№ 21822
гр. София, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА В. КИРОВА
при участието на секретаря МАРТИНА П. СТАНЧЕВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. КИРОВА Гражданско дело №
20221110120953 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК от А. В. В.,ЕГН
**********,с адрес гр.С,с пълномощник адв.Г.,с адрес гр.С,против „Е
М“ЕООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление
гр.С,представлявано от Р М Т,с искане да бъде постановено решение,с което
да бъде признато за установено,че ищцата не дължи сумата от 5811,68 лева по
споразумения,сключени между страните.
В исковата молба се твърди,че ищцата В. не си спомня да е е
заемополучател по два договора за кредит,сключени с банкова институция –
„Ю Б“АД съответно на 20.06.2006 г. и на 26.05.2009 г. Ищцата В. сочи,че
служители на ответника се свързали с нея през м.08.2020 г. и я убедили да
подпише споразумения,чието съдържание ищцата не разбрала при ползване на
шрифт 9. Ищцата В. сочи,че в споразуменията са посочени глобални парични
суми,дължими по договорите за кредит,без да е изяснено какъв е размерът на
главницата,лихвата,както и дали са включени такси и комисиони,а
впоследствие през 2021 г. на ищцата било предоставено ново споразумение с
посочена остатъчна сума от 6881,31 лева. Ищцата В. твърди,че е заплатила
част от сумите по първото споразумение,както и вноските по второто
споразумение за периода до м.02.2022 г.,поради което незаплатената парична
сума възлиза на 5811,68 лева. Ищцата В. поддържа,че признаването на
вземането не препятства възможността да се позове на настъпила погасителна
давност като са изложени съображения,че може да бъде спиран или прекъсван
започнал да тече,но неизтекъл давностен срок,но веднъж
изтекла,погасителната давност не може да бъде прекъсвана. В исковата молба
се твърди,че признанието е различно от отказа от давност,твърди се,че е
допусната нелоялна търговска практика. Моли съда да уважи предявените
искове.
В срока за подаване на писмен отговор ответникът изразява становище
1
за допустимост,но неоснователност на иска – твърди се,че ищцата е сключила
два договора за кредит с „Ю Б“АД на 20.06.2006 г. и на 25.05.2009 г.,а
вземанията по тези договори са прехвърлени с договор за цесия на ответното
дружество. Сочи се,че за прехвърляне на вземанията ищцата В. е надлежно
уведомена. В писмения отговор се поддържа,че по договора за потребителски
кредит е дължима главница от 5192,08 лева,620,96 лева договорна лихва и
462,38 лева такси и разноски,а по договора за кредитна карта е налично
вземане в размер от 1702,93 лева главница. Твърди се,че ищцата е имала право
и е направила отказ от погасителна давност,който отказ е действителен.
Ответникът моли съда да отхвърли исковата претенция.
Софийският районен съд,първо гражданско отделение,42 състав,като
обсъди представените по делото доказателства,поотделно и в тяхната
съвкупност,при спазване изискванията на чл.235 от ГПК,приема за установено
следното :
Представено е споразумение за разсрочване на задължения,подписано
на 11.08.2020 г.,съгласно което „Е М“ЕООД и А. В. В. са постигнали
съгласие,че общият размер на задължението възлиза на 8921,31 лева,която
парична сума длъжникът се задължава да заплаща на погасителни вноски по
погасителен план.
Прието е и споразумение от 12.08.2021 г.,съгласно което „Е М“ЕООД и
А. В. В. се съгласяват,че размерът на задължението на А. В. е 7001,68
лева,която парична сума длъжникът приема да погасява на вноски по
погасителен план.
Представен е договор за възлагане на вземания,сключен между „Ю
Б“АД и „Е М“ЕООД,а от приложение към същия договор се установява,че са
прехвърлени вземания на банката спрямо А. В. В..
По делото са постъпили заверени копия от изпълнителни дела №
20117860401774 по описа на ЧСИ М и № ***** по описа на ЧСИ М –
установява се,че първото изпълнително дело е образувано по молба на
„Ю“АД от 29.06.2011 г. въз основа на изпълнителен лист,издаден на
26.04.2011 г. от СРС,69 състав,на 10.07.2011 г. са изпратени запорно
съобщение и покана за доброволно изпълнение,връчена по реда на чл.47 от
ГПК,на 06.12.2012 г. е подадена молба за проверка трудови договори и за
наличие на банкови сметки с оглед налагане на запор,на 08.01.2014 г. е
постъпила молба за запор върху трудово възнаграждение,на 31.03.2015 г. е
постъпила молба за спиране на производството поради постигнато
споразумение ( описаните молби в периода м.12.2012 г. до 31.03.2015 г. са
оспорени като антидатирани от ищцовата страна ),на 08.04.2016 г. е постъпила
молба за конституиране на „Е М“ЕООД на основание сключен договор за
цесия,според уведомление за цесия А. В. В. е уведомена за цесията на
10.02.2016 г.,с постановление от 08.09.2022 г. е прекратено изпълнителното
дело.
Видно от изпълнителното дело № *****,същото е образувано по молба
от „Е М“ЕООД,а молбата съдържа искане за налагане запор върху банкови
сметки,на 26.05.2023 г. е разпоредено налагане на запор върху банкови сметки
в „Т Б“АД,на 21.06.2023 г. е изпратено запорно съобщение до работодател,на
06.07.2023 г. „Т Б“АД уведомява,че е наложен запорът,както и работодателят
2
уведомява за ежемесечни удръжки.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи :
По допустимостта на иска :
С оглед твърденията на ищцата В.,че не дължи паричната сума от
5811,68 лева,за която се сочи,че не е заплатена,съдът приема,че исковата
претенция се явява допустима.
По основателността на иска :
Когато е предявен отрицателен установителен иск,в тежест на ответника
е възложено провеждането на доказване,че разполага с вземането – на
соченото основание и в претендирания размер. Това означава,че
доказателствената тежест е разместена и ответникът носи доказателствена
тежест да докаже,че е налице вземане,което е възникнало на съответно
основание и съществува в съответния размер. В настоящия случай ищцата В.
отрича да дължи парични суми по сключени споразумения като твърди,че
паричните суми,за които са сключени споразуменията са погасени по давност
като релевира доводи за приложимост на тригодишна погасителна
давност,защото не се е развило исково производство по иск за установяване на
вземането. Софийският районен съд,анализирайки събраните по делото
доказателства,приема,че предявената искова претенция от ищцата В. е
неоснователна и предявеният отрицателен установителен иск подлежи на
отхвърляне. Страните не спорят,а и от доказателствата по делото се
установява,че за вземането,чиято дължимост ищцовата страна отрича са
издадени заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,както и изпълнителен
лист,установява се,че покана за доброволно изпълнение е връчена на ищцата
В. по реда на чл.47 от ГПК като ищцата не излага доводи да е подавала
възражение срещу заповедта за изпълнение. С оглед това,че възражение не е
постъпило,както и при съобразяване разпоредбата на чл.424 от ГПК съдът
намира,че вземането може да бъде оспорено само въз основа на
новонастъпили обстоятелства. Законът регламентира срок за подаване на
възражение съгласно чл.414 от ГПК като ако страната длъжник оспорва
дължимостта на вземането,за което е издадена заповед за изпълнение страната
длъжник следва да подаде възражение,а ако не го стори – с изтичането на
срока за подаване на възражение се преклудират всички доводи,които е било
възможно да бъдат релевирани относно вземането. В този смисъл съдът
намира,че не се явява допустимо в настоящото производство да бъде
обсъждано дали ищцата В. е сключила договори – за кредит и за издаване на
кредитна карта с банкова институция,доколкото ищцата твърди,че не си
спомня дали е встъпила в такива правоотношения. Съдът счита,че доводи
относно съществуването на договорни правоотношения – по договори за
кредит или за издаване на кредитна карта,съответно за правата и
задълженията по тези договори, длъжникът е могъл да релевира в рамките на
исково производство по иск за установяване на вземането като за развитието
на такова производство е необходимо да бъде подадено възражение. С оглед
това,че не е доказано ищцата В. да е упражнила правото си да подаде
възражение срещу заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК съдът счита,че
доводи относно съществуването на договорни правоотношения с банкова
институция не могат да бъдат релевирани. Както беше посочено,разпоредбата
3
на чл.424 от ГПК предвижда,че всички доводи,с които длъжникът е
разполагал се преклудират с изтичането на срока за депозиране на
възражение,а оспорването на вземането е допустимо само въз основа на нови
писмени доказателства или на новооткрити обстоятелства. В подкрепа на
разбирането,че не е допустимо при преценка дали е основателен
отрицателният установителен иск да бъдат обсъждани доводи относно
договорните правоотношения с банкова институция е и разпоредбата на
чл.439,ал.2 от ГПК,която предвижда,че искът на длъжника,с който се оспорва
дължимостта на паричната сума може да се основава само на настъпили
обстоятелства след съответното производство,по което е издадено
изпълнителното основание. Така мотивиран,съдът приема,че не се явява
допустимо по настоящото производство да бъдат разглеждани доводи дали и
какви договори ищцата В. е сключила с конкретна банкова институция.
Софийският районен съд,отчитайки позоваването от страна на ищцата В. на
погасителна давност за период,последващ издаването на изпълнителния
лист,намира,че отрицателният установителен иск за признаване за
установено,че ищцата В. не дължи сумата от 5811,68 лева подлежи на
отхвърляне. Погасителната давност е регламентирана в полза на
длъжника,който може да се позове на настъпила давност,ако кредиторът
бездейства в определен период от време. Законът не регламентира каква е
приложимата погасителна давност за вземания,за които е издадена заповед за
изпълнение и не е подадено възражение срещу заповедта за изпълнение,с
което същата се явява стабилизирана,но в установената съдебна практика се
възприема,че приложимата погасителна давност за вземания по неоспорени
заповеди за изпълнение е петгодишната давност. Съгласно чл.117,ал.2 от ЗЗД
приложимата погасителна давност за вземания по влезли в сила съдебни
решения е петгодишната давност. Софийският районен съд намира,че и за
вземанията,за които е издадена заповед за изпълнение,която не е оспорена от
длъжника,приложимата давност следва да бъде петгодишната давност.
Неоснователен е доводът на ищцата В.,че петгодишната давност е приложима
само за вземания,за които има постановени съдебни решения,но не и за
вземания,за които е издадена заповед за изпълнение. За да счете,че е
приложима петгодишната давност,съдът взе предвид,че правните последици и
на заповедта за изпълнение,по която е изтекъл срокът за възражение,и на
влязлото в сила съдебно решение са идентични – страните са длъжни да се
съобразяват със съдебния акт,а възможностите за оспорване са основани
единствено на нови доказателства или на новооткрити обстоятелства – в този
смисъл са разпоредбите на чл.424 от ГПК и на чл.303,т.1 от ГПК. Аргумент в
подкрепа на разбирането,че приложимата давност за вземанията по
неоспорени заповеди за изпълнение е петгодишната давност е и същественото
различие между уредбата на издаването на изпълнителния лист по чл.237 от
ГПК ( отм.) и правната уредба на заповедното производство по действащия
ГПК,тъй като при действието на ГПК ( отм.) предявяването на отрицателен
установителен иск за недължимост на вземането,за което е издаден
изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание не е ограничено със
срок,докато при действащия ГПК заповедта за изпълнение може да бъде
оспорена единствено при съобразяване предвидените съгласно чл.424 от ГПК
предпоставки. Развитите съображения мотивираха съда да приеме,че
преценката дали отрицателният установителен иск е доказан по основание е
4
дали има период,последващ издаването на изпълнителния лист,по-дълъг от
пет години,без да са предприемани изпълнителни действия. С приетото
Тълкувателно решение от 26.06.2015 г.,постановено по тълк.дело № 2/2013 г.
по описа на ОСГТК на ВКС е възприето,че по време на изпълнителния процес
давността се прекъсва с всяко изпълнително действие или с всяко
действие,изграждащо изпълнителния способ,а според приетото Тълкувателно
решение от 28.03.2023 г.,постановено по тълк.дело № 3/2020 г. по
изпълнителните дела давност не е текла до 26.06.2015 г.,т.е. до датата на
приемане на тълкувателното решение. В настоящия случай ищцата В. чрез
процесуалния си представител оспорва искания за реализиране на
изпълнителни действия,подадени по първото изпълнително дело в периода до
м.03.2015 г.,което оспорване ответникът не е доказал,но при съобразяване
приетото Тълкувателно решение по тълк.дело № 3/2020 г. следва да се
приеме,че давност не е текла до 26.06.2015 г. Съдът приема,че при
съобразяване постъпилото искане за конституиране на нов взискател от 2016
г.,което действие прекъсва давността,отчитайки сключените
споразумения,както и молбата за образуване на второто изпълнително
дело,която молба съдържа искане за налагане на запор,т.е. по естеството си е
такава,с която се прекъсва давността,намира,че липсва период от време,по-
дълъг от пет години,без да има действия,които прекъсват давността,поради
което и исковата претенция,предявена от ищцата В. подлежи на отхвърляне. В
рамките на изпълнителния процес давността се прекъсва с всяко
изпълнително действие,но се счита,че е прекъсната,считано от искането за
изпълнителното действие. След постановяване на тълкувателното решение е
обективирана и съдебна практика на ВКС,а именно решение № 37/24.02.2021
г.,постановено по гражд.дело № 1747/2020 г. и решение № 3/04.02.2022
г.,постановено по гражд.дело № 1722/2021 г.,според които перемпцията и
давността са различни правни институти и извършени действия по
принудително изпълнение,респективно искания за извършване на
изпълнителни действия прекъсват давността като перемпцията е без значение
за давността. При това положение и с оглед това,че не се установява да е
допуснато от кредитора бездействие за период,по-дълъг от пет години,съдът
приема,че исковата претенция подлежи на отхвърляне. Както беше
посочено,има искане за конституиране на взискател от 2016 г.,има две
сключени споразумения от 2020 г. и от 2021 г. като с оглед това,че паричната
сума,дължима по второто споразумение е по-малка спрямо паричната сума по
първото споразумение е налице основание да се счита,че има плащания по
първото споразумение,обстоятелство,което не се отрича от ищцата В.,а
второто изпълнително дело е образувано по молба на взискателя от 2023
г.,поради което не може да бъде счетено,че вземането е погасено по давност. С
оглед това,че според приетото Тълкувателно решение,което е задължително за
съдилищата давност не е текла до 26.05.2015 г.,както и при съобразяване
искането за конституиране на взискател от 2016 г.,съдът приема,че към
сключване на споразуменията,съответно от 2020 г. и от 2021 г. петгодишна
давност не е била изтекла. Предвид обстоятелството,че признанието следва да
бъде реализирано пред кредитора преди да е изтекла давността и при
отчитане,че всяко от споразуменията съдържа конкретна парична сума,за
чиято дължимост ищцата В. се е съгласила,съдът счита,че е налице признание
за размера на задължението,а и са налице частични плащания,реализирани въз
5
основа на споразуменията,поради което е налице прекъсване на
давността,съответно липсва период от време,по-дълъг от пет години,без да
има изпълнителни действия. Развитите съображения мотивираха съда да
приеме,че исковата претенция следва да бъде отхвърлена.
Водим от гореизложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.124 от ГПК,вр.чл.439 от
ГПК,предявен от А. В. В.,ЕГН **********,с адрес гр.С, против „Е
М“ЕООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление
гр.С,представлявано от Р М Т,за признаване за установено,че ищцата не
дължи сумата от 5811,68 лева ( пет хиляди осемстотин и единадесет лева
шестдесет и осем стотинки ) чрез способите на принудително изпълнение
поради настъпила погасителна давност.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6