РЕШЕНИЕ
№ 807
гр. гр. Хасково, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640103465 по описа за 2024 година
Предявен е от К. З. М., ЕГН:**********, с адрес: ********, чрез
адвокат П. П. от Адвокатска колегия - Хасково, съдебен адрес: ********,
против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, с управител
Николай Пенчев Пенчев, иск с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 55, ал.1 от ЗЗД – за установяване съществуването на
вземане, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по Ч.гр.д. №34637/2024г. по описа на Софийски районен съд.
В исковата молба се твърди, че обстоятелството възоснова на което се
претендира вземането с настоящата искова молба е сключен на 30.12.2021г.
между страните Договор за паричен заем № 614278 за сумата в размер на 750
лева, при фиксиран лихвен процент: 40.05%, ГПР от 48.42% и срок за
погасяване на кредита – 4 месечни вноски. Въпреки, че в чл.3.10 от договора
било посочено, че общата сума за плащане е в размер на 825,64 лева, ищецът
установил, че всъщност за погасяване на всички задължения по договора
трябвало да заплати 1192 лева, тъй като дължал и неустойка в размер на
366,36 лева за неизпълнение на задължението по чл. 6.1 от договора за
предоставяне на обезпечение. Според ищеца тази неустойка е нищожна на
основание чл. 26, ал.1 ЗЗД като противоречаща на закона и добрите нрави, а
така също и на основание чл.146 ал.1, вр. чл. 143 т.5 от ЗЗП, тъй като
уреждащата я клауза от договора била неравноправна като задължаваща
потребителя при неизпълнение на задълженията му да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. В случая в чл. 6.2. от договора формално
1
била уговорена неустойка, но всъщност се дължала договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба за кредитора, тъй като в договора били
предвидени трудно изпълними условия, които следвало да бъдат изпълнени в
кратък срок и напрактика нямало как длъжникът да избегне заплащането на
неустойка. При тези трудно изпълними условия, както и предвид размера на
същата спрямо главницата, неустойката излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала в
средство за обогатяване на кредитора. Ищецът поддържа, че неустойката е
нищожна като противоречаща на императивни правни норми и на добрите
нрави. Сочи, че с клаузата на чл. 6.2 от процесния договор е предвидена
неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя да върне
заемната сума на падежа, а на задължение в тридневен срок от подписване на
договора да предостави обезпечение за кредитора, от което следвало, че
сумата формално била наречена неустойка, но всъщност представлявала
скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и
съобразно критериите на ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело
№1/2009г. на ОСТК тази неустойка излизала извън предадените й санкционна,
обезщетителна и обезпечителна функции и по естеството си представлявала
източник на неоснователно обогатяване, поради което противоречала на
добрите нрави. Клаузата на чл. 6.2 от процесния договор според ищеца е и
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП и като такава и нищожна на
основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тьй като била уговорена във вреда на
потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя чрез
възникването в негова полза на вземане на неустойка, по който начин се
оскъпявала цената на заема. Същата не отговаряла на изискването за
добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително
неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя.
Неравноправност на клаузата била налице и по смисъла на чл.143, т. 5, тъй
като задължавала потребителят при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Освен това била
уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от
ЗПК за максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 от
ЗПК се явявала нищожна и заплащане по нея не се дължало. Според ищеца
тази допълнителна „договорка“ имала за цел да прикрие действителните
разходи по кредита, в какъвто смисъл било Решение от 21.03.2024г. по дело №
С-714/2022г. на Съда на Европейския съюз. Поддържа се, че договорът за заем
противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК, поради което в
случая намирала приложение разпоредбата чл.21, ал.1 от ЗПК. Сочи се, че в
договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент, в който
трябвало да е включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а
реално представлявала сигурна печалба за кредитора. Така бил нарушен чл.11,
ал.1, т.9 от ЗПК, поради непосочване на реалния годишен лихвен процент в
договора. Доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се посочи и друг
размер на ГПР, различен от посочения в договора, но тъй като това не било
сторено, била нарушена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По
посочения начин според ищеца не ставало ясно и дали ГПР не надвишава пет
2
пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 от 3ПК/. Посочва, че според чл.22
от ЗПК когато са били спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и
20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. От това следвало, че част от изискванията на чл.11, ал.1 от
ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушаването им
влече нищожност на сключения договор. Ето защо, процесният договор
следвало да бъде приет за недействителен на основание чл.22 от ЗПК, а
последиците от тази недействителност били посочени в чл.23 от 3ПК. С оглед
на задължителната практика на СЕС, се отправя искане съдът да извърши
служебна проверка за действителността на кредитното правоотношение и да
прецени дали не са осъществени и други хипотези на недействителност, които
не са въведени от ищеца. Същият твърди, че в изпълнение на договор за
потребителски кредит № 614278/30.12.2021г. е заплатил на ответника сумата
от 1192 лв. Поради недействителността на договора за заем, според него е
налице задължение за връщане само на чистата сума по кредита в размер на
750 лева, но не на лихва и други разходи. Ето защо разликата между
заплатената сума от 1192 лв. до дължимата от 750 лв. в размер на 442 лева
според ищеца била платена при начална липса на основание и като недължима
подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, пред.l от ЗЗД.
Посочва, че за това си вземане той подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, въз основа на била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. дело № 34637/ 2024г. по описа на РС-София, срещу която в срок
постъпило възражение от длъжника, което обосновавало и правния му интерес
от предявяване на настоящия иск. Предвид изложеното, се иска от съда да
постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на
ответника, че същият дължи на ищеца сумата от 442 лева, представляваща
недължимо платени суми за лихва и неустойка по сключен между страните
договор за паричен заем № 614278 от 30.12.2021г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК
в съда до окончателното изплащане на сумата. Ищецът претендира
присъждане на направените разноски в настоящото производство и в
заповедното производство.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, който оспорва иска като неоснователен. Преди всичко поддържа,
че искът е заведен в условията на злоупотреба с право. Сочи, че в Районен съд
– Хасково са внесени шест идентични искови молби, с които се оспорвала една
и съща клауза за неустойка, с което се целяло възлагане в тежест на ответника
заплащането на разноски в прекомерен размер. Поддържа, че не е налице
недействителност на процесния договор. Липсвала твърдяната
недействителност по смисъла на ЗПК поради нарушения на чл.11 ал.1 т.9 и 10
ЗПК и чл.19 ал.4 ЗПК. Поддържа, че всички императивни норми на закона са
спазени и липсва противоречие на добрите нрави, параметрите на договора
били уговорени индивидуално. При формиране на ГПР били спазени всички
изисквания и същият не надвишавал законоустановения максимум. Поддържа,
че в размера на ГПР не следвало да бъде включвана уговорената неустойка,
3
тъй като към момента на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще
възникне задължение за заплащането . Ответникът поддържа също, че
неустойката е действителна. Твърди, че тя била уговорена като санкция за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а съгласно чл.
11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела
задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.
Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за
сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от
него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и
имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Освен това, кредитополучателят
разполагал и с цели 14 дни, в които можел да упражни правото си на отказ от
договора. От поведението на кредитополучателя ставало ясно, че същият
нямал намерение да предостави обезпечение, а договарял недобросъвестно.
Ответникът поддържа, че не е налице и твърдяното от ищеца противоречие с
добрите нрави. Сочи, че кредитополучателят не предоставил обезпечение,
което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения
заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил
предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата
на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката, давайки и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката. В практиката на ВКС се приемало, че кредиторът
имал право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на
длъжника, за която същата била уговорена, какъвто бил и настоящия случай.
Липсвала и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били
уговорени индивидуално с ищеца, били ясно и точно описани в договора и
потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към
търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В
погасителния план, както и в СЕФ също били посочени разходите по кредита,
размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката,
уговорена впоследствие в договора за кредит. Неоснователни се считат
твърденията за липса на информация за всички разходи по връщане на
предоставения кредит, тъй като клаузите били съставени на ясен и разбираем
език. Твърденията за нищожност се оборвали и от обстоятелството, че
ищецът сключил с ответника общо осем договора с уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, респективно при
идентични условия, поради което категорично бил наясно с условията при
сключването на всеки следващ договор за кредит. Неоснователно било
твърдението за липса на индивидуално договаряне, доколкото още с първия
договор ищецът се запознал с условията за ползване на кредитния продукт, а
впоследствие отново избрал същите условия и повторно се задължил по тях.
От това следвало, че е налице индивидуално договаряне, което изключвало
неравноправността на оспорените клаузи и твърдението за липса на
информираност за финансовите задължения на потребителя. По тези и всички
останали подробно изложени в отговора съображения, ответникът счита
4
доводите на ищеца за неоснователни, поради което моли предявеният иск да
бъде отхвърлен. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
По подадено от ищеца заявление е образувано Ч. гр. д. № 34637/2024г.
по описа на Районен съд - София по реда на чл.410 от ГПК срещу ответното
дружество за сумата от 442,00 лева, представляваща заплатени суми без
правно основание по клаузи за договорна лихва и неустойка, включени в
Договор за паричен заем Кредирект № 614278, сключен на 30.12.2021г., които
клаузи за договорна лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение са
изначално недействителни, поради тяхното неравноправие, ведно със
законната лихва главницата за период от 06.06.2024г. до изплащане на
вземането, както и държавна такса в размер на 25 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева. За тези суми е издадена и заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК № 18892 от 20.06.2024г.
На 30.12.2021г. от ищеца до ответника е подадено Искане за сключване
на кредит за сумата в размер на 750 лева и е изготвен Стандартен Европейски
формуляр за предоставяне на информация на потребителските кредити с
преддоговорна информация.
На същата дата - 30.12.2021г. между страните е подписан Договор за
паричен заем кредирект № 614278, по силата на който на ищеца е предоставен
кредит в размер на 750 лева, с ГПР от 48.42%, брой погасителни месечни
вноски - 4, дата на последно плащане - 02.05.2022г. и обща сума за плащане
825,64 лева. В съдържанието на договора е инкорпориран план за погасяване
на кредита - погасителен план.
Съгласно чл.3 от договора за паричен заем № 614278, ищецът следва да
върне сума по кредита от 825,64 лв. на 4 месечни вноски - 1 в размер на 25,03
лв. и 3 в размер на 266,87 лв., с падеж на първа погасителна вноска -
31.01.2022 г. и дата на последно плащане – 02.05.2022 г., при размер на заема
750 лева, ГПР – 48,42 %, фиксиран годишен лихвен процент- 40,05%.
В чл.6.1 от Договора е предвидено, че страните се споразумяват
договорът за кредит да бъде обезпечен с поне едно от изброените в чл. 33, ал.1
от Общите условия към договора за кредит обезпечения – банкова гаранция
или поръчител, а в чл.6.2. е предвидено, че при неизпълнение на задължението
по чл.6.1., заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 366,36 лв.
В чл.33 ал.1 от Общи условия на „СИТИ КЕШ“ ООД за заеми
„Кредирект“, в сила от 08.03.2019 г, се предвиждат следните обезпечения: 1.
Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да
е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са
поръчители по други договори за кредит, сключени от Заемодателя; не са
Заематели по сключени и непогасени договори за кредит, сключени със
5
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения; 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за
заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно и
обективно дадено. В своето заключение вещото лице сочи, че заемателят е
заплатил по процесния договор за кредит сумата от 1229,49 лева. От тази сума
са погасени 750 лева - главница, 75,64 лева – лихва, 358,85 лева – неустойка,
такси за 45 лв. Експертизата посочва, че размерът на ГПР в условията на
изплащане на главница от 750 лева, за 4 месечни вноски, при условията на
представения по кредита погасителен план, изчислен на месечна база, с
неустойка в размер на 366,36 лева, разпределена във всяка вноска, така че
същата да бъде от по 298,00 лева всяка: общо изплатено по кредита: 1192
лева; ГПР: 935,11 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.422, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК, за установяване дължимост на недължимо платени
суми въз основа на нищожен договор за потребителски кредит суми за
договорна лихва и неустойка. Така предявеният иск се явява допустим, тъй
като е депозиран от надлежна страна в указания преклузивен срок по чл.414 от
ГПК.
Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло основателен, като
съображенията за това са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесният договор за паричен заем има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
6
дефиниция на понятието „потребител“, според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като визираната правна норма дава
изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл.
146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи
условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как
са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор
клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която
съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието
на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл.
24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
7
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.6.2 от процесния договор за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение, предвидено в чл.33 ал.1 от Общите
условия, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива. Това вземане, макар и наречено неустойка,
според настоящия съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от
клаузите в договора и размера му – 366,36 лева при главница от 750 лева, няма
типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин
се заобикаля и законът - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да
беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в
чл.6.2 от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение
за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат
покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната
страна да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция,
но поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания - за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят да се яви заедно със заемателя в офис на
заемодателя, за даване на съгласие за обработване на лични данни и сключване
на договор за поръчителство. Налагането на тези специфични изисквания, вкл.
8
и по отношение на банковата гаранция въобще препятства всички
възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно
е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да
намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички
тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно,
ако не и невъзможно тяхното изпълнение. След като това е така, във всички
случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно
поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като
следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна
вноска, видно и от самия погасителен план, инкорпориран в договора за
потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и предвид размера
й от 366,36 лева /при главница от 750 лева/ настоящият съдебен състав
намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба
за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи размера на
лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е
сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма
да е посочения в договора, а следва да е много по-голямо число, ако в него
участва и вземането от 366,36 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност
на договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на
ГПР, записана в чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не
включва т. нар. от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като записаните
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
9
договора. С размера на неустойката, ГПР от 48,42 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знания. Същият обаче се подкрепя от депозираното от вещото лице
заключение, което изчислява, че ГПР възлиза на 935,11% при включване на
размера на неустойката в разходите по кредита. Ето защо, се установява
наличие на нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19
ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством
изплащането на задължението за неустойка ще се получи сума, която като
финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което
плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време е в размер около
половината от размера на кредитната сума и при включването му в годишния
процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил максимално
регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно, договорът за заем
противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложим е в
случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между страните се
регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищеца
кредитополучател. Основателни са в тази връзка и доводите на ищеца, че
процесната „неустоечна“ клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1,
т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо и като
такава е нищожна, съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП. Само за пълнота следва да се
отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право
от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната
практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото
договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД. Следва да се посочи още, че липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването му. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от
гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за непредоставяне на
обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи
добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните по-горе текстове от
10
договора налага разбирането, че договореностите са установени с една
единствена цел - да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в договора
възнаградителна лихва, според настоящия съдебен състав и доколкото на
годишна база размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва,
също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод, че и тя е
нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по
горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по - горе, ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е в
размер от 48,42 %, като липсва ясно записана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение
на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за
посочване на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Ето
защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит
за недействителен на основание на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.
23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност
по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск за установяване, че на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД заплатената сума в размер на 442 лв е
недължимо платена, се явява основателен и следва да бъде уважен, като в
тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване
на парична престация, нейният размер и пряка причинно-следствена връзка
между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да
изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено
имущественото разместване. В случая липсва спор, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на
11
ответника общата сума от 1229,49 лева, като това се установява по безспорен
начин и от депозираното експертно заключение. Предвид гореизложените
съображенията плащането на тази сума е осъществено по договор, който се
явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ищецът е заплатил по договора
сумата от 1229,49 лева, а чистата стойност на кредита в случая възлиза на 750
лева за главница, респ. разликата между платената от нея сума по договора и
чистата стойност на кредита се явява платена без основание, доколкото липсва
такова за получаването й от ответника, поради което следва да се приеме за
установено, че ищецът е заплатил исковата сума от 442 лева без наличие на
основание за това плащане, поради което същата подлежи на връщане.
С оглед изхода на спора и предвид Тълкувателно решение
№4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца разноските по настоящото и по заповедното
производство в общ размер на 350 лева, от които: 25 лева за държавна такса в
заповедното производство, 25 лева за държавна такса в исковото производство
и 300 лева депозит за вещо лице. Ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца и разноски в размер на 400 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение по исковото производство, доколкото по делото е налице
представен договор за правна защита и съдействие и доказателства за
реалното заплащане на тези разноски, с оглед обстоятелството, че същият има
характера на разписка в случаите на заплащане в брой на адвокатското
възнаграждение.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. в полза на адвокат адв. П.
И. П. от АК – Хасково за воденото заповедно производство. По отношение на
размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвокат П. П.,
съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С
428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд,
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените
постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
12
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. С оглед всички посочени по - горе принципни
съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на
делото, цената на иска, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна
практика по спорните въпроси, извършените от адв. П. П. процесуални
действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по
делото, настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр.
ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, в полза на адв. П. следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по заповедното производство в размер на 200 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ал.1, вр. чл.415
ал.1 т.1 от ГПК, вр. чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.23 от ЗПК, по отношение на
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр.
София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5,
съществуването на вземане на К. З. М., ЕГН:**********, с адрес: ********,
чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия - Хасково, съдебен адрес: ********,
спрямо него за сумата от 442,00 лева, представляваща заплатени суми без
правно основание по недействителен Договор за паричен заем Кредирект №
614278, сключен на 30.12.2021г., чиито клаузи за договорна лихва и неустойка
са изначално недействителни, поради тяхното неравноправие и платените
суми по тях са заплатени при липса на основание, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по Ч.гр.д. №
34637 по описа за 2024г. на Районен съд - София - 06.06.2024г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр.София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №
115 Е, ет.5, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на К. З. М.,
ЕГН:**********, с адрес: ********, съдебен адрес: **************, адв. П.
П. от АК - Хасково, направените в настоящото и в заповедното производство
13
разноски в общ размер на 750 лева, от които 50 лева за държавни такси, 300
лева за възнаграждение за вещо лице и 400 лева за адвокатско възнаграждение
за исковото производство.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр.София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №
115 Е, ет.5, да заплати на адв. П. И. П. от АК - Хасково, ЕГН **********, с
личен № ********** с адрес на кантората ***********, на основание чл.38 от
ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева за заповедното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
14