№ 4451
гр. София, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100500218 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. Г. Ш. и Н. Г. Б. срещу
решение № 18218/09.10.2024г., постановено по гр. д. № 7439/2023г. на СРС,
173 с-в.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените от М. Г. Ш., ЕГН
**********, от град София и Н. Г. Б., ЕГН **********, от град София, искове
срещу Р. Х. Б., ЕГН **********, от град София, М. Й. Г., ЕГН **********, от
град София, и Д. М. Г., ЕГН **********, от град София, както следва:
предявеният срещу Р. Х. Б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено между страните, че М. Г. Ш. и Н. Г. Б. са
собственички на недвижим имот – дворно място в град София, ул. „*********,
представляващо УПИ ХІ-301, кв. 163 по плана на град София, м. „Гърдова
глава“, с идентификатор 68134.1934.301 по кадастралните карта и регистри на
град София, одобрени със Заповед № РД-18- 68/02.12.2010г. на изпълнителния
директор на АГКК, с площ от 723,00 кв.м., ведно с подобренията в него
/незавършена сграда/, при съседни имоти с идентификатори 68134.1934.739,
68134.1934.297, 68134.1934.298, 68134.1934.299,
1
68134.1934.300,68134.1934.303 и 68134.1934.302; предявените срещу М. Й. Г.
и Д. М. Г. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено
между страните, че М. Г. Ш. и Н. Г. Б. са собственички на недвижим имот –
дворно място в град София, ул. „*********, представляващо УПИ ХІ-301, кв.
163 по плана на град София, м. „Гърдова глава“, с идентификатор
68134.1934.301 по кадастралните карта и регистри на град София, одобрени
със Заповед № РД-18-68/02.12.2010г. на Изпълнителния директор на АГКК, с
площ от 723,00 кв.м., ведно с подобренията в него /незавършена сграда/, при
съседни имоти с идентификатори 68134.1934.739, 68134.1934.297,
68134.1934.298, 68134.1934.299, 68134.1934.300, 68134.1934.303 и
68134.1934.302, като ответниците бъдат осъдени да им предадат владението
върху имота.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Молят решението да бъде отменено и
исковете да бъдат изцяло уважени като основателни и доказани.
В установения от закона срок, въззиваемите са депозирали отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Молят решението на районния съд да бъде потвърдено,
като им бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
2
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
Искът за собственост по чл. 108 ЗС е иск на невладеещия собственик
срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на
собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита,
отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото
на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да
му предаде владението върху имота.
За да се уважи предявеният ревандикационен иск, следва ищците да
докажат, че са собственици на имота на твърдяното от тях придобивно
основание, както и че ответникът владее имота. Ответникът от своя страна
следва да установи, че има правно основание за владеенето на имота.
При предявяване на иск по чл. 108 ЗС ищецът е длъжен да въведе
твърдения за конкретен придобивен способ, от който извежда своето право на
собственост. В конкретния случай ищците твърдят, че са собственици на
процесния имот въз основа на покупко – продажба и завещание.
От представения пред СРС нотариален акт № 120/04.06.1952г., дело №
1083/1952г. на Д.С. – Нотариус при Софийския околийски съд, се установява,
че М. З. Х.а е закупила източната незастроена част от дворно място в град
София – Княжево, местност „Мали Радин дол“, ул. *********, цялото
съставляващо парцел 10, кв. 163 по обезсилена дворищна регулация, с площ от
1450 кв.м., при съседи: А. П., улица, одържавено място на А.-Р., д-р К., като
продаваемата част е 734 кв.м. с лице към улицата 19,50 м. и дъно 18,96м.
Видно от завещание от 22.03.2007г., чиято автентичност е безспорно
установена в производството пред СРС, М. З. Х.а е завещала имота, описан в
нотариалния акт, на Н. Г. Б. и М. Г. Ш.. Установява се от приложения препис-
извлечение от акт за смърт № 1386/27.11.2007г., че М. З. Х.а е починала на
26.11.2007г.
От друга страна, ответниците твърдят, че имат правно основание за
владеенето на имота, като се позовават на нотариален акт № 38/01.02.2022г., т.
1, рег. № 565, дело № 27/2022г. на Нотариус № 268 – В. В., с който ответникът
Р. Х. Б. е признат въз основа на осъществено от него давностно владение за
собственик на имота; нотариален акт № 5/11.03.2022г., т. 2, рег. № 1612, дело
№ 167/2022г. на Нотариус № 268 – В. В., с който Р. Х. Б. е продал на М.Ц.У.
3
недвижимия имот; нотариален акт № 154/21.04.2022г., т. 2, рег. № 2802, дело
№ 293/2022г. на Нотариус № 268 – В. В., с който М.Ц.У. и съпругът ú П.Я.У. са
продали на ответника М. Й. Г. имота и нотариален акт № 26/24.10.2022г., т. 5,
рег. № 7920, дело № 721/2022г. на Нотариус № 268 – В. В., с който М. Й. Г. е
подарил на дъщеря си Д. М. Г. имота, запазвайки си пожизнено и
безвъзмездно вещното право на ползване върху него.
С оглед на така изложеното основният спорен въпрос е придобил ли е Р.
Б. процесния недвижим имот на основание изтекла в негова полза придобивна
давност.
Същият се легитимира като собственик на основание нотариален акт №
38/01.02.2022г., т. 1, рег. № 565, дело № 27/2022г. на Нотариус № 268 – В. В., с
който е признат въз основа на осъществено от него давностно владение за
собственик на поземлен имот с идентификатор 68134.1934.301 по
кадастралната карта и регистри на град София, одобрени със Заповед на
Изпълнителния директор на АГКК № РД-18-68/02.12.2010г., с площ от 723
кв.м., находящ се в град София, ул. „*********, ведно с построената в него
сграда със застроена площ от 97 кв.м /без строителни книжа/, който
съставлява дворното място, описано в нотариалния акт от 1952г.
При спор за собственост, когато се оспорва легитимиращият ефект на
констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност, съдът
следва да съобрази множество обстоятелства: началото на давностния срок,
вида на владението – добросъвестно или недобросъвестно, кога настъпва
ефектът на придобивната давност, според ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. дело
№ 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. В тежест на въззиваемия Б. е да установи
изтекла в негова полза придобивна давност. За установяване горните
обстоятелства са събрани гласни доказателства.
По делото е разпитан св. К., живеещ на съпружески начала с дъщерята
на ищцата М. Ш., който твърди, че с дъщерята на М. ходили често в имота. За
първи път отишъл в имота през 2007г., а за последно – 2023г., когато при
посещението установили, че катинарът е сменен. Допреди смяната на
катинара ключ имала само М.. Когато ходили в имота брали плодове и
кастрели дървета. Знае, че в имота имало един човек – дядо Г., който също
ходил и работил в имота. Имотът се поддържал от него, докато починал през
2018г. Имали договорка с М. да стопанисва имота. Г. говорил с М. да остави в
4
имота кучетата на друга съседка, която не може да ги гледа и М. се съгласила.
До 2018г. единствено Г. поддържал имота. Свидетелят ходил по 2 – 3 пъти в
годината и помагал с труд.
Разпитана св. В.Р.К., племенница на М. Ш., твърди, че от 2006г. до преди
две години почти всяка година посещавала процесния имот заедно с леля си
М. Ш.. Имотът се отключвал и заключвал от леля й. Имало съсед – Г., който се
грижил за имота, имал постоянен достъп до него и бил контакт с леля й, ако
нещо се случи с имота. През 2022г. бил сменен катинарът за имота и
поставена табела „частен дом“. Между 2015 – 2017г. в имота се гледали
кучета, за което Г. получил позволение от леля й.
К.Т. твърди, че баща й Г. сложил оградата, тъй като бил натоварен от М.
да се грижи за имота. Табела „чатна собственост“ била поставена, както на
имота на М., така и на имота до него. Имали съсед, който отглеждал кучета и
след като починал ги оставил на Г.. Баща й помолил М. да остави животните в
нейната къща. Тя позволила и баща й в продължение на година се грижел за
тези животни. Не е виждала друг в имота освен баща й да чисти и коси. М. е
идвала в имота и е поддържала връзка с баща й.
Св. Д. твърди, че живее на същата улица, на която е разположен
процесният имот от 34 години. Имотът бил ограден. Когато оградата падала,
била оправяна от Б., което свидетелят е видял лично. Имала съсед Г., който
починал преди няколко години, но не го е виждал да прави нещо в имота.
Останала с впечатление, че Р. купил имота от М.. От 2009 година Р. почти
всяка събота и неделя идвал и правил нещо по двора, тъй като живее на друго
място. Косял тревата, подрязвал живия плет, поправял оградата. Преди 2009г.
свидетелката не е виждала Р.. Когато се запознали той се представил като
новия съсед.
По делото е разпитан св. К.П. – пряк съсед на процесния имот от 1990г.
До 90-те години имотът бил безлюден. От 2008г. – 2009г. имотът започнал да
се стопанисва от Р.. Запознали се по повод паднала ограда между имота на
свидетеля и процесния имот. Подавали са електричество на Р., за да може да
окоси имота. Последно това се случило 2019г., когато свидетелят заминал за
чужбина. В процесния имот никой не е гледал кучета.
Разпитан св. Ц. твърди, че също е съсед на имота от 2007г. до момента,
като живее там постоянно. За първи път видял Р. в имота 2008г. – 2010г.,
5
когато ответникът подрязвал жив плет. Не е виждал кучета в имота.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК
по тълкувателно дело № 4/2012г. придобиване на правото на собственост или
на друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в
закона срок. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал.1 ЗС
включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на
владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при
държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС предполага наличието на
намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване
на последиците от придобивната давност.
За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна
собственост по отношение на един изцяло чужд, недвижим имот,
разпоредбата на чл. 79 ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият
собствеността на имота следва да е упражнявал в период - по-дълъг от 10
години, фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus), без
противопоставяне и без прекъсване и да е демонстрирал по отношение на
собственика на вещта поведение на пълноправен собственик (animus), т. е., че
упражнява собственическите правомощия единствено за себе си. Доказването
на условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79 ал. 1 от
ЗС, за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна
давност следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е
от законовите материално правни предпоставки, изключва придобиването на
собствеността.
В случая от събраните гласни доказателства се установява, че Б. е
установил фактическа власт върху имота най – късно през 2009г. Това е
годината, през която тримата свидетели на ответника посочват, че са
започнали да го виждат в имота. Св. Д. посочва, че, когато се запознала с Р.
през 2009г. същият се представил като новия съсед. Според св. К.П. от 2008г. –
2009г. имотът започнал да се стопанисва от Р., а преди това същият бил
6
безлюден. Св. Ц. за първи път видял Р. в имота 2008г.
В решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр. д. № 342/2011 год. на ІІ г. о. на
ВКС, е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, какъвто е
настоящият случай, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за
намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е
постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. Прието е, че когато фактическата
власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, то според
презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата
власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За
придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде
демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй
като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на
владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. В решение № 31 от 8.02.2016
год. по гр. д. № 4539/2015 год. на І г. о. ВКС приема, че презумпцията по чл.
69 ЗС е приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота
представлява владение още от момента на установяването й и ползва
владелеца дори в отношенията му със собственика.
От показанията на разпитаните свидетели на ответника се установява, че
Б. се е грижел за имота. От 2009 година Р. почти всяка събота и неделя идвал и
правил нещо по двора, тъй като живее на друго място. Косял тревата,
подрязвал живия плет, поправял оградата. От показанията на св. К.П. се
установява, че с Р. се запознали през 2008г. – 2009г. по повод паднала ограда
между имота на свидетеля и процесния имот. Подавал е електричество от
техния имот на Р., за да може той да окоси процесния имот. Св. Ц. твърди, че
е виждал Р. да подрязва живия плет. Ето защо, се налага извод, че Б. е
поддържал имота.
Установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом
е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на
фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и
предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/,
който не се нуждае от доказване, освен ако презупмцията не бъде оборена
/Решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. ВКС/. Ето защо,
неоснователни са доводите във въззивната жалба, че не е доказано Б. да е
осъществявал фактическа власт за себе си. И тримата свидетели са
7
категорични, че от 2009г. до продажбата на имота от Б. на другите ответници,
не са виждали друг в имота. Нито се твърди, нито се установява Б. да е
осъществявал фактическа власт върху имота за друго лице.
Ако едно лице осъществява фактическа власт върху недвижим имот чрез
действия по неговото лично ползване, стопанисване и облагородяване за свои
нужди и опазване, то тези действия следва да бъдат квалифицирани като
действия на владелец - Решение №200/13.07.2012 по дело №199/2012 на ВКС,
ГК, II г.о. И ако тези действия са извършвани явно, ответникът следва да
предприеме действия по отблъскване на установената и продължаваща
фактическа власт преди изтичането на предвидения в чл. 79,ал.1 ЗС 10-
годишен срок и по този начин да прекъсне давността. Ако веднъж
установеното владение не бъде прекъснато и обезпокоено и продължи повече
от 10 години, владелецът придобива собствеността по давност и може да
противопостави това свое право на бездействащия собственик, който ще
загуби правото си, ако не го защити. Не се установява от 2009г. до датата на
завеждане на делото ищците да са извършили такива действия по отблъскване
на установената от Б. фактическа власт.
Неоснователни са оплакванията, че СРС не е взел предвид воденето
между страните предходно дело. Същото е неотносимо към предмета на
доказване по настоящето и касае различни правоотношения между страните.
Възражението, че имотът е бил възбранен и жалбоподателките са се
въздържали от извършване на подобрения по него, също е неоснователно.
Достатъчно е било същите да полагат грижа за имота по поддържането му.
Съгласно Решение №23/20.05.2016 по дело №5162/2015 на ВКС, ГК, II
г.о. съдът приема, че по въпроса за съдържанието на владелческите действия,
като елемент на придобивната давност, „те трябва да съдържат всички
признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява
постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Тези
признаци могат да имат различно проявление при владението на различни
имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване.
Осъществяването на всеки един и от тези елементи се преценява по
конкретното дело въз основа на установените факти, при възприета като
правилна съдебна практика в смисъл, че „постоянно владение“ не означава
осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие, фактическата власт
8
може да се упражнява и чрез периодични посещение в имота, ако те сочат на
намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действия на трети лица“.
В пълно съответствие с тази теза е и изразеното по Решение No 6 от
22.10.2010 год. по гр.д. № 2760/2008 год. на ВКС, ГК – I . Ето защо, дори Б. да
е посещавал имота само събота и неделя, няма основание тези му действия да
не се квалифицират като владение.
Законът изрично допуска установяване на самостоятелна фактическа
власт върху чужд имот с намерение за своене и придобиване на право на
собственост след изтичане на определен срок, като установеното от съдебната
практика изискване владението да е явно дава на собственика възможност да
узнае за нарушаването на правото и да го защити, ако желае да запази
собствеността. Завладяването на един имот без правно основание
действително представлява нарушение правата на собственика, но доколкото
правните последици от това завладяване са изрично предвидени в закона,
който собственикът следва да знае, и установеният срок за придобиване по
давност е с продължителност, достатъчна собственикът да организира
защитата си и да я проведе успешно, отблъсвайки владението. Ето защо, е без
значение, че към датата на налагане на възбраната Б. е знаел, че имотът е
собственост на М., поради което неоснователни са тези оплаквания на
жалбоподателите. В този смисъл и решение №262/21.11.2011г. по гр.д.
№342/2011г. на ІІ ГО на ВКС, решение №330/28.11.2011г. по гр.д.№1519/2010г.
на ІІ ГО на ВКС и решение №280/24.10.2011г. по гр.д.№344/2010г. на ІІ ГО на
ВКС. От съществено значение следователно е не дали тези действия са били
противопоставени на собственика на имота и са били манифестирани спрямо
него, нито дали е доказано да са били извършвани с намерение за своене с
оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция, а какво е тяхното естество и сочи
ли последното на установяване на самостоятелна фактическа власт. Ето защо,
в хипотезата на завладяване на чужд имот не е необходимо изрично да се
демонстрира пред собственика намерението за своене, поради което
неоснователни са доводите във въззивната жалба, че едва през 2020г. са
разбрали за завладяването на имота от Б.. При полагане на минимално
дължимата грижа, ищците са били в състояние да узнаят за установената от
трето лице фактическа власт върху имота им. Достатъчно е, че Б. е извършвал
регулярни действия по поддържане на имота във връзка с неговото
стопанисване и облагородяване за свои нужди и опазване от 2009г. до момента
9
на продажбата.
Въззивният съд изцяло кредитира показанията на свидетелите на
ответниците по следните съображения.
Действително, фактът, че разпитаните двама свидетели на ищците са
близки и роднини на страните по делото, не означава сам по себе си, че на
показанията им не може да се вярва. Съдът прави фактически и правни изводи
по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно
убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и
допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство. Казаното
се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими,
се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с
евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според
правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по
делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането
на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля,
възрастта му към онзи момент, физиологични особености, паметово-
интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането
- възможност за възпроизвеждане и др. При противоречие в показанията на
свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при
възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още
и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти
едновременно или по различно време, доколко показанията са подкрепени или
отречени от останалите събрани по делото доказателства.
Законодателят е създал едно предположение относно посочените в
хипотезата на чл. 172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от
изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на
тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото
изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на
показанията му /Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016
г., IV г. о., ГК/.
При преценка на хипотезата на чл. 172 ГПК, въззивният съд не
кредитира показанията на свидетелите на ищците. Както и СРС е констатирал,
налице са противоречия в показанията на тези свидетели. Св. Котопанова
посочва, че в имота са гледани кучета между 2015г. – 2017г. Св. Тодорова
10
твърди, че за това е получил разрешение от М., която е починала много преди
2015г. Във въззивната жалба се твърди, че свидетелката погрешно е посочила
М. вместо М.. Това обаче не е установено по делото. Отделно от това
показанията на свидетелите на ищците противоречат на показанията на
свидетелите на ответника, които са последователни и непротиворечиви.
Същите твърдят, че в имота въобще не са гледани кучета. Най – същественото
е, че тези свидетели са непосредствени съседи на процесния имот, живеят там
постоянно /с изключение на св. Ц. след 2019г./ и показанията им пресъздават
преки и непосредствени впечатления. Св. Котопанова твърди, че знае, че е
имала уговорка между баща й и М., но не е била пряк свидетел. Всички тези
обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност, преценени наред с
възможната заинтересованост на двамата свидетели на ищците, водят до извод
за некредитиране на техните показания.
От друга страна показанията на свидетелите на ответника се
характеризират с достоверност и последователност. Разказаното от тези
свидетели е непротиворечиво и изчерпателно. Същите имат преки и
непосредствени впечатления за това, че са виждали Б. в имота регулярно да го
поддържа, както и че не са виждали други лица в имота.
Ето защо, въззивният съд намира, че от показанията на разпитаните по
делото свидетели не се установява в този период друг да е имал претенции
към процесния имот, поради което се налага извод, че владението на ищеца от
2009г. до датата на продажбата на имота от Б. е било спокойно и несмущавано.
С оглед на изложеното, основателно е твърдението на Б. за изтекла
придобивна давност в негова полза, поради което правото на собственост
върху имота на жалбоподателките се е погасило.
Поради това, че Б. е бил собственик на имота, то е настъпил и вещно –
прехвърлителният ефект по последващите извършени сделки – прехвърляне
на имота от Б. на У., а след това от нея на ответника Г., който от своя страна е
подарил имота на дъщеря си Г., запазвайки вещно право на ползване за себе
си. Поради изложеното Г. и Г. са установили, че владеят имота на годно правно
основание и искът правилно е бил отхвърлен от СРС.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
11
На въззиваемите, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва
да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на по 1500 лв. за всеки о тях.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 18218/09.10.2024г., постановено по
гр. д. № 7439/2023г. на СРС, 173 с-в.
ОСЪЖДА М. Г. Ш., ЕГН ********** и Н. Г. Б., ЕГН **********, да
заплатят на Р. Х. Б., ЕГН **********, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата от 1500 лева, представляващи направените във въззивното
производство разноски.
ОСЪЖДА М. Г. Ш., ЕГН ********** и Н. Г. Б., ЕГН **********, ЕГН
********** да заплатят на М. Й. Г., ЕГН **********, на основание чл. 273
ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1500 лева, представляващи направените
във въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА М. Г. Ш., ЕГН ********** и Н. Г. Б., ЕГН **********, ЕГН
********** да зап-латят на Д. М. Г., ЕГН **********, на основание чл. 273
ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1500 лева, представляващи направените
във въззивното производство разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12