№ 23098
гр. София, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20251110143455 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 19.05.2025 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответниците К. А. О.
и М. Ж. О., за заплащане при квоти от 1/6 част за К. О. и 5/6 част за М. О. от следните суми:
сумата от 297,94 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за
период от 01.07.2022 г. до 30.04.2024 г. в имот с адрес: гр. София, ж.к. „** 1“, **, аб. № **;
сумата от 35,90 лв., главница, представляваща цена на услугата за дялово разпределение за
периода 01.05.2022 г. – 30.04.2024 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане; сумата от 47,07 лв., законна
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2023 г.- 09.05.2025 г.;
сумата от 8,91 лв., законна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода 16.07.2022 г.-09.05.2025 г., както и за направените по делото разноски. В тази връзка
било образувано ч. гр.д. № 28719/2025 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като по същото била
издадена исканата заповед за изпълнение. Заповедта била връчена на длъжниците, които
подали възражения и на ищеца били дадени указания да предяви установителен иск за
вземанията, което се изпълнявало с подадената искова молба. Ищецът сочи, че ответниците
са негови клиенти на топлинна енергия за имот с адрес: гр. София, ж.к. „** 1“, **, аб. № **.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала
при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в
едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали
силата на договор. Според клаузите на приложимите в случая общи условия купувачите на
топлинна енергия, каквито били и ответниците, били длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се
отнасят. В процесния имот през процесния период била използвана доставената топлинна
енергия, но същата не била заплатена, поради което настъпила забава и се дължала и законна
лихва за забава. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на
сградата, в която се намирал процесният имот, били сключили договор за извършване на
услугата дялово разпределение с „Директ“ ЕООД. Сумите за топлинна енергия били
1
начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период
били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение, на база реален
отчет на уредите за дялово разпределение. За имота били издадени изравнителни сметки.
Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено,
че ответниците му дължат процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 19.05.2025 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
Ответниците К. А. О. и М. Ж. О. оспорват исковете като неоснователни. Сочат, че са
декларирали пред ищеца, че не ползват топлинна енергия, предоставяна от него. За периода
2019 г. – 2024 г. нямало поставени радиатори и измервателни уреди към тях, лира, тръби,
минаващи през обекта, тъй като апартаментът се намирал на последен етаж и
топлопреносната мрежа била прекъсната и бетонирана. В протоколите било констатирано,
че в обекта няма поставен водомер за топла вода и такава не се доставя. Оспорва се
доставката на топлинна енергия в процесния имот. Твърди се, че на ответниците не били
връчени фактурите, посочени като приложения към заявлението и исковата молба, както и
че не било ясно какви суми са дължими за потребена топлинна енергия и какви за дялово
разпределение. Молят за отхвърляне на исковете. Претендират разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Директ“ ЕООД изразява становище за
основателност на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с
наведените от страните доводи съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главниците за топлинна енергия
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
Видно от събраните писмени доказателства и от договор за покупко-продажба на
недвижим имот по реда на чл. 117 ЗТСУ № 171/05.07.1990 г., ответницата М. Ж. О. и
покойният й съпруг Александър О. са придобили в режим на съпружеска имуществена
общност собствеността на процесния имот. След смъртта на 06.10.2021 г. на наследодателя
Александър О. ответницата М. О. е получила 1/2 част от имота от прекратената съпружеска
имуществена общност, като сънаследява заедно с ответницата К. О., дъщеря, и Александър
Александров О., син, който от своя страна почива на 08.02.2024 г. и оставя за единствен
законен наследник майка си М. О.. Не се спори, че майката М. О. е приела наследствата на
съпруга си и сина си, а ответницата К. О. – на баща си. Така първата има дял от 5/6 от
имота, а втората – 1/6 част от имота – в каквото съотношение те биха отговаряли и за
задължения за топлинна енергия.
От писмените доказателства, представени от ответниците и от третото лице помагач,
и заключението на СТЕ се установява, че в исковия период в апартамента не е ползвана
топлинна енергия за БГВ, нито топлинна енергия за отопление, а е начислявана топлинна
енергия за сградна инсталация.
2
С решение от 23.10.2025 г. по дело C-760/23, СЕС, приема, че член 9, параграф 3 от
Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година
относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и
за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
национална правна уредба, съгласно която собственикът на апартамент в сграда етажна
собственост, е длъжен да заплати разходите, които са му начислени за топлинната енергия,
отдадена от всички тръбопроводи и инсталации за разпределение и доставяне на топлинна
енергия в сградата, включително когато стълбищата и коридорите на сградата не са
оборудвани с радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем на своя
апартамент, [само] доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се изчисляват
разходите, които са му начислени за индивидуалното му потребление на топлинна енергия за
отоплението на апартамента му и за топлата вода за битови нужди, гарантират
прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление.
В мотивите на решението по преюдициалното запитване СЕС посочва, че в случая,
макар математическата формула, посочена в точка 6.1.1 от Методиката за дялово
разпределение, да се основава на обективни данни, тя не отчита определен брой параметри,
свързани с действителното функциониране на разглежданата в главното производство
отоплителна инсталация. Всъщност подобна формула би следвало по-специално да отчита
специфичните характеристики на сградата, като нейната изолация и изолацията на
отоплителната система, използваните за тази система материали, както и евентуалната
загуба на топлина.
По дължимостта на суми за сградна инсталация следва да се съобразят последиците
от решение № 7278 от 03.07.2023 г. по адм.д. № 746/2021 г., ВАС, II о., и решение № 1037 от
10.02.2025 г., ВАС, II колегия, петчленен състав.
С посочените по-горе решения ВАС по реда на прекия съдебно-административен
контрол е отменил т. 6.1.1 от Методиката, Приложение към чл. 61 ал. 1 от Наредба № Е – РД
– 04 – 1 от 12.03.2020 г. на Министъра на енергетиката, § 2 и § 3 от ПЗР на Наредба № Е –
РД – 04 – 1 от 12.03.2020 г. на Министъра на Енергетиката.
Отмяната е по жалба на Л. Каменов и присъединени лица на страната на
жалбоподателя Л. Георгиева, Ч. Янев, Б. Порязов, С. Порязова, Р. Симеонов, А. Великов и С.
Грозданов. Мотивите на тричленния и петчленния състав за отмяната са частично различни,
като в крайна сметка петчленният състав приема, че не е налице нарушение на материалния
закон за т. 6.1.1, а само за параграф 3, но и трите оспорени разпоредби са незаконни на
процедурно основание – неизпълнение на изискването по чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗНА мотивите,
съответно докладът, към проекта за нормативния акт, да съдържат: 5. анализ за съответствие
с правото на Европейския съюз.
Ответниците по настоящото дело не са били страна по това административно дело и
съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК вр. чл. 184 АПК не са обвързаниа, респ. не може да се
ползват пряко, от силата на пресъдено нещо на съдебното решение на ВАС. Първото
изречение на чл. 177, ал. 1 АПК урежда именно сила на пресъдено нещо (да се прочете
думичката „сила“ в това изречение). Наопаки, второто изречение на чл. 177, ал. 1 АПК
урежда действието erga omnes на съдебното отменително решение по прекия контрол – това
е конститутивното действие на това решение (да се прочете думичката „действие“). Това
конститутивно действие обаче е занапред и занапред – след м.02.2025 г. – актът престава да
съществува. А процесният период на потребление по делото е м.07.2022-.м.04.2024 г.
Същевременно, съгласно чл. 195 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Правните последици,
възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като
унищожаем, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца
от влизането в сила на съдебното решение.
3
От горното обаче никак не следва, че гражданският съд може и трябва да прилага
незаконен подзаконов нормативен акт. Мнозина юристи твърдят, че гражданският съд бил
длъжен да приложи незаконния (по преценка на влязлото в сила решение на
административния съд) нормативен административен акт по гражданското дело, тъй като
той си действал относно материалното гражданско правоотношение в миналия период, като
отмяната на административния съд действала занапред. Засегнатите от приложения
нормативен административен акт гражданскоправни субекти могли да си търсят
обезщетението по чл. 1 ЗОДОВ, а гражданският съд е длъжен да приложи нормативния
административен акт, като най-много могъл само да провери дали той не е материално
незаконосъобразен на основание това, че негови норми противоречат на норми с
материалноправен характер от по-висок ранг – чл. 15, ал. 1-3 ЗНА.
Тези умозаключения са несъстоятелни и причината за това е по същество
неосъзнаването на нещо елементарно – не става дума за това дали решението на
административния съд по прекия контрол действа занапред, заназад или криволичейки, а
дали нормативният административен акт се прилага или не се прилага и в кои случаи от
гражданския съд при хипотезата на косвен контрол (пряк срещу косвен контрол; действие на
решение на един съд срещу прилагане или неприлагане на нормативен акт от друг съд).
Едва на второ място е въпросът дали гражданският съд може, в рамките на косвения
контрол, да се позовава на фактически констатации в мотивите на решенията на
административния съд.
Та, на въпроса – действа ли, прилага ли се незаконният нормативен административен
акт от гражданския съд:
Както се посочи по-горе, ВАС приема, че трите разпореби от Методиката са приети
при неспазване на чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗНА. Това е фактическа констатация на
административния съд по друго дело. На фактически изводи в съдебен акт на съд по друго
дело гражданският съд няма забрана да се позове. Теорията отдавна е установила, че това е
допустимо (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 185-186).
Вярно е, че доказателствената сила на съдебно потвърдените или съдебно отречените факти
по други дела е много слаба, тъй като доказването с помощта на съдебни констатации по
друго дело е непряко доказване. Вярно е, че ответниците не са били страна по делото на
ВАС, но съдът намира, че може да се позове на констатациите на административния съд в
мотивите на съдебното решение, които с нищо не са опровергани по настоящото дело и
които изобщо не се оспорват от нито една страна. Така гражданският съд приема, в съгласие
с констатациите на ВАС, които изцяло споделя, приема, че трите разпоредби от Методиката,
вкл. тази, която съдържа формулата за изчисляване на сградна инсталация, в тяхната цялост
– са процесуално незаконосъобразни.
Настоящият съдебен състав е убеден, че незаконният нормативен административен
акт не може да бъде правно основание за разместване на блага между частноправни субекти,
нито за пораждане, изменение или погасяване на граждански субективни права. Защо това е
така? Защото поначало в частното право незаконното не може да поражда права, освен ако
няма норма, предвиждаща противното. Специално при административни актове следва да се
подчертае разликата с индивидуалните и общите административни актове, от една страна, и
нормативните административни актове, какъвто е процесната Методика, от друга.
Когато в законовите срокове един унищожаем, но не нищожен, индивидуален
административен или общ акт не бъде оспорен, той се стабилизира, влиза във формална
сила, става неотменяем по редовните способи, добива сила на решено нещо в отношенията с
администрацията (L’autorité de la chose décidée) и от този момент може да бъде – макар и
порочен – източник за пораждане на права, вкл. граждански субективни права. Въз основа на
един влязъл в сила индивидуален административен акт напр. може да се придобие право на
собственост върху имот или някакво парично вземане. Достатъчно е да е стабилен, па макар
4
и незаконен.
Не е такова положението обаче при нормативните административни актове. Те никога
не влизат в сила и никога не се стабилизират, както напр. влиза в сила един незаконен
(унищожаем), но неатакуван по административен или съдебен ред, индивидуален или общ
административен акт – арг. чл. 187, ал. 1 АПК. Без значение е основанието за
незаконосъобразност на нормативния административен акт – липса на компетентност;
неспазване на установената форма; съществено нарушение на
административнопроизводствени правила; противоречие с материалноправни разпоредби;
несъответствие с целта на закона.
Всеки съд, който смята, че един нормативен административен акт е незаконен, е
длъжен да откаже да го приложи. Това положение е установено както в практиката на
Конституционния съд, така и в теорията.
И наистина, в мотивите на решение № 2 от 14.02.2023 г. по конст.д. № 1/2022 г. ясно е
посочено, че „косвеният (инцидентен) съдебен контрол по отношение на актовете и
действията на административните органи е форма на съдебен контрол за законност по
смисъла на чл. 120, ал. 1 от Конституцията, при който съдът, независимо от вида на
разглеждания правен спор и приложимия процесуален ред, извършва преценка за законност
на административните актове и действия, когато това е необходимо за осъществяване на
правораздаването. При упражняване на тази компетентност, според трайната практика на
Конституционния съд (Решение № 27 от 15.10.1998 г. по к.д. № 20/1998 г., Решение № 2 от
10.02.2005 г. по к.д. № 9/2004 г., Решение № 14 от 09.10.2018 г. по к.д. № 12/2017 г.),
обвързаността на съдилищата от върховния съдебен надзор на ВКС или ВАС е обусловена от
приложимия закон, а не от инстанционната компетентност на съответния върховен съд по
спора. Независимо дали контролът за законност е пряк по смисъла на чл. 120, ал. 2 от
Основния закон (т.е. осъществяван в производство по обжалване на административен акт, в
което се реализира административното правораздаване), или се извършва инцидентно,
когато това е необходимо за осъществяване на правораздаването по други правни спорове,
по същество дължимата от съда преценка за съответствие на административния акт със
закона, произтичаща от необходимостта да се осигури законността в правовата държава, е
една и съща.“
Следователно, както е посочено в това решение, по реда на косвения контрол
гражданският съд, доколкото му е нужно да реши гражданскоправен спор, следва да
извърши, с допустимите по ГПК доказателствени средства и при наличните данни, същата
по обхват проверка, каквато и административният съд по реда на прекия контрол. Това ясно
е посочено с израза: „Независимо дали контролът за законност е пряк … или се
извършва инцидентно, …, по същество дължимата от съда преценка за съответствие на
административния акт със закона, произтичаща от необходимостта да се осигури
законността в правовата държава, е една и съща.“. Следователно, както административният
съд по реда на прекия контрол по чл. 185 и сл. АПК проверява не само дали нормативният
административен акт е издаден от компетентен орган и дали не противоречи на
материалноправни норми от по-висок ранг, но и напр. спазени ли са
административнопроцесуалните правила при приемането му, така и гражданският съд
следва да прави по реда на косвения контрол същото.
Действително, чл. 15, ал. 1 ЗНА овластява гражданския съд служебно да упражнява
косвен контрол за материалноправна законосъобразност на подзаконовите нормативни
актове – съответствието на съдържанието им със съдържанието на нормативните актове от
по-висока степен. Никой закон обаче не забранява на гражданския съд да упражнява косвен
контрол за процедурната законосъобразност на нормативните административни актове. Той е
длъжен за упражнява такъв контрол, за да гарантира, че България е правова държава и се
управлява точно според Конституцията и законите на страната (чл. 4, ал. 1 КРБ). Косвеният
5
контрол е правомощие, което следва от самата същност на съдийската независимост и
подчинение на закона, поради което е допустим и вън от случаите на чл. 15, ал. 3 ЗНА.
Това, както се посочи, се поддържа в административноправната теория. Както приема
проф. Кино Лазаров („Косвеният съдебен контрол на наказателния съд за
законосъобразност на административните актове“, публ. в Известия на Института за правни
науки на БАН. Т. XXIV (1970), достъпно и онлайн на адрес:
https://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2020/11/29/-), наказателният съд сам и суверенно
преценява законосъобразността на всички административни актове, когато от това зависи
изходът на процеса. Видът на административния акт – индивидуален, общ или нормативен,
и видът на порока му – нищожност или унищожаемост, е без значение за упражняване на
правомощието на съда да откаже да зачете недействителния административен акт
инцидентно в хода на процеса. Никаква презумпция за законност на административния акт
не освобождава съда от задължението да провери законосъобразността му за наличието на
всички възможни пороци – некомпетентност, нарушение на материалния закон, нарушени
административнопроизводствени правила, липса на форма или мотиви, нарушение на целта
на закона. Обоснова се, че правомощието за косвен контрол произтича пряко от естеството
на съдийската функция и на независимия съд – независимостта на съда и подчинението му
единствено на закона не трябва да се разбира само в тясно организационен смисъл (т.е. че
никой друг орган не може да се вмесва в работата му по решаването на конкретните дела и
да му отправя каквито и да било нареждания), но и във функционален смисъл, че съдът
трябва да съобразява правораздавателните си актове преди всичко със закона, а с другите
(нормативни или ненормативни) правни актове – само доколкото и те самите са съобразени
със закона и че при противоречие между закона и какъвто и да е друг акт съдът е длъжен да
основе своя акт на закона.
И така, чл. 117, ал. 2 КРБ изрично постановява, че при осъществяване на своите
функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само
на закона, което означава, че неминуемо прилагат само валидните нормативни актове, а не
опорочените; прилагайки последните, съдилищата биха се подчинили не на закона, а на
беззаконието на автора на нормативния акт от по-ниска степен.
„Овластяването“ за косвен съдебен контрол по чл. 15, ал. 1 ЗНА е направено едва през
1973 г., а първа „овластителна“ норма за косвен контрол е чл. 69 ЗАП (1970), според която,
когато съдът установи [в хода на прекия контрол], че обжалваният [индивидуален]
административен акт е издаден въз основа на незаконосъобразен правилник, наредба или
друг подзаконов нормативен акт, той отменя обжалвания административен акт и
сигнализира пред съответния държавен орган за установената незаконосъобразност на
нормативния акт. Означава ли това, че преди 1970 г. косвен контрол над нормативни
административни актове (подзаконови нормативни актове) българският съд не е бил властен
да упражнява? Ни най-малко това не е вярно. Правомощието за косвен контрол следва пряко
от Конституцията, а по граждански дела – и от задължението по чл. 5 ГПК на гражданкия
съд да прилага точно законите, и от задължението му по чл. 2 ГПК да даде защита на всяко
гражданско право. Още при действието на Закона за гражданското съдопроизводство от
1892 г. се е приемало, че задължението на гражданския съд по чл. 1 да разгледа и реши
всяка молба за защита на лични и имуществени права, овластява гражданския съд да
откаже да приложи незаконен правилник или наредба по реда на инцидентния
контрол. Прекият контрол е уреден по-късно – с приемането на Закона за
административното правосъдие от 1912 г. (чл. 10 от който предвижда съдебно оспорване на
всички административни актове на публичните власти – вж. Мотиви към законопроекта за
административното правосъдие – В: Пионерите на българското административно
правосъдие: Теодор Теодоров, Ангел Николов, Филип Филчев, Михаил Генадиев. Съст. и
ред. Васил Петров. С., 2023, с. 73-75).
6
Горното – че гражданският съд може да упражнява косвен контрол върху
нормативните административни актове, вкл. и за процедурна законосъобразност на същите –
може да се потвърди и от формулировката на чл. 17, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 17, ал. 2, изр. 2
ГПК гражданският съд може да упражнява косвен контрол за законосъобразност на
административните актове, като разпоредбата има предвид индивидуалните и общите
административни актове. Причината законодателят да не включи нормативните
административни актове в обхвата на косвения контрол, предвиден в ГПК, е, че изначално
незаконните нормативни административни актове никога не се стабилизират с изтичане на
срок за обжалване, никога не влизат във формална сила и не могат да породят по дефиниция
граждански субективни права, та да има нужда да се уреждат хипотези на косвен контрол,
който по замисъл е за случаи, при които прекият е пропуснат или изначално не е бил
допустим.
Неоснователен е аргументът за недопустимост на косвения контрол над
нормативните административни актове изобщо и в частност за процедурна
незаконосъобразност, черпен от чл. 195, ал. 1 АПК и чл. 195, ал. 2 АПК. Съгласно първата
разпоредба нормативният административен акт се счита отменен от деня на влизане в сила
на съдебното отменително решение по реда на прекия контрол; втората разпоредба
задължава органа издател на незаконния акт да уреди последиците от акта в тримесечен
срок от съдебното решение. Не следва ли от тези разпоредби, че в промеждутъка от
влизането в сила на незаконния нормативен административен акт до отмяната му по чл. 185
и сл. АПК той, макар и незаконен, си действа? Нищо подобно не следва от тези законови
норми. Не следва да се смесва, от една страна, действието на нормативния
административен акт (задължителността му) по отношение на адресатите му, респ.
задължението на съда по конкретните дела да го прилага, или да откаже да го приложи,
според това дали е законен, или не, и, от друга страна, действието на съдебното решение по
прекия отменителен контрол.
По същия начин, много често, до приемането на Тълкувателно решение № 3 от
28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., на Конституционния съд, се смесваха действието на
решението на КС по прекия контрол за конституционност, с което законът се обявява за
противоконституционен, с действието на самия закон (задължителността на самия
закон) като регулатор на правоотношения между адресатите на нормите му, вкл. и
задължението на съдилищата по конкретни спорове да прилагат или не
противоконституционния закон. А това са различни правни институти и разнопорядкови
понятия. В крайна сметка КС постанови, че, макар решението му, с което законът се обявява
за противоконституционен, да се обнародва в ДВ и да действа занапред, то самият
противоконституционен закон не се прилага по заварените от решението на
Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на
висящи съдебни производства.
Приблизително същото е станало и в настоящия казус – заявлението по чл. 410 ГПК е
депозирано на 29.04.2024 г., а окончателното решение на ВАС по прекия контрол, с което се
отменят и сочените разпоредли от Методиката е от м.02.2025 г. Т.е. по време на
висящността на спор, по който се иска да бъде приложен нормативен административен акт,
влиза в сила решение по прекия контрол, с което той се отменя като незаконен. С
приложение mutatis mutandis на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 28.04.2020 г. по
конст.д. № 5/2019 г., на Конституционния съд, настоящият съдебен състав намира, че не
следва да прилага сочените три разпоредби от Методиката.
Гореописаното принципно положение важи и за нормативните административни
актове с още по-голяма сила и предвид факта, че незаконният нормативен административен
акт се ползва дори с по-малка стабилност от противоконституционния закон – напр. по АПК
е предвидена възможност за спиране изпълнението на оспорен пред съда нормативен
7
административен акт, докато по КРБ и по ЗКС не може като обезпечителна мярка да се спре
изпълнението на атакуван като противоконституционен закон.
Доколкото между косвения контрол за законност върху нормативни административни
актове след произнасяне на административния съд по реда на прекия, от една страна, и
косвения контрол за конституционност върху закони след произнасяне на КС по реда на
прекия контрол, от друга, има разлика, тя е основно в задължителността на решението на
органа по прекия контрол, т.е. в силата на пресъдено нещо. Изразява се в следното.
Съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС решенията на КС са задължителни за всички държавни
органи, юридически лица и граждани, докато съгласно чл. 177, ал. 1 АПК решението има
сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има
действие по отношение на всички. Видно е, следователно, че силата на пресъдено нещо на
решението на КС по прекия контрол обвързва всички съдилища, пък и други държавни
органи, без изключение, които по реда на косвения контрол имат да прилагат същия закон.
За разлика от това, по първото изречение на чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК съдът по косвения
контрол ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по прекия контрол
само ако страните по конкретното дело са същите, както и страните по делото, по което е
бил оспорен нормативният административен акт. Дори ако нормативният административен
акт бъде отменен като незаконен по реда на прекия контрол, конститутивното действие на
това решение по чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК важи по отношение на всички. Конститутивното
действие обаче е различно от силата на пресъдено нещо (те са неслучайно добре
разграничени в текста на двете изречения на чл. 177, ал. 1 АПК) и затова гражданският съд
при косвения контрол по отношение приложението на отменения като незаконен нормативен
административен акт (очевидно в промеждутъка между влизането му в сила и отмяната
му) не е обвързан да приеме същото като административния – може да приеме, че
нормативният административен акт е бил законен. Но фактът, че не е длъжен да следва
становището на административния съд, не означава, че не може да го стори; напротив,
обикновено ще го възприеме.
Принципно, след като гражданският съд е формирал извод, че разпоредби от
Методиката в тяхната цялост са незаконосъобразни и независимо дали са отменени, или не,
от ВАС и в каква част са отменени и в каква – не (и по какви причини), то гражданският съд
е длъжен да откаже зачитането на този незаконосъобразен нормативен административен акт,
вкл. да отрече възможността при предвидени в акта фактически състави да може да възникне
вземане в полза на един частноправен субект (ответника) против други частноправни
субекти (ищците).
Това той – гражданският съд – прави, защото сам е направил извод, че нормативният
административен акт е незаконен. Той не е длъжен да приеме същото като
административния и може да приеме точно обратното – че нормативният административен
акт е законен и да го приложи. Но в случая, настоящият състав приема, че правилно
административният съд е формирал извод за незаконосъобразност на нормативния
административен акт.
Възприемането на противната теза – че гражданският съд прилага безпроблемно и
целенасочено незаконните нормативни административни актове в отношенията между
частноправни субекти, които отношения са възникнали в промеждутъка между от влизането
в сила на незаконния нормативен административен акт до отмяната му по чл. 185 и сл. АПК
– би довело и до един доста комичен правен резултат по линия на отговорността за вреди на
държавата.
Както е известно, преди години с Тълкувателно решение от 27.06.2016 г. по адм.д. №
2/2015 г., ОС ВАС, прие, че вредите, причинени на граждани и на юридически лица при или
по повод изпълнението (действието) на подзаконов нормативен акт в периода преди той да
бъде отменен като незаконосъобразен или обявен за нищожен, не подлежат на обезщетяване
8
по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Тълкувателният акт беше приет при особеното мнение на 32
върховни съдии.
Тълкувателното решение беше доста спорно (меко казано) и Народното събрание с
ДВ, бр. 94/2019 г., го „отмени“, като допълни чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като предвиди
имуществена отговорност за вредите, причинени от действието на отменени като
незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. От мотивите
на законопроекта за допълнение на чл. 1, ал. 1 от закона, достъпни на сайта на Народното
събрание (вх. № 954-01-26/18.04.2019 г.), както и от изказванията на народните
представители Крум Зарков и Хамид Хамид при второто четене на законопроекта в пленарна
зала от 21.11.2019 г., е видно, че целта на изменението е да се преодолеят последиците за
правата на гражданите и юридическите лица от коментираното Тълкувателно решение на
ВАС. За него народните представители приемат, че е спорно, тъй като е подписано с особено
мнение от 32 върховни съдии, а тълкуването директно се обявява за неправилно
и противоречащо на практиката на СЕС и преграждащо правата на правните субекти на
полагащото им се обезщетение за вреди (вж. мотивите на законопроекта). Целта на
промяната, обявена и в пленарна зала, е пълното удовлетворение на гражданите и
юридическите лица на законното им право на обезщетение от незаконните подзаконови
административни актове.
Ето защо, всички вреди от приложението на незаконния административен акт
подлежат на обезщетение по реда на чл. 1, ал. 1 in fine ЗОВОВ – чрез иск против
административния орган, издал акта, предявен пред административните съдилища. Тук се
включват вземанията, произтичащи от незаконния акт, в полза на един частноправен субект,
които друг частноправен субект е бил принуден да плати – вкл. поради осъждане от
гражданския съд да ги плати. В нашия случай това са вземанията, формирани по правилата
на Методиката, ако потребителят е осъден да ги плати от гражданския съд или ако ги е
платил доброволно на топлофикационното предприятие и искът му по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за връщане на платеното като недължимо е отхвърлен от гражданския съд с аргумента, че
вземането по незаконната Методика за сградна инсталация е валидно възникнало. Във
вредите на потребителя се включват и разноските по воденото дело пред гражданския съд.
Вземанията и разноските са пряка и непосредствена последица именно от приложението на
нормативния административен акт (чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ) и подлежат на обезщетение по реда
на ЗОДОВ.
Този извод – че ако настоящият съдебен състав уважи исковете на ищеца и присъди
суми за сградна инсталация, осъдените ответници ще може да предявят „регресен“ иск по
чл. 1 ЗОДОВ против държавата в лицето на Министерството на енергетиката – може да
звучи доста комично, но не по-малко комично е да се твърди, че гражданският съд умишлено
и целенасочено прилага незаконни нормативни административни актове.
Всички тези съображения, вкл. решението на СЕС от 23 октомври 2025 г., мотивират
настоящия съдебен състав да приеме, че предявеният иск за суми за сградна инсталация,
претендирани въз основа на Методиката, е неоснователен. Целият иск за главница следва да
се отхвърли, заедно с акцесорния иск за мораторна лихва.
По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху вземането за услуга дялово разпределение
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца
разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение
са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2
ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка за дерогирането й както с нарочно
писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени
от надлежния държавен орган. Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите
9
условия от 2014 г. Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна
енергия се предвижда задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца.
Такава уговорка не е включена в общите условия, поради което за основателността на
главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на
третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно
задължение за предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да
определя по съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то
отново според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането
на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец
продавач, според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на
задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл.
186, ал. 2 ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато
едната страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат ответниците.
Ответниците са сторили разноски от 480 лв. за адвокатски хонорар, които следва да
им се възстановят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
К. А. О., ЕГН **********, и М. Ж. О., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата К. О. дължи 1/6 част, а
ответницата М. О. – 5/6 част от следните суми:
сумата от 297,94 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
за период от 01.07.2022 г. до 30.04.2024 г. в имот с адрес: гр. София, ж.к. „** 1“, **, аб. № **,
сумата от 35,90 лв., главница, представляваща цена на услугата за дялово
разпределение за периода 01.05.2022 г. – 30.04.2024 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане,
сумата от 47,07 лв., законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2023 г.- 09.05.2025 г.,
сумата от 8,91 лв., законна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение
за периода 16.07.2022 г.-09.05.2025 г.,
които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена на 07.06.2025 г. по ч.гр.д. № 28719/2025 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на К. А. О.,
ЕГН **********, и М. Ж. О., ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 480 лв.,
10
разноски, сторени по делото.
Решението е постановено при участието на „Директ“ ООД като помагач на
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11