Р
Е Ш Е Н И Е
460
/ 24.2.2020г.
гр. Перник, 24.02.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, III-ти състав, в публичното съдебно
заседание, проведено на двадесет и четвърти януари, две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИЯ МИЛУШЕВА
при участието на
секретаря Теодора Тодорова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 04188 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 415 ал. 1 ГПК вр. чл. 410 ГПК.
Предявени са обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове от “Топлофикация Перник” АД, с
ЕИК:********* и със седалище и адрес на управление: гр.Перник, жк. „Мошино“,
ТЕЦ “Република”, срещу Д.В.К., с адрес: ***, с които се иска да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от
578,13 лева, представляваща 4/6 от главницата в размер на 991,43 лева за
доставена, ползвана, но незаплатена топлинна енергия за апартамент, находящ се
в гр., кв.
„“, бл., вх. , ап. за периода от
01.05.2016г. до 30.04.2017г. включително и сумата от 82,83 лева, представляваща
4/6 от законната лихва за забава в размер на 124,24 лева за периода от
10.07.2016г. до 27.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното й изплащане, за които суми по ч. гр. дело № 02759/2019г. по описа
на Районен съд – гр. Перник е издадена Заповед за изпълнение на парични
задължения по чл. 410 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че между
страните съществува валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата
на приети от държавен орган /КЕВР/ Общи условия, които са публикувани по
установения ред и по отношение на които ответникът не е изразил несъгласие.
Твърди се, че имотът, за който е доставяна топлинната енергия се намира в
топлоснабдена сграда – етажна собственост (СЕС), като ищецът е изпълнил
задължението си и е доставял топлинна енергия за отопление и горещо
водоснабдяване. Твърди се, че облигационноправните взаимоотношения между
топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за битови нужди се
уреждат по силата на приети и одобрени общи условия, поради което не е
необходимо сключване на индивидуален договор с всеки потребител. Сочи се, че от
страна на ответника е налице неизпълнение на договорните отношения, предвид
неплащането на дължимата се стойност за потребената и начислена топлинна
енергия.
В
предоставения от разпоредбата на чл. 131 ГПК едномесечен срок, ответникът, чрез
пълномощника си адв. Б.В., е депозирал писмен отговор, в който оспорва
предявените искови претенции като неоснователни, като оспорва твърдението, че
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия. Оспорва и начина
на начисляване на топлинна енергия до процесния недвижим имот.
В съдебно заседание, ищецът, чрез
процесуалния си представител, поддържа предявените положителни установителни
искове и пледира за решение, с което същите да бъдат уважени.
Ответникът,
чрез пълномощника му, пледира за решение, с което предявените кумулативно
съединени установителни искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Сочи, че
правото на собственост на ответника не е доказано по безспорен и категоричен
начин в хода на производството, като изтъква, че представеното заверено копие
на Декларация по чл. 14 ЗМДТ не е способ, с който се установява правото на
собственост.
След
като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК,
Пернишкият районен съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
По
допустимостта:
За
сумите по предявените обективно кумулативно съединени установителни искове е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 1994
от 23.04.2019г. по ч. гр. д. № 02759 по описа за 2019г. на ПРС. Същата е
връчена на длъжника (ответника по настоящото дело), при което, в срока по чл. 414 ГПК, същия е оспорил
вземанията, депозирайки писмено възражение. Последното, от своя страна, е обосноваващо
за предявените понастоящем установителни искове, в синхрон с обстоятелството,
че настоящата искова молба е депозирана в предоставения от чл. 415 ГПК
едномесечен срок. Тези обстоятелства сочат на допустимост на предявените искови
претенции, респ. съдът дължи произнасяне по тях.
По основателността:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове от “Топлофикация Перник” АД, с ЕИК:********* и със седалище и
адрес на управление: гр. Перник, жк. „Мошино“, ТЕЦ “Република”, с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 150 ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът “Топлофикация-Перник”ЕАД, освен
производител на топлинна енергия, извършва и пренос на тази енергия, съгласно
легалната дефиниция на §1 т.44 ДР към ЗЕ,
поради което се явява и топлопреносно предприятие по смисъла на чл.129
ал.1 ЗЕ, чиято дейност е рамкирана от задълженията, предвидени в разпоредбата
на чл.130 от същия закон.
При осъществяването на дейността си по
централизирано подаване и продажба на топлинна енергия, дружеството се съобразява с разпоредбата на чл. 150, ал.
1 от ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г.), която предвижда, че продажбата на топлинна
енергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, вкл. за общите части в
сгради - етажна собственост, се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Следователно
облигационната връзка възниква ex lege,
по силата на закона, от момента, в който
за определено лице възникне качеството “клиент на топлинна енергия за битови
нужди”.Това качество е определено в разпоредбата на чл. 153, ал.1 ЗЕ, според която клиенти на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение. От анализа на горепосочените разпоредби
е видно, че за да са налице отношения на покупко-продажба на топлоенергия за
битови нужди не е необходимо да се сключва писмен договор, като съдържанието на
облигационната връзка се определя от закона и се доразвива с общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР.
В процесния случай съдът изрично е
указал на ищеца, че същият следва да докаже при условията на пълно и главно
доказване наличието на облигационно правоотношение между страните по делото с
доклада по чл.146 ГПК в съдебно заседание от 14.11.2019г.
По делото, от страна на ищеца, не са
ангажирани доказателства, които да установяват, че ответникът притежава правото
на собственост върху процесния имот или по отношение на него да е учредено
вещно право, досежно процесния недвижим имот. Представените от страна на ищеца заверено
копие на Декларация по чл. 14, чл. 27 и §2 от Преходните и заключителни
разпоредби на ЗМДТ, подадена и подписана от лицето Михал Любенов Кузманов и удостоверение
за наследници, не са достатъчни, за да докажат валидно правно основание, което
да придава на ответника качеството на собственик или ползвател на процесното
жилище. Следва да се отбележи, че съгласно
константната практика на ВКС, както и решение № 972 от 6.01.2010 г. на ВКС по
гр. д. №4266/2008 г., IV г. о., ГК, включващо се в практиката, задължителна за
съдилищата, данъчната декларация по чл.14 ЗМДТ не е нито способ за придобиване,
нито за доказване правото на собственост върху недвижим имот. Декларирането на
един имот като собствен има само административноправно значение, но не и гражданскоправни
последици и не влияе върху собствеността на имота. Наличието на декларация,
може да се цени в съвкупност и като допълнение към други представени
доказателства относно собствеността, но не и самостоятелно като доказателство
относно собствеността върху имота.
Предвид
изложеното съдът намира, че ищецът не е доказал, че ответникът Д.В.К. е
собственик или носител на вещно право на ползване на процесния недвижим имот за процесния
период. Липсата на тази първа задължителна положителна предпоставка за
уважаване на исковете, а именно: наличието на облигационна връзка между
страните, води до липса на необходимост от изследване на въпроса, досежно
основателността на исковете по размер.
Предвид изложеното съдът намира, че
искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Като неоснователни следва да
бъдат отхвърлени и акцесорните претенции за претендирните лихви.
По
разноските:
Съгласно Тълкувателно решение №4/2013г.
на ОСГКТ с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на
разноските, както в заповедното, така и в исковото производство.
С оглед изхода на делото, право на
разноски има само ответникът. Същият е доказал такива за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 650.00 лева, от които: 300.00 лева в исковото
производство и 300.00 лева – в заповедното производство.
Ищецът, обаче, е направил възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.
Съгласно
чл.78, ал.5 ГПК по искане на страна, съдът може да намали присъдените разноски
за адвокатско възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна
сложност на делото, но присъденият размер не може да е под минималния предвиден
такъв в чл.36 ЗА.
Съгласно
т.3 от Тълкувателно решение №6/2013г. ОСГКТ
основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението
на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. При
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Съобразно
разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004
г. минималните размери на адвокатското възнаграждение за правните услуги на
адвоката на ответника за двата обективно съединени иска срещу него в исковия
процес е в размер на 300 лв. и в размер на 150.00 лева – в заповедното
производство, поради което съдът намира, че възражението на ищеца е основателно
само досежно размера на адвокатското възнаграждение, направено в заповедното
производство, а именно: до размера от 150.00 лева. С тези съображения съдът
намира, че следва да осъди ищеца да заплати на ответника сумата от 450.00 лева,
представляваща направените в исковото и заповедно производства разноски за
адвокатско възнаграждение.
С оглед изложеното, Пернишкият районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ
исковете, предявени от “Топлофикация- Перник”АД, с ЕИК:********* и със седалище
и адрес на управление: гр. Перник, жк. „Мошино“, ТЕЦ “Република”, срещу Д.В.К.,
с адрес: ***, с които се иска
да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищцовото дружество сумата от 578,13 лева, представляваща 4/6 от главницата
в размер на 991,43 лева за доставена, ползвана, но незаплатена топлинна енергия
за апартамент, находящ се в гр., кв. „“, бл., вх. , ап. за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г.
включително и сумата от 82,83 лева, представляваща 4/6 от законната лихва за
забава в размер на 124,24 лева за периода от 10.07.2016г. до 27.06.2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване в
съда на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, за които суми
по ч. гр. дело № 02759/2019г. по описа на Районен съд – гр. Перник е издадена
Заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 от ГПК.
ОСЪЖДА “Топлофикация- Перник”АД, с
ЕИК:********* и със седалище и адрес на управление: гр. Перник, жк. „Мошино“,
ТЕЦ “Република” ДА ЗАПЛАТИ на Д.В.К.,
с адрес: ***, сумата от 450.00 лева,
представляващи направените по делото и по ч. гр. д. № 02759/2019г. по описа на
Пернишки районен съд, разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия
окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане на
решението в сила, ч. г. д. № 02759/2019г.
на ПРС да бъде върнато на съответния съдебен състав, като към него се приложи и
препис от влязлото в сила решение по настоящото дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: