобождаване на потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако
предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив,
тридневният срок е уреден като краен и преклузивен и с неговото изтичане се поражда
задължението на потребителя за плащане на неустойката, независимо от неговите
последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне
на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/ и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая обаче неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не. Така в чл. 3,
ал. 2, изр. 3 от договора е посочено, че при предсрочно погасяване на договора за кредит
начислената неустойка се редуцира съобразно договорната лихва. В чл. 6.1, ал. 1, изр. 3 от
ОУ е посочено, че при предсрочно погасяване се включва съразмерно намален спрямо датата
на предсрочно погасяване размер на неустойката по чл. 3, ал. 2 от договора.
Следователно дори в случай, че потребителят погаси изцяло предсрочно задълженията
си по договора за кредит, с което свое действие лиши кредитора изобщо от обезпечителна
нужда, неустойката остава дължима. Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с
неустойка, чийто размер надхвърля 49,85 % от размера на заетата сума. Касае се за вземане,
което ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, последният при
всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50%.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката. От
съвкупната преценка на всичко изложено по-горе се налага извод, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с
цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния
процент на разходите. Следователно процесната неустойка има характера на „общ разход по
кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена
в годишния процент на разходите. Доколкото съгласно посоченото неустойката представлява
сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на
сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без
включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,44 % годишно. При това
положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК. Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и
практиката на съдилищата, обективирана в Решение № 2643 от 22.05.2023 г. по гр. дело №
5772/2022 г., по описа на СГС, IV-A въззивен състав; Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по
4
т.д. № 2024/2022 г., по описа на ВКС, I ТО; Решение № 2199 от 11.08.2022 г. по гр. дело №
12160/2021 г., по описа на СГС, IV-Б въззивен състав; Решение № 3869 от 13.07.2023 г. по гр.
дело № 8634/2022 г., по описа на СГС, II-Е въззивен състав; Решение № 1749 от 05.04.2023 г.
по гр. дело № 12443/2021 г., по описа на СГС, II-Е въззивен състав и др.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 422 ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и
в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство - по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл и Решение
№ 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г., по описа на ВКС, IV ГO, Решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г., по описа на ВКС, I TO, Решение № 50259 от 12.01.2023 г.
по гр. д. № 3620/2021 г., по описа на ВКС, III ГО, и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д.
2024/2022 г., по описа на ВКС, I TO, Определение № 50508 от 18.10.2023 г. по т. д. №
1950/2022 г., по описа на ВКС, II ТО, Определение № 298 от 12.02.2024 г. по т. д. № 630/2023
г., по описа на ВКС, I ТО.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да определи размера на чистата
стойност на кредита. В конкретния случай това е сумата от 1150 лева, от която следва да
бъдат приспаднати извършени от ответника плащания. Между страните не се спори, че
ответникът е извършил плащания в общ размер на 1081 лева. Съгласно погасителния план в
чл. 4, ал. 3 от договора плащането на главницата е разсрочено на 11 вноски в размер на по
95,83 лева, като главницата в последната 12-та вноска е в размер на 95,87 лева.
Следователно с посочената сума е погасена в пълен размер главницата от 1-ва до 11-та
вноска включително и част от последната 12-та вноска в размер на 26,87 лева. Претенцията
на ищеца е за сумата в размер на 58,02 лева, представляваща част вноската за главница с
падеж 02.01.2023 г. в общ размер на 95,83 лева, т.е. 9-тата вноска съгласно погасителния
план. Същата обаче се явява изцяло погасена с извършените от ответника плащания преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което
и предявеният частичен иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има
единствено ответникът. В случая е претендирано адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника в
настоящото производство. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване
на чл. 101, пар. 1 ДФЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съдът следва да
откаже да приложи определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения поради нарушаване на забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. При
това положение за определяне размера на възнаграждението следва да бъде взета предвид
освен цената на иска, но и липсата на фактическа и правна сложност на делото,
обстоятелството, че вземанията произтичат от едно и също правоотношение – от договор за
потребителски кредит, които са характерни за предмета на дейност на ищеца, както и това,
че производството не се отличава с каквато и да било особеност от множеството идентични
производства в СРС, по които ищец е дружество, предоставящо кредити от разстояние. Ето
защо възнаграждението следва да бъде определено на сумата в размер на 400 лева, като
именно в този размер следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на
5
процесуалния представител на ответника – адв. К. Б.. Претендирано е и адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за оказана безплатна адвокатска помощ на
ответника в заповедното производство, което съдът определя на сумата в размер на 50 лева.
Следователно в полза на процесуалния представител на ответника – адв. К. Б. следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение за исковото и заповедното производство в общ
размер на 450 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от **, с ЕИК ** и седалище и адрес на управление **, срещу
А. В. М., с ЕГН ********** и адрес *, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал.
1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване за
установено, че А. В. М., с ЕГН **********, дължи на **, с ЕИК **, сумата в размер на
сумата 58,02 лева - частично вземане от главница в размер на 95,83 лева, представляваща
вноска с падежна дата 02.01.2023 г. по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
381141 от 07.04.2022 г., ведно със законната лихва от 02.05.2023 до изплащане на вземането,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 65228/2022 г., по описа на СРС, 74 състав.
ОСЪЖДА **, с ЕИК ** и седалище и адрес на управление **, да заплати на адв. К.
И. Б., ЕГН **********, с адрес на кантората **, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в
размер на 450 лева – адвокатско възнаграждение за исковото и заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6