Р Е Ш Е Н И Е №
260038
гр. ПЛОВДИВ 19.10. 2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в публично заседание от 02.10. 2020 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА
ЧОЛАКОВА
при секретаря К. МИТЕВА, като разгледа
докладваното от съдия СПАСОВ в. т. дело № 330 по описа за
2020 г. на ПАС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Повод за започването му е изходяща
от Д.И.Д., ЕГН **********,*** въззивна жалба против постановеното по т.
дело № 420/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд решение, с което е
отхвърлен предявеният от Д.И.Д., ЕГН **********,*** срещу З. „Б.В.И.Г.“***,
ЕИК** иск по чл. 432, ал.1 от КЗ за осъждането на ответника да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., причинени от
смъртта на неговия брат А.Я.Н., ЕГН ********** настъпила при ПТП на 09.05.2017
г., ведно със законната лихва от 17.07.2018 г. до окончателното плащане и
Д.И.Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на З. „Б.В.И.Г.“***, ЕИК ** разноски
от 300 лв.
В жалба са изложени подробни съображения за
неправилност и незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и
постановяване на друго отхвърлящо иска.
Въззиваемата страна е изразила
становище за неоснователност на жалбата.
Съдът след като се запозна с атакуваното съдебни
актове и събрания доказателствен материал намери за установено следното:
На 24.05.2019 г. в
Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от Д.И.Д., ЕГН **********,*** искова
молба насочена срещу З. „Б.В.И.Г.“***.
Обстоятелствената част на същата започва с това,
че на 09.05.2017 г. на пътя гр. А* - с. П* се движел лек автомобил „М* С 200“,
рег.№ ** управляван от И* Т* И*. Той съответно загубил контрол над автомобила,
напуснал пътното платно и катастрофирал в крайпътно дърво. От сблъсъка била
причинена смъртта на пътник в лекия автомобил А.Я.Н.. По случая било образувано
ДП № ЗМ 379/2017 г. на РУП – А**, но то било прекратено на основание чл. 24,
ал. 1, т. 4 от НПК поради смъртта на дееца.
Във връзка с изложеното е посочено, че
починалият бил брат на ищеца, който от своя страна изключително тежко понесъл
загубата. Споменава се, че от момента на раждането си живели и израснали
заедно, подкрепяли се взаимно и разчитали винаги един на друг. Били нераздени и
така изградили помежду си трайна и дълбока емоционална и духовна връзка, като
отношенията им се основавали на разбирателство, братска любов, уважение и
взаимопомощ.
Начинът, по който настъпила
смъртта и описаните по- горе отношения се сочат като причина ищецът да понесе
тежко внезапната загуба на брат си. Твърди се, че той загубил
най-близкия си човек, поради което постоянно усещал празнота,
която никой не можел да запълни. Внезапността на смъртта станало
причина да изпадне в тежко емоционално състояние, да плаче непрекъснато,
да няма апетит, да не може да спи, да изпитва чувство
на безпокойство, тревожност и вглабеност. Това се свързва и с невъзможността да
възприеме мисълта, че никога повече няма да види своя брат.
На база изложеното ищеца прави
извод, че е изтърпял значителни морални болки и страдания от смъртта на
най-близкия си човек и с оглед приетото в ТР №1/ 2016 г. на
ОСНГТК на ВКС изразява мнение, че има право на обезщетяване на така описаните
неимуществени вреди.
Във връзка със същия е споменато, че към момента
на ПТП за лекия автомобил „М* С 200“, рег.№ ** имало валидно сключена
застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество З. „Б.В.И.Г.“. С
оглед на това ищецът в качеството си на увредено лице поискал на 17.07.2018 г.
от застрахователното дружество да му заплати обезщетение за претърпените от
него неимуществени вреди, но до момента това не било сторено.
На тази база е посочено, че на
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ се иска от съда да постанови решение за
осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за претърпените
неимуществени вреди - душевни болки и страдания от смъртта на неговия брат
А.Я.Н. при ПТП на 09.05.2017 г. в размер на 50 000 лв., ведно със
законната лихва от 17.07.2018 г. до окончателното плащане.
В отговора на ИМ, ответникът
излага становище за неоснователност на исковата претенция.
Във връзка със същото е посочено, че не се
оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на ПТП,
но се твърди, че не бил изяснен механизма на ПТП. В тази връзка се твърди, че
водач на катастрофиралия лек автомобил „М**“ бил именно брата на ищеца –
А.Я.Н., а не И* Т* И*.
Твърди се също, че пострадалият не е бил с
правилно поставен предпазен колан, както и че ищецът не попада в кръга на
лицата, имащи право на обезщетение. Изразено е и мнение, че претендираното
обезщетение е силно завишено по размер и противоречи на принципа за
справедливост и на практиката на съдилищата, съгласно чл. 52 от ЗЗД., Възразено
е и че то многократно надвишава лимита на отговорността, посочен в § 96 от ПЗР
на КЗ.
По отношение на претенцията за присъждане на
законна лихва е казано, че такава се дължи не от датата на деликта, а с оглед
правилата определени в чл. 497 от КЗ. Изразено е мнение, че по отношение на
плащането е налице забава на кредитора и такова за липса на
задължение за плащане на лихва по чл. 409 от КЗ..
В ДИМ от страна
на ищцата са оспорени направените в отговора възражения и е взето
отношение по тях. Посочено е, че от съставените от компетентните органи
протоколи във връзка с произшествието се установявало по несъмнен начин, че
автомобилът се е управлявал от И* Т* И*. По отношение на възражението, че е
налице съпричиняване поради това, че братът на ищеца е пътувал без предпазен
колона е посочено, че това обстоятелство подлежи на доказване от страна на
ответното застрахователно дружество. Направено е и подробно изложение по
въпроса за наличието на материално правни предпоставки ищецът да получи
обезщетение.
Съдът след
събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е
постановил решението предмет на обжалване.
В него е
посочено, че извършителят на ПТП-то е И* и по тази причина следва да
отговаря за обезщетяване вредите на увредените от него лица.
Прието за
безспорно е и това, че същият е застраховано по смисъла на КЗ лице при
ответника и той следва да покрие
отговорността му за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди. В тази връзка е посочено, че е
спазена процедурата предвидена в чл. 498, ал. 3, вр. чл. 496, вр.
чл. 380 от КЗ, което прави искът пред ПОС допустим.
По отношение на неговата
основателност след преценка на събрания доказателствен материал е направено
заключение, че ищецът не е от кръга лица посочени в ППВС
№ 4/ 1961 г., ППВС № 5 /1969 г. и ТРОСГНК № 1/2018 г на ВКС и няма право на
обезщетение за неимуществени вреди и исковата претенция е била отхвърлена.
Недоволно от решението в осъдителната му част е
останало застрахователното дружество и е подало жалбата станала причина за
започване на настоящето дело.
В нея се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението. Говори се за неправилна преценка на
доказателствата, което е довело до неправилност и на изводите за липса на
особена близка връзка между починалия и ищеца. Изложени са и съображения за
това какъв следва да бъде размера на обезщетението с оглед разпоредбите на чл.
52 от ЗЗД.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът
дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт
служебно, а досежно неговата правилност с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да
посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от
надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма
качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и
решение, което не подписано или не е постановено в предвидената от закона
писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено
от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени
на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки не е
налице и за нищожност не може да се говори.
По отношение на недопустимостта е нужно да се
спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е
налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има
произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е
разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен
съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по
същество.
В случая за липса на право на иск в патримониума
на ищеца от изложената фактическа обстановка не може и да се говори. Не става
реч и за произнасяне по непредявен иск при условие, че разгледаната от
първоинстанционния съд искова претенция е такава с правно основание чл. 432 от КЗ и предмет на преценка са били факти и обстоятелства от значение за искове от
този тип. Решението видно от доказателствата по делото не е постановено и от
съд, който с оглед разпоредбите на ГПК не е следвало да разглежда настоящия
правен спор.
В 432, ал.1 от КЗ е
казано, че увреденото
лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението
пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при
спазване на изискванията на чл. 380.
В чл. 380 от КЗ
е предвидено, че лицето, което
желае да получи застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към
застрахователя писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът
за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от
нейното предявяване по реда на чл. 380 пред застрахователя, сключил
застраховката или пред неговия представител за уреждане на
претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото
лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако
застрахователят не е платил в срока по чл. 496 откаже да плати
обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или
изплатеното обезщетение.
Анализът на горните
текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл.
432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по
чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на
обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от
размера му.
В случая от представените
по делото доказателства е безспорно, че ищецът е предявил претенцията си за
обезщетение пред ответното дружество на 17.07.2018 г. и по същата е отказано
изплащане с писмо от 24.10.2018 г.
От така изложеното
следва извод, че у него е налице интерес да претендира по съдебен ред изплащане
на търсеното обезщетение.
Казаното от своя
страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да реши
спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното
решение. При извършване на тази преценка той ще е обвързан от посочените в
жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.
В нея, както се
спомена се оспорват изводите на съда за това, че ишецът не е от кръга лица
имащи право на обезщетение за неимуществени вреди поради липса на особена близка връзка между него и
починалия. Това съобразено с факта, че искът е отхвърлен сочи, че освен по този
въпрос ПАС дължи преценка за наличието на всички останали елементи от ФС
обуславящи извода за основателност на искове от този тип.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.
432, ал.1 от КЗ.
От съдържанието на чл.
432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на исковите претенции на
първо место е обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за
застраховка „Гражданска отговорност” между извършителят на деликта и ответното
застрахователно дружество.
По силата на такъв договор
съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на
застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица
имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването
на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно
българското законодателство или законодателството на държавата, в която е
настъпила вредата.
В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено, че застрахователят
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети
лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по
пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно
средство по време на движение или престой. В т.1 сред подлежащите на
покриване вреди е посочено, че са неимуществените и имуществените вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт.
Това от своя страна води
до извод, че отговорността на застрахователното дружество при наличие на
сключен договор за застраховка гражданска отговорност е обусловена и от
установяването на отговорност на застрахованото лице за причинено от него
увреждане. Тя при непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и
сл. от ЗЗД.
Според нормата
на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму.
В чл. 51 от ЗЗД
пък е казано, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
Това предполага,
че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието на
противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да
е пряка и непосредствена последица от увреждането.
От съдържащите по приложената към делото на ПОС
досъдебно производство № 379/2017 г. на РУ-А* официални документи /протокол за
оглед на местопроизшествие/ се установява по безспорен начин, че на
09.05.2017 г. на път ІІІ-804, километър 6 в участъка между с. Б. и с. С. е
настъпило ПТП с участието на лек автомобил „М* С 200“, рег.№ * управляван от И*
Т* И*. При това произшествие автомобилът е напуснал пътното платно и
катастрофирал в крайпътно дърво. Починали са всички возещи се в него лица. Сред
тях е било и лицето А.Я.Н..
В чл.45, ал.2 от ЗЗД е казано, че във всички
случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на
противното. Това съотнесено с липсата на доказателства опровергаващи наличието
й води до извод, че извършителят на деликта е длъжен да поправи вредите, които
е причинил другиму.
От представените по делото доказателства, а и с
оглед становището на ответното дружество е безспорно, че към момента на
произшествието е имало сключен във формата на застрахователна полица (чл. 344,
ал.1, изр.1 от КЗ) договор за застраховка гражданска отговорност на
автомобилистите във връзка с управлението на автомобил „М* С 200“, рег.№ ***.
Безспорно е и обстоятелството, че водачът е от кръга лица посочени в
разпоредбата на чл. 477, ал.2 от КЗ/.
Така изложеното води до извод, че основателността
на исковата претенция е обусловена от даване отговор на въпроса дали ищеца е
претърпял вреди от извършеното от застрахованото лице противоправно и виновно
поведение, които да подлежат на обезщетяване.
От описаното по горе съдържание на чл. 45 от ЗЗД
би следвало да се направи извод, че всяко лице, което установи, че е претърпяло
неимуществени вреди от противоправното деяние подлежи на обезщетяване.
Липсата на конкретика за кръга от лица имащи
право да претендират обезщетение за неимуществени вреди е дала основание на
Пленума на ВС на НРБ съобразно правомощията му по действащите в съответните
периоди Закони за устройство на съдилищата да издаде постановления даващи
отговор на този въпрос, които са били задължителни за съдилищата. Те
са такива и с оглед действащия в момента ЗСВ.
Така в ППВС № 4/61 г. е прието, че за
неимуществени вреди следва да бъдат обезщетявани само най-близките на
пострадалия в случай на неговата смърт. Те са изрично посочени - низходящи,
съпруг и възходящи. Направено е и уточнение, че това става след като се
установи, че действително са претърпели такава вреда. Посочено е и че нямат
право на обезщетение за неимуществени вреди близките на починалия при
непозволено увреждане, които са били с него в лоши лични отношения - родители,
изоставили децата си, съпрузи живеещи в дълга фактическа раздяла.
С ППВС № 5/1969 г. посочения по - горе кръг лица
е допълнен и е посочено, че имат право на обезщетение за неимуществени вреди и
отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от
тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без
да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не
противоречи на правилата на морала.
От мотивите на първото постановление е ясно, че
за Върховния съд водещо при определяне кръга лица, а и размерът на самото
обезщетение за неимуществени вреди е залегналия в чл. 52 от ЗЗД принцип на
справедливостта. По тази причина Пленумът на ВС е приел, че този принцип
предполага, че на обезщетяване подлежат лицата, които най-пряко са засегнати от
загубата на морална опора и подкрепа, т.е. най-близките на пострадалия
-неговите низходящи, съпруг и възходящи.
С годините повечето съдилища са приемали това
изброяване за изчерпателно. Имало е и такива изхождайки от принципа на
справедливостта да се отклонят от възприетото с Постановлението. Това е
наложило Пленума на ВС да разшири същия изхождайки от това, че в
някои случаи връзки от типа присъщ за отношенията между най-близките се
създават и между лица, за които липсва кръвно и юридическо основание за такова
заключение. На тази база с второто споменато по- горе Постановление, Пленумът
на ВС е приел, че право на обезщетение имат и лицата, за които са се създали
отношения и връзки идентични с тези, посочени в ППВС № 4/61 г. Направено е и
споменатото по- горе изброяване, т.е. с него степента на близост, при които
следва извод за възникване на материалното право на обезщетяване не е
променена, но е презюмирано , че такава е налице и в изрично
изброените случаи.
Съответно
по въпроса за кръга лица имащи право на обезщетение през 2018 г. ОСНГТК на ВКС
прие и ТР № 1. С него е решено, че материално
легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на
негов близък освен лице от кръга посочен в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. по
изключение може и да е всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Изрично
е посочено, че обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с
починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Това, а и изложеното в
мотивите на самото ТР води до извод, че и тук от съдиите във ВКС не е променен
подхода, при което според тях справедливостта изисква едно лице да бъде
обезщетено за неимуществени вреди от смъртта на друго лице, т.е. отново се
изиска да е налице силно изградена връзка между починалия и увредения, т.е. да
е налице връзка създала степен на близост, която за ПАС е присъща на роднините
от най-близкия наследствен кръг-родители, деца, съпруг.
Това
води до извод, че при претенция за обезщетение от страна на лице извън този
най-близък кръг то следва да докаже наличието на изградена трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, която по принцип е характерна с лицата от
най-близкия кръг роднини. Също така следва да докаже, че следствие на тези
отношения той е претърпял и продължителни болки и страдания от загубата на
лицето, за което твърди да му е особено близък.
По
конкретния казус претенцията за обезщетение е отправена от брата на починалото
лице. С оглед традициите в нашето, а и във всяко едно общество
връзката между братята е обичайно да изгради отношения на обич, привързаност,
топлота и взаимопомощ. Това е и логично по простата причина, че до навършване
на пълнолетие децата са част от едно общо семейство. Обичайно е и така
създадената връзка да продължи и след това , т.е. в периода от време когато те
стават пълнолетни, започват свой самостоятелен живот и изграждат свои
семейства. Наличието на тази кръвна връзка и създалите с оглед на
същата обичайни отношения обаче според приетото в споменатото ТР не е
достатъчно, за да се формира извода, че преживелия съребрен роднина има право
на обезщетение за неимуществени вреди. Реално такова ще е налице ако установи,
че тази връзка /привързаност/ е по силна от обичайната и може да се приравни по
сила с тази между прекия кръг лица подлежащи на обезщетяване.
За
ПАС изводите за създаване на отношения от такъв тип следва да се направят на
база доказателства за факти и обстоятелства от съвместния живот на ищеца и
починалия, които предполагат създаване на връзка различна от обичайната.
По
делото за установяване на връзка от описания по- горе тип от страна на ищеца са
ангажирани и разпитани двама души свидетели- неговата съпруга и негов приятел и
съселянин.
От показанията и на двамата се установява, че
двамата братя още от раждането си живеели в една къща заедно с техните
родители, а в последствие там се нанесли техните съпруги и респ. деца. В тях се
споменава, че родителите спели в една стая, всеки от братята със съпругите в
други две, а в четвъртата били настанени децата. На долния етаж, където имало
мивка и место за хранене всички живущи готвели и се хранили.
На база така описаните факти съпруга прави
изводи за силна привързаност, сплотеност, неразделност и т.н. Интересното е
обаче, че разпитаният приятел говори единствено за НОРМАЛНИ БРАТСКИ ОТНОШЕНИЯ.
По повод на така описаната фактическа обстановка
ПАС намира за нужно да спомене, че обитаването на една къща или една и съща
стая не предполага създаване на близост по силна от обичайната за
двама братя при условие, че във всяко едно семейство с повече от едно дете
децата до навършването на пълнолетие живеят по този начин. Присъщо на
българските обичаи особено по селата този тип съжителство да продължи и след
навършване на пълнолетие и създаване на семейства, т.е. това не може да служи
като основание за изводи, че е налице близост над обичайната.Това не следва и
от факта, че те са се хранили общо при условие, че къщата е имало общи кухня и
място за хранене, т.е. за ПАС това е ставало по необходимост, а не поради по
висока степен на близост.
Не предполага условия за създаване на близост и
факта, че са ходели заедно на училище при условие, че учебното заведение е било
едно и там са ходели не само двамата братя, а всички деца в селото.
Реакцията на ищеца след смъртта на неговя
брат е обичайна за загуба на роднина с такава степен на близост и не е
основание да се направи заключение за връзка между тях по силна от обичайната.
От така изложеното за ПАС следва извод, че по
отношение на ищеца не е налице изградена трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия, което е причина да търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които подлежат на обезщетяване.
Това прави така предявената искова претенция напълно
неоснователна и изключва нуждата от обсъждане на въпроса за размера на
дължимото обезщетение и приложимостта на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и това е или не е
налице съпричиняване.
В този смисъл е решението на ПОС, което налага
то да се потвърди, а жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемото дружество юрисконсултско възнаграждение за производството пред ПАС
в размер на 300 лв.
Водим от това съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 420/2019 г. по описа на Пловдивския
окръжен съд решение, с което е отхвърлен предявеният от Д.И.Д., ЕГН
**********,*** срещу З. „Б.В.И.Г.“***, ЕИК ** иск по чл. 432, ал.1 от КЗ за
осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди
в размер на 50 000 лв., причинени от смъртта на неговия брат А.Я.Н., ЕГН
********** при ПТП на 09.05.2017 г., ведно със законната лихва от 17.07.2018 г.
до окончателното плащане и Д.И.Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на З.
„Б.В.И.Г.“***, ЕИК*** разноски от 300 лв.
ОСЪЖДА Д.И.Д., ЕГН **********,*** да заплати на З.
„Б.В.И.Г.“***, ЕИК ** юрисконсултско възнаграждение за производството пред ПАС
в размер на 300 лв.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.